/Поглед.инфо/ Ако не обръщаме внимание очевидните тролове, теоретици на конспирацията и идиотите, тогава цялата критика на моите разсъждения за последните геополитически промени се свежда до две основни тези.

- Първата се отнася до САЩ и се състои в това, че САЩ никога няма да споделят влиянието си с Русия. Защото те никога не споделят ресурсите си, защото ние сме по-слаби и така нататък и така нататък. Общо взето никога и в никакъв случай.

- Втората е, че Путин не може да иска нищо добро за Русия. Точно така, а не по някаква причина, сега не иска или по някаква причина не може сега. По принцип той изобщо не може да иска нищо за Русия и нейния народ, тъй като се интересува само от това как да открадне нещо за приятелите си.

Тези тези са очевидно странни и съм обяснявал тяхната лъжливост много пъти. Но днес искам да говоря не за това защо те не са верни, а защо се възпроизвеждат отново и отново. И защо трябва с тях (със сигурност с втората) да се направи нещо на държавно ниво.

И така, първата теза. Струва ми се, че тя е свързана не толкова с факта, че САЩ са ни предавали много пъти (тъй като и ние също не сме невинни), а с факта, че съвременният либерален елит на САЩ изобщо не ни възприема като партньори. Между другото, подозирам, че именно този факт ни кара да обичаме да използваме толкова много тази дума. Така да се каже, някаква компенсация за едни и злобна ирония за други.

Руските елити, както и гражданите, с изключение на очевидните компрадори, бяха доста силно обидени от това как постъпиха със страната ни. Но тук има сериозна алтернатива: ние вярваме, че доброволно сме се присъединили към тяхната система. А те вярват, че сме загубили войната, че сме победена нация и нямаме право да кажем нещо на победителите, които и така вече са възможно най-лоялни.

Това беше най-силно изразено в началото на века, служителите на Държавния департамент открито изразяваха претенции, че губещите не трябва да се държат толкова нагло. А ние, на свой ред, нямахме намерение да признаваме поражение и това създаде очевидни предпоставки за конфликт. Освен това, с нашето мнение никой нямаше да се съобрази, което и създаде ситуацията, при която САЩ в нашата страна в рамките на общественото мнение не се приемаха като партньори”.

Психологически това се дължи на факта, че тъй като общественото мнение отказва да признае събитията от 1991 г. като поражение (ние самите приехме капитализма), това означава, че поведението на американския елит се дължи на факта, че той самият не е способен на договаряне! Тъй като първото твърдение (дори да е относително вярно) е психологически неприемливо, второто се получава автоматично. И въпреки че Тръмп изобщо не вярва, че сме загубили (тъй като силите, които стоят зад него, също са загубили, дори по-рано от нас), все пак е трудно да го отделим от САЩ.

Всъщност, за да се преодолее този проблем и да се превърне Тръмп в способен на договаряне човек в очите на нашия народ, е необходимо да се въведе в публичния дискурс у нас тезата, че САЩ са (и отчасти все още са) окупирана страна. Където окупаторите са международните банкери. Които също така частично са окупирали страната ни. И тогава всичко ще застане на мястото си: и ние, и Съединените щати сме обидени, при това от едни и същи сили, и ние, и Тръмп като лидер на САЩ в момента се изправяме на крака.

С втората теза всичко е по-сложно. Психологически тя е свързана с пропастта след подписването на пенсионната реформа на свещената връзка между хората и катехона. Можете да ругаете катехона колкото искате (чиято задача е да защитава хората от произволна тирания на боляри и олигарси), но е трудно да се спори с това, че моделът на държавата ни е византийски. А царят-катехон трябва да е строг, но справедлив ...

Това отношение на хората е подобно на отношението към някакво дете, което родителите са обидили в полза на други деца. Или деца, захвърлени от родителите (обратното е различно). Грубо казано, това е вик: „Така не бива!“ И ако този, на когото са се обидили, продължава да настоява за своята позиция, тогава любовта се заменя с жестока омраза. Почти всеки човек през живота си е виждал подобни истории и разбира, че е ужасно трудно да се преодолее бариерата, когато се появи. Понеже вярата, че близкият роднина няма да те изостави в сложна ситуация носи абсолютно ирационален характер. И ако тази вяра изчезне, то не е възможно да се върне с материални подаръци, нужен е хитър ход.

Явно Путин е в такава ситуация. Хората, които му повярваха, спряха да вярват след пенсионната реформа. И дори ако им бъде дадено нещо, те ще го възприемат точно като подарък. И те ще използват банална логика: дал е повече на своите! И това не е цинизъм, а просто логиката на раздаването. С други думи, е крайно нужно системата на отношенията на държавния глава (днес той е загубил статута на катехон) да се върне от логиката на раздаването към логиката на сакралността. И ако това не бъде направено, тогава изпълнението на външнополитически проекти, времето за което настъпи, ще бъде значително сложно.

Всичките ми опити да обясня нещо не водят до нищо. Както не можах да обясня на някои от учениците си прости истини. Е, условно, защо не ми помогнаха с образованието? А защо на него да? Защото е болен, а аз съм здрав ли? Защото съм момче, а тя е момиче?

Е, и така нататък и така нататък, всеки може да си спомни подобни истории и да разбере, че логиката в случая не работи. Тук трябва да се върне вярата. И това е невероятно трудно (знам случаи, когато хората си спомнят подобни истории и след 50 години, и след 60). Онези, които четат коментарите под моите текстове за политиката на Путин, обаче не могат да не видят тази гореща обида. А отстрани това изглежда глупаво, добре, какъв е проблемът, разберете се, компенсирайте. Но не, както казах, в рамките на семейството това не работи.

Като цяло ми се струва, че горните два проблема са основното, което следва от дискусиите под моите статии. И определено трябва да се направите нещо по тях.

Превод: В. Сергеев

Източник: Изборски клуб

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели