/Поглед.инфо/ Интервюто на Джон Миършаймер за Le Figaro не е просто анализ на войната в Украйна. То е хладна, безпощадна диагноза на Запада – на елити, които са забравили ядрената реалност, подменили са стратегията с морализаторство и са превърнали Украйна в поле за изтощение. Редакционен прочит на текст, който не утешава, а предупреждава.
Има текстове, които не остаряват, защото са били написани навреме.
Има и други – далеч по-опасни – които стават актуални именно защото не са били чути.
Интервюто на Джон Миършаймер за Le Figaro Magazine принадлежи към втората категория. Това не е коментар „за Украйна“, нито поредна прогноза за хода на войната. Това е обвинителен акт срещу западното стратегическо мислене, произнесен от човек, който никога не е обещавал утеха и никога не е търсил одобрение.
Миършаймер говори спокойно. Почти академично. И точно това прави думите му толкова разрушителни. Защото зад този спокоен тон стои твърдение, което подкопава цялата морална архитектура, върху която Западът изгради своя разказ за войната: дипломатическо решение в този момент не съществува. Не защото не искаме достатъчно мир. А защото позициите на страните са несъвместими по самата си природа.
Москва има три искания, които не подлежат на преговори. Не като „пазарлък“, а като екзистенциални условия. Украйна извън НАТО. Признание на териториалната реалност. Демилитаризация до степен, при която тя не може да бъде плацдарм срещу Русия. Западът знае това. Киев знае това. И въпреки това всички продължават да говорят така, сякаш войната може да бъде спряна с още една среща, още една декларация, още един пакет санкции.
Тук Миршаймер прави първия си жесток разрез: Западът е забравил, че живее в ядрен свят.
Не защото ядреното оръжие е изчезнало, а защото страхът от него е изчезнал.
Нахлуването на украински сили на руска територия в Курска област, ударите по елементи от руската ядрена триада – това не са просто военни действия. Това са симптоми на стратегическа амнезия. По време на Студената война подобни сценарии биха били немислими. Не защото тогавашните лидери са били по-морални, а защото са били по-наясно с цената на грешката.
Днес тази цена е изтласкана от съзнанието. Решенията се вземат така, сякаш ядреното възпиране е морална категория, а не физическа реалност. Руски анализатори като Караганов и Тренин говорят за това грубо, дори шокиращо. Миършаймер първоначално отхвърля подобни идеи като безумни – и после признава, че започва да разбира логиката зад тях. Не логика на желание за война, а логика на отчаяно напомняне: тази игра има крайна цена.
Оттук нататък интервюто напуска зоната на обичайния анализ и навлиза в много по-неудобна територия. Войната няма да бъде решена чрез преговори. Тя ще бъде решена на бойното поле. Това не е апология на насилието. Това е констатация. Русия води война на изтощение. Не бърза. Не гони символични победи. Тя гони темпото, с което противникът губи хора, ресурси, устойчивост.
Миършаймер използва една дума, която звучи почти кощунствено в днешния морален речник: Верден.
1916 година. Война, в която целта не е пробивът, а изтощението. Не територията, а способността на противника да продължи.
Украйна се нуждае от около 100 милиарда долара годишно, за да води тази война. Съединените щати вече ясно дават знак, че не желаят да носят тази тежест. „Нека европейците платят.“ Само че Европа няма тези пари. И затова се появява изкушението – руските замразени активи, Euroclear, юридическата гимнастика, моралните оправдания.
Тук интервюто започва да прилича не на анализ, а на разобличение.
Западът говори за защита на Украйна, но не е готов да плати цената за тази защита със собствена кръв. Затова войната се води чрез прокси. Чрез украинските тела. Чрез украинската икономика. Чрез украинското бъдеще.
И именно тук се ражда най-голямата трагедия, за която Миършаймер говори без сантименталност: украинците вярват на наратива, че Русия е империална заплаха за цяла Европа. Те вярват, че тази война е морална. Че е екзистенциална за „свободния свят“. А алтернативният прочит – че става дума за НАТО, за разширяване, за червени линии – остава маргинализиран, демонизиран, заклеймяван като „проруско говорене“.
Това не е просто спор за интерпретации. Това е капана, в който Украйна е вкарана два пъти – първо през 2014 г., после през 2022 г.
Тук Миършаймер спира. Не защото няма какво повече да каже. А защото следващата стъпка вече не е анализ, а присъда.
Ако до тук Миършаймер разрушава илюзиите, то сега той влиза в още по-неудобна зона – зоната на отговорността. Не на Русия, не на Украйна, а на онези, които вземат решенията далеч от фронта и плащат цената с чужди животи.
Когато Миършаймер казва, че Путин никога не е възнамерявал да завладее цяла Украйна, това звучи почти еретично в западния медиен канон. Но аргументът му не е политически, а структурен. Пълната окупация би означавала нов Афганистан – демографски враждебна територия, милиони хора, готови за съпротива, и необходимост от армия от порядъка на милион и половина души. Такава война не е просто скъпа. Тя е стратегически безумна.
Затова и войната се води така, както се води. Бавно. Тежко. Без еуфория. Без символични маршове към столицата. Това не е война за телевизионни кадри. Това е война за изтощаване – на икономика, на човешки ресурс, на политическа воля. Верден, казва Миършаймер. И думата тежи като присъда.
В този контекст става ясно защо разговорите за „мирен план“, „последен шанс“ и „дипломатически пробив“ звучат кухо. Те не са адресирани към реалността, а към публиката. Към електората. Към медиите. Към онзи западен гражданин, който иска да вярва, че войната може да бъде управлявана като проект, без да засяга личния му живот.
Но реалността е друга. Съединените щати постепенно се оттеглят от ролята на основен спонсор. Това не е морална промяна, а стратегическа преоценка. „Това вече не е нашият проблем“ – казват американците, без да го казват директно. И посочват към Европа. Европа обаче няма нито ресурсите, нито политическата кохезия, нито обществената готовност да поеме тази тежест.
И тук се появява онова, което Миършаймер описва почти между редовете: паниката на европейските елити. Паника, прикрита зад висок морален тон. Паника, маскирана като ценностна твърдост. Паника, която търси изход не в стратегия, а в юридически трикове – замразени активи, конфискации, прехвърляне на риска върху бъдещето.
Но дори и тези пари, казва Миършаймер, няма да променят баланса на силите. Защото войните не се печелят само с финанси. Те се печелят с хора. С индустриален капацитет. С устойчивост. А тук Западът губи. Не защото е „по-слаб“ в абсолютен смисъл, а защото не е готов да воюва на собствена цена.
Оттук нататък интервюто прави още един завой – към психологията на наратива. Защо, при положение че Украйна плаща такава цена, украинското общество остава проевропейско? Отговорът на Миършаймер е безпощаден: защото доминиращият разказ представя Путин като империалист, който иска да възстанови СССР и да марширува към Берлин. В този разказ Украйна е първата линия на защита на „цивилизацията“.
Алтернативният разказ – този за НАТО, за червените линии, за екзистенциалния страх на Русия – е изтласкан в ъгъла. Обявен за пропаганда. За „кремълска линия“. За морално неприемлив. И така обществата избират не онова, което е по-реалистично, а онова, което е по-утешително.
Миършаймер тук не оправдава Русия. Той прави нещо по-опасно – отказва да морализира. И точно затова е заклеймяван. В свят, в който политиката е превърната в морално шоу, реализмът изглежда като цинизъм. А предупреждението – като предателство.
Когато говори за „най-малкото зло“, Миършаймер всъщност казва нещо, което Западът отказва да признае: понякога изборът не е между добро и зло, а между зло и катастрофа. И отказът да избереш не те прави по-чист. Той просто отлага по-лошото.
Затова и прогнозата му е мрачна. Не мир. Не справедлив мир. А замразен конфликт. Нестабилен. Опасен. Натоварен с нови точки на триене – Балтика, Арктика, Калининград, Черно море, Молдова. Конфликт, в който всяка грешка може да има по-голяма цена от предишната, защото ядреното възпиране вече не се приема насериозно.
И тук Миършаймер стига до най-личната част от интервюто – до етикета „рупор на Кремъл“. Той не се защитава. Той не се оправдава. Просто казва, че ако погледнем фактите на терена, цената за Украйна и нарастващия дисбаланс, защитата на продължаването на войната става морално съмнителна. Не защото Украйна не заслужава защита. А защото тази защита се превръща в механизъм за нейното изтощаване.
Това е позиция, която няма как да бъде популярна. Но, както самият Миршаймер признава, тя остава за него единствената отговорна – и морално, и стратегически.
По-нататък Миършаймер вече не анализира войната. Той разобличава механизма, който я прави възможна – и който я удължава. Това е моментът, в който академичният реализъм преминава в нещо много по-неудобно: морална отговорност без морализаторство.
Западните елити, казва Миършаймер, са приели една особено опасна подмяна. Те говорят за ценности така, сякаш ценностите могат да заместят стратегията. Говорят за свобода така, сякаш свободата не изисква цена. Говорят за възпиране така, сякаш възпирането е абстракция, а не баланс на страхове в ядрен свят. Това не е идеализъм. Това е бягство от реалността, прикрито като добродетел.
Най-коварното в този механизъм е дистанцията. Онези, които вземат решенията, не живеят в окопите. Не стоят в студените жилища без ток. Не изпращат собствените си деца на фронта. Те говорят за „устойчивост“, защото устойчивостта е на другите. Говорят за „дългосрочна победа“, защото дългосрочността не се измерва с техния живот. Именно тази дистанция ражда лекотата, с която се играе с ескалацията.
Тук Миършаймер прави най-трудния си жест – отказва да демонизира, но и отказва да оправдава. Той не казва, че Русия е „права“ в морален смисъл. Той казва, че Русия реагира като велика сила, поставена пред екзистенциална заплаха. Това е разлика, която моралният език на Запада отказва да признае. Защото ако я признае, ще трябва да признае и собствената си роля в създаването на тази заплаха.
Оттук идва и темата за ядреното оръжие, която в западния дебат е едновременно обсебваща и табуирана. Миршаймер не призовава към ядрена ескалация. Напротив – той предупреждава, че загубата на страх е по-опасна от самото оръжие. Когато стратегиите започнат да се мислят като алгоритми, когато решенията се свеждат до „ако–тогава“, когато човешкият фактор се възприема като пречка, тогава рискът престава да бъде осъзнат. А неосъзнатият риск е най-бързият път към катастрофа.
В този смисъл войната в Украйна вече не е регионален конфликт. Тя е лаборатория на глобалното безразсъдство. Място, където се тества докъде може да се стигне, без „да стане най-лошото“. Само че историята не дава гаранции. И Миършаймер, като човек, който познава историята, отказва да участва в тази рулетка.
Финалът на интервюто е тих, но тежък. Той не предлага спасение. Не предлага рецепта. Предлага трезвост. Признава, че „най-малкото зло“ е ужасяващо. Че компромисът, продиктуван от силата, е несправедлив. Но настоява, че алтернативата е по-лоша: още война, още териториални загуби, още десетки хиляди жертви, още по-дълбок разлом между Русия и Европа, още по-нестабилен свят.
Именно тук става ясно защо Миършаймер е толкова неудобен. Той не обещава изкупление. Той не предлага морална чистота. Той предлага отговорност. А отговорността означава да признаеш границите на собствената си сила, на собствените си желания, на собствените си митове.
Западът може и да не приеме този прочит. Може да продължи да живее в наратива за „правилната страна на историята“. Но историята, както знаем, не се интересува от това кой е бил морално убедителен. Тя се интересува от това кой е разбрал реалността навреме.
Интервюто на Миършаймер не е пророчество. То е предупреждение. И както всички предупреждения, най-опасното в него е не това, което казва, а възможността да бъде пренебрегнато.
ИЗТОЧНИК
По публикация на: John J. Mearsheimer
Le Figaro Magazine, интервю, проведено от Vincent Jolly
12 декември 2025 г.
Редакционен прочит. Цитирани откъси.
Първоизточник: Le Figaro Magazine, брой от 12.12.2025 г.