/Поглед.инфо/ В епоха на разпадащи се институции, разкъсани общества и агресивен неолиберализъм, консерватизмът престава да бъде идеология и се превръща в инстинкт за самосъхранение. Този текст търси дълбоките корени на консервативната идея, разглежда различията между левия и десния ѝ облик и поставя големия въпрос: не е ли време всички консервативни сили да се обединят в името на държавата?

Консерватизмът като инстинкт за оцеляване

Консерватизмът никога не се ражда в удобни времена. Той не е дете на спокойствието, нито продукт на ситостта. Консерватизмът се появява тогава, когато обществата започнат да усещат, че нещо фундаментално се разпада – не отделни политики, не конкретни правителства, а самата тъкан, която държи хората заедно. В този смисъл консерватизмът не е идеология в тесния смисъл на думата. Той е инстинкт за самосъхранение, цивилизационен рефлекс срещу разрухата, облечена в езика на прогреса.

Днес този инстинкт се събужда отново. И не защото някой е решил да „връща миналото“, а защото настоящето започна да прилича на експеримент без отговорност. Обещанието за безгранична свобода доведе до загуба на ориентири. Обещанието за универсални права доведе до ерозия на отговорността. Обещанието за глобален прогрес произведе общества, които все по-трудно могат да кажат кои са и накъде отиват.

Неолибералната епоха превърна съмнението в грях. Тя наложи нов морален канон, в който несъгласието не е част от дебата, а форма на подозрение. В този свят вече не се спори – заклеймява се. Не се аргументира – етикетира се. Консерватизмът в тази среда автоматично се превръща във враг, защото той поставя под въпрос самата идея, че всичко ново е по дефиниция по-добро.

Исторически консерватизмът винаги е бил подозрителен към внезапните „окончателни решения“. Той не вярва в края на историята, нито в човека като напълно рационален проект. Той изхожда от простото, но неудобно наблюдение, че човешките общества са сложни, крехки и натрупват мъдрост не чрез революции, а чрез дълъг и често болезнен опит. Затова и консервативната мисъл винаги е настоявала за приемственост, за постепенност, за уважение към онова, което вече съществува – не защото е съвършено, а защото е проверено от времето.

Едмънд Бърк формулира това още в края на XVIII век, когато предупреждава, че разрушаването на институции в името на абстрактни принципи неизбежно води до тирания. Той не защитава стария режим, а защитава идеята, че обществото не е лаборатория, в която могат да се правят безнаказани експерименти. Този урок днес е по-актуален от всякога, защото неолиберализмът се държи именно като социален инженер, убеден, че разполага с моралното и интелектуалното право да прекроява човека, държавата и културата.

Днешният либерален дискурс обича да говори за „освобождение“, но мълчи за цената. Мълчи за разрушените общности, за изчезващата социална солидарност, за усещането за безсилие, което обзема все по-широки слоеве от обществото. Държавата беше редуцирана до „пречка“, суверенитетът – до реторичен анахронизъм, а нацията – до подозрителна форма на идентичност, която трябва постоянно да се оправдава за самото си съществуване.

Консерватизмът влиза в сблъсък с този ред, защото отказва да приеме, че обществото може да съществува без твърди опори. Той настоява, че държавата не е просто административна услуга, а историческа форма на колективна воля. Че нацията не е мит, а общност на съдбата. Че традицията не е верига, а памет. И че моралът не е личен вкус, а основа на общественото доверие.

В този смисъл консерватизмът не е реакционен. Той е анти-нихилистичен. Той се противопоставя не на промяната, а на разрушението, представяно като прогрес. Защото когато всичко бъде обявено за относително, когато всяка граница бъде демонизирана, обществото не става по-свободно. То става по-уязвимо. По-лесно манипулируемо. По-зависимо от онези, които контролират езика, нормите и допустимото мнение.

Неолибералният модел създаде парадоксална ситуация: колкото повече се говори за права, толкова по-малко хората се чувстват защитени. Колкото повече се говори за многообразие, толкова по-фрагментирано става обществото. Това не е случайност. Това е резултат от идеология, която разглежда човека като атомизиран индивид, откъснат от история, култура и общност.

Консерватизмът отказва да приеме тази редукция. Той настоява, че човекът е социално и историческо същество, което не започва от нулата. Че принадлежността не е окови, а условие за смисъл. Че свободата без рамка се превръща в хаос, а хаосът неизбежно ражда нови форми на насилие и принуда.

Тук се появява и първият голям сблъсък между консерватизма и либералното безумие на нашето време. Либерализмът твърди, че всяка рамка е потискаща. Консерватизмът отговаря, че без рамки няма свобода, а само произвол. Либерализмът вярва, че идентичностите могат да бъдат безкрайно преконструирани. Консерватизмът напомня, че идентичността е резултат от история, а не от декларация.

Този конфликт не е теоретичен. Той се води в реалния живот – в образованието, в културната политика, в правото, в икономиката. И навсякъде резултатът е един и същ: отстъпление на държавата, разпад на общото и нарастващо недоверие. Хората усещат, че нещо им се изплъзва, но им се казва, че това е просто „страх от промяната“. Това е интелектуално нечестно. Страхът не е от промяната, а от загубата на смисъл и сигурност.

Именно тук консерватизмът се превръща от философска позиция в политическа необходимост. Не като партийна програма, а като рамка за възстановяване на реалността. Той не предлага утопия. Той предлага граници. А в епоха на разпад границите са форма на защита.

Този консервативен импулс днес се проявява в различни форми и традиции, които често биват противопоставяни една на друга. Говори се за „десен“ и „ляв“ консерватизъм, сякаш става дума за несъвместими светове. В действителност тези различия са важни, но вторични. Защото преди да се спори как да се управлява държавата, трябва да се отговори на въпроса дали искаме тя да съществува като суверенна общност.

Ляв и десен консерватизъм в епохата на разпада

Разговорът за левия и десния консерватизъм днес често се води като интелектуално упражнение, откъснато от реалността. Като спор за етикети, за школи, за исторически традиции. Но в условията на разпада, който преживяваме, този разговор вече не може да бъде академичен. Той се превръща във въпрос за приоритети, за страхове и за граници, които не бива да бъдат прекрачвани. Защото левият и десният консерватизъм не са различни светове – те са различни реакции към една и съща заплаха.

Десният консерватизъм традиционно израства от страха от хаоса. От убеждението, че без устойчив ред обществото се разпада на групи с противоречиви интереси, които могат да бъдат управлявани единствено чрез сила или манипулация. Той вижда в институциите, в правото, в йерархиите не остатък от миналото, а условие за свобода. За десния консерватор свободата не е естествено състояние, а трудно извоювано равновесие между власт и закон, между интерес и морал.

От тази гледна точка днешният неолиберален ред изглежда като заплаха, защото подкопава именно онова, което прави реда възможен. Когато законът се превръща в инструмент на моментна политическа целесъобразност, когато институциите губят авторитет, когато решенията се изнасят извън националните рамки, редът се разпада, а с него и реалната свобода. Възниква вакуум, който бързо се запълва от неформални центрове на власт – икономически, медийни, идеологически.

Левият консерватизъм тръгва от друга, но не по-малко дълбока тревога. Той вижда как пазарният фундаментализъм разрушава социалната тъкан, превръща труда в стока без достойнство, а солидарността – в празна дума. За левия консерватор държавата не е просто пазач на реда, а гарант за социално равновесие, без което обществото се разпада на победители и излишни хора. Той разбира, че без социална защита свободата се превръща в привилегия, а демокрацията – във фасада.

И точно тук става ясно колко фалшиво е противопоставянето между тези две консервативни традиции в днешния контекст. Защото неолибералният модел удря едновременно и реда, и солидарността. Той отслабва държавата като институционална рамка и едновременно с това я лишава от способността да защитава социалното цяло. Това двойно разрушение създава общество без опори – нито правни, нито морални, нито социални.

В този смисъл левият и десният консерватизъм се оказват не противници, а съюзници по необходимост. И двата виждат, че държавата е под обсада. И двата разбират, че суверенитетът не е абстракция, а практическо условие за всяка политика – било тя социална или правова. И двата усещат, че когато държавата бъде сведена до изпълнител на външни директиви, демокрацията се превръща в ритуал без съдържание.

Днешната либерална реторика представя този проблем като въпрос на „модернизация“. Казва се, че националната държава е твърде малка за глобалните предизвикателства, че суверенитетът пречи на ефективността, че социалната държава е икономически неустойчива. Но това са политически твърдения, представени като технически истини. Зад тях стои ясна идеологическа цел: прехвърляне на властта от демократично контролируеми институции към структури без обществен контрол.

Консерватизмът – и левият, и десният – отказва да приеме тази подмяна. Той настоява, че ефективност без легитимност е форма на принуда. Че глобалното управление без демократичен коректив не е прогрес, а регрес. Че икономиката, откъсната от обществото, се превръща в разрушителна сила. Тук се корени истинската антисистема позиция на консерватизма днес – не срещу демокрацията, а срещу нейното обезсмисляне.

Особено показателен е начинът, по който либералният дискурс третира всяка форма на социална или национална защита. Социалната държава се заклеймява като „популизъм“. Защитата на националния интерес – като „национализъм“. Културната идентичност – като „изключване“. Това не е случаен език. Това е език на делегитимацията, чиято цел е да направи всяка алтернатива морално подозрителна още преди да бъде обсъдена.

Консерватизмът трябва да отговори на това не с оправдания, а с яснота. Да каже, че социалната държава не е популизъм, а форма на обществен договор. Че националният интерес не е омраза към другите, а отговорност към своите. Че културната идентичност не е дискриминация, а условие за солидарност. Защото без споделена идентичност няма общество, а само съвместно съществуване на изолирани групи.

В този момент става ясно защо въпросът за обединението на консервативните сили е толкова чувствителен. Той не е въпрос на изборна математика, а на цивилизационна интуиция. Когато обществото се разпада, когато институциите губят доверие, когато хората усещат, че нямат контрол върху съдбата си, всяко вътрешно идеологическо дребнотемие става форма на съучастие в разрухата.

Обединението не означава заличаване на различията между ляво и дясно. То означава ясно съгласие по основното: че държавата трябва да бъде възстановена като суверенен политически субект; че демокрацията не може да съществува без реална власт на гражданите; че икономиката трябва да служи на обществото, а не обратното; че културата и историята не са декоративен фон, а гръбнак на обществената устойчивост.

Либералният ред се страхува именно от такова обединение, защото то разрушава удобната му схема. Той предпочита консерваторите да бъдат разделени – едните обвинявани в „социален популизъм“, другите в „авторитаризъм“. Така всеки лагер бива изолиран и неутрализиран. Истинската заплаха за неолибералната хегемония не е радикализмът, а съгласието по фундаменталното.

В този смисъл левият и десният консерватизъм днес са призовани не да се отричат един от друг, а да разпознаят общия си противник: идеологията на разпада, която под прикритието на прогреса унищожава политическата общност. Това не е компромис на принципи. Това е йерархия на заплахите.

Именно тук консерватизмът трябва да бъде безкомпромисен. Да назове неолиберализма не като „алтернативна гледна точка“, а като модел, който се е провалил социално, политически и морално. Да откаже да говори с езика на извинението. Да откаже да приема, че всяка защита на държавата или обществото е по дефиниция подозрителна.

Този отказ ще бъде обвиняван, заклеймяван и демонизиран. Но времето за удобни позиции е отминало. Когато държавата е подкопавана, неутралитетът е илюзия. Когато обществото се фрагментира, мълчанието е форма на съучастие. И когато демокрацията се изпразва от съдържание, консерватизмът няма право да бъде предпазлив.

Консерватизмът като цивилизационен отговор

В определени исторически моменти политиката престава да бъде спор за програми и се превръща във въпрос за оцеляване на смисъла. Това са онези периоди, в които обществата усещат, че не просто грешат в посоката, а че самата посока е подменена. Че думите означават едно, а реалността – друго. Че властта говори от името на народа, но действа без него и често срещу него. Именно в такива моменти консерватизмът излиза от сянката на „една от многото идеологии“ и се превръща в цивилизационен отговор.

Днешната криза не е просто икономическа или институционална. Тя е криза на легитимността. Хората усещат, че решенията, които определят живота им, се вземат в пространства, до които нямат достъп – наднационални структури, корпоративни мрежи, идеологически центрове, които не подлежат на демократичен контрол. И колкото повече този процес се задълбочава, толкова по-празна звучи реториката за „европейски ценности“, „глобални стандарти“ и „неизбежни реформи“.

Консерватизмът в този контекст е отказ да се приеме неизбежността на разпада. Той настоява, че историята не е затворена, че алтернативи съществуват и че обществата имат право да защитават себе си. Това не е бунт срещу модерността, а бунт срещу подмяната – подмяната на демокрацията с технокрация, на политиката с управление, на гражданството с потребителство.

Особено важно е да се подчертае, че консерватизмът не предлага утопия. Той не обещава съвършено общество, защото не вярва в съвършени общества. Той вярва в ограниченията – не като слабост, а като защита срещу човешкото високомерие. Срещу онова убеждение, че всичко може да бъде „поправено“ чрез правилния модел, правилната експертиза или правилната идеология. Историята е пълна с примери как подобна самоувереност завършва с катастрофа.

Днешният неолиберален ред е дълбоко убеден в собствената си правота. Той не допуска възможността, че самият той е част от проблема. И точно затова не търпи критика. Всяко съмнение бива заклеймявано като „популизъм“, „екстремизъм“ или „заплаха за демокрацията“. Това е класическият език на една система, която губи морална легитимност, но се опитва да я компенсира с морален натиск.

Консерватизмът трябва да отговори на това не със защитна поза, а с увереност. Да каже ясно, че демокрацията не е абстрактна процедура, а конкретна политическа общност. Че суверенитетът не е реторична украса, а практическо условие за самоуправление. Че социалната държава не е остатък от миналото, а механизъм за стабилност в общества, подложени на постоянен икономически и културен натиск.

Именно тук става ясно защо въпросът за обединението на консервативните сили е толкова решаващ. Не защото всички различия трябва да изчезнат, а защото йерархията на заплахите е ясна. Когато държавата губи суверенитет, спорът за нюансите на икономическата политика става вторичен. Когато обществото се фрагментира, идеологическата чистота се превръща в лукс. Когато демокрацията се изпразва от съдържание, най-опасното нещо е разделението между онези, които всъщност искат да я спасят.

Обединението на консервативните сили не означава създаване на монолитен блок. То означава създаване на обща рамка, в която редът и солидарността не се противопоставят, а се допълват. В която държавата е достатъчно силна, за да защитава обществото, но достатъчно ограничена, за да не го подчинява. В която пазарът съществува, но не диктува морала. В която културната идентичност е източник на солидарност, а не повод за подозрение.

Тази рамка е невъзможна без възстановяване на политическата смелост. Защото консерватизмът днес ще бъде обвиняван от всички страни. От либералните елити – че е ретрограден. От радикалните течения – че е недостатъчно краен. От технократите – че е „неефективен“. Но истинският въпрос не е дали консерватизмът е удобен, а дали е необходим. А той е необходим, защото е единственият, който поставя граници там, където всички други настояват за безграничност.

В този смисъл консерватизмът не е политика на страха, а политика на отговорността. Той не отрича бъдещето, а настоява то да има корени. Той не се противопоставя на промяната, а иска тя да бъде обмислена, легитимна и човешка. И най-важното – той отказва да приеме, че обществата трябва да се приспособяват безкрайно към модели, които очевидно не работят.

Историята показва, че цивилизациите не загиват, когато грешат. Те загиват, когато престанат да разпознават грешките си. Когато превърнат всяка критика в предателство и всяко съмнение в заплаха. Днешният свят опасно се приближава до този момент. И именно затова консерватизмът е призван не да мълчи, а да говори ясно, остро и без извинения.

Това не е призив към реставрация. Това е призив към възстановяване на политическия реализъм. Към признаване на човешките ограничения. Към уважение към историческия опит. Към защита на държавата като форма на колективна свобода, а не като административен придатък. Към възстановяване на демокрацията като жив процес, а не като формален ритуал.

В крайна сметка консерватизмът днес е въпрос на избор. Избор между общество и тълпа. Между граждани и потребители. Между политика и управление. Между смисъл и хаос. И този избор не може да бъде отлаган безкрайно, защото всяко отлагане работи в полза на разпада.

А когато разпадът бъде нормализиран, когато бъде приет като „нова реалност“, тогава вече няма да има нужда от дебат. Ще има нужда от сила. Историята е безпощадна в това отношение. И точно затова консерватизмът, с всичките си несъвършенства, остава последният разумен глас, който настоява, че хаосът не е съдба, а резултат от решения – и следователно може да бъде спрян.