/Поглед.инфо/ Когато на народно недоволство се лепят удобни лица, компрометирани роли и фалшиви спасители, демокрацията не се възражда – тя се използва. Истинският въпрос вече не е „срещу кого“, а в чии ръце ще бъде натикан този протест.
Има моменти, в които площадът казва повече от всички изборни резултати. Това, което се случи, не беше нито партиен митинг, нито режисирано шоу. Това беше натрупан гняв, усещане за безизходица и инстинктивен отказ да се приема повече едно и също – под различни етикети.
Но тук започва най-опасната фаза.
Защото когато протестът няма свой автентичен политически израз, той става лесна плячка. И точно тогава се появяват самопровъзгласени „говорители на правовата държава“, които носят повече тежест от миналото си, отколкото надежда за бъдещето. Да превърнеш компрометирани фигури в лица на моралното възраждане е не просто грешка – това е саботаж.
Не се ражда алтернатива, когато едни и същи хора сменят само лозунгите.
Обществото не скандира имена – и това не е слабост, а диагноза. Хората вече не вярват, че проблемът е в това кой стои отпред, а в това как се упражнява властта – отвън навътре, през зависимости, грантове, геополитически инструкции и медиен комфорт.
Протестът не е антикорупционна визитка, която някой да размахва.
Той е предупреждение, че моделът е изчерпан – целият модел, не само една негова част. И тук идва голямата подмяна: вместо системен разговор за суверенитет, икономика, война и мир, се предлага поредната морална опаковка за старо съдържание.
Да, управляващите са износени.
Но и опозицията не вдъхва доверие.
И докато това е така, изборите ще се редят като сезони – без изход, без решение, без ново начало.
Протестът не иска „по-добър надзирател“. Той иска край на надзора.
И ако това не бъде разбрано, площадът ще бъде използван, изтощен и изоставен – както се е случвало вече.
Истинската опасност не е хаосът.
Истинската опасност е фалшивият ред, облечен като спасение.