/Поглед.инфо/ Все повече държавни и парични власти по света се увличат по криптовалутите – не като обект на регулация, а като инструмент за експерименти, резерви и спекулативни операции. Това е опасна трансформация: от пазители на стабилността те започват да приличат на играчи в глобално казино, в което залогът е доверието към самите пари.

Изкушението на контрола

Има исторически моменти, в които системите не рухват с гръм и трясък, не се сриват с катастрофа и не предизвикват паника в първия миг. Те започват да се разпадат тихо, почти незабележимо, чрез поредица от малки отстъпления от собствените си принципи. Именно така започва истинската ерозия – не с грешка, а с изкушение.

Такъв момент преживява днес световната финансова система, когато паричните власти на редица държави започват да се увличат по криптовалутите. Не като обект на контрол. Не като поле за регулация. А като участие. Като експеримент. Като възможност. Като игра.

Дълго време позицията на държавата беше относително ясна. Криптовалутите се разглеждаха като нестабилен, високорисков инструмент, лишен от вътрешна стойност и податлив на спекулации. Те бяха предупреждение, а не модел. Пример за това какво се случва, когато парите се откъснат напълно от реалната икономика, от труда, от производството, от отговорността.

Днес тази яснота се размива.

Постепенно, почти без обществен дебат, централни банки, финансови регулатори и държавни структури започват да експериментират с криптоактиви. Някъде предпазливо, другаде по-смело, но навсякъде с една и съща логика: „светът се променя“, „не можем да останем назад“, „трябва да сме част от бъдещето“.

Зад тези фрази обаче стои не визия, а несигурност.
Стои страхът, че традиционните инструменти вече не работят.
Стои усещането, че контролът се изплъзва.

Когато една институция престане да вярва в собствените си механизми, тя започва да търси чудо.

Криптовалутите се превръщат именно в такова чудо – дигитален фетиш, в който се проектират надежди за заобикаляне на санкции, за компенсиране на дефицити, за излизане от структурни задънени улици. Вместо реформи – експерименти. Вместо решения – залози.

Но тук възниква фундаментален проблем, който рядко се изговаря на глас: паричната власт по дефиниция не трябва да залага.

Централната банка не е инвестиционен фонд. Тя не е хедж-фонд. Тя не е стартираща компания. Нейната сила не е в печалбата, а в доверието. И точно това доверие започва да се разрушава в момента, в който регулаторът се превърне в играч.

Когато арбитърът слезе на терена, правилата престават да имат значение.

Криптовалутите не създават стойност. Те не произвеждат блага. Те не увеличават производителността. Тяхната цена се движи от психология, от слухове, от алгоритми, от масова еуфория и масов страх. Те са чиста концентрация на спекулативния капитал – бърз, нервен и без социална отговорност.

В този свят държавата няма място като участник.
Защото държавата няма право да губи.

Когато частен инвеститор губи, това е личен риск. Когато държавна институция губи, губят всички. Губи се доверие в парите. Губи се стабилност. Губи се усещането, че има някой, който държи системата в рамки.

И тук се появява най-опасният момент: моралният разпад на регулацията.

Как централна банка, която сама участва в криптопазара, ще предупреждава гражданите за рисковете му? Как регулатор, който държи дигитални активи, ще забранява спекулативни практики? Как институция, която експериментира, ще налага дисциплина?

Отговорът е ясен: няма как.

Историята на финансовите кризи е поредица от подобни самозаблуди. Всяка криза започва с увереността, че „този път е различно“. Че рискът е управляван. Че технологията е по-умна от човешката алчност. И всяка криза завършва с едно и също – разпад на доверие и социална цена, платена от мнозинството.

Криптовалутите не са изключение.
Те са ускорител.

Държавата може и трябва да използва технологии. Може да дигитализира разплащанията. Може да модернизира финансовата инфраструктура. Но когато започне да играе, тя престава да бъде държава в класическия смисъл. Тя се превръща в още един участник в хаоса.

А когато паричната власт влезе в казиното, тя не излиза като победител.
Тя излиза като част от проблема.

Именно затова днешното увлечение по криптовалутите не е модерен жест. То е симптом. Симптом за умората на една система, която вместо да се изправи срещу собствените си противоречия, предпочита да ги прикрие с дигитален блясък и илюзия за контрол.

Историята ще бъде безмилостна към този избор.
Тя винаги е била.

Когато регулаторът престане да бъде арбитър

Има една невидима, но критично важна линия, която разделя управлението от участието. Докато държавата стои от страната на правилата, тя може да налага ред. В момента, в който прекрачи на страната на играчите, редът се превръща в претекст.

Именно това се случва, когато паричните и финансовите власти започнат да експериментират с криптовалути. Регулаторът, който до вчера предупреждаваше за нестабилност, волатилност и спекулативни балони, днес започва да използва същите тези активи като инструмент. Неофициално. Предпазливо. „В ограничен обем“. Но границата вече е премината.

Тук възниква фундаментален конфликт на роли.

Как една институция може едновременно да бъде арбитър и участник? Как може да налага правила в пазар, в който самата тя има интерес? Как може да говори за рискове, когато ги поема? Това е не просто технически проблем. Това е морален срив на регулацията.

Регулацията не е функция на властта, а на дистанцията.

В момента, в който тази дистанция изчезне, регулацията се превръща в театър. Официалните предупреждения губят тежест. Забраните изглеждат лицемерни. А обществото започва да усеща, че правилата вече не важат еднакво за всички.

Именно тук се ражда системната уязвимост.

Криптовалутите не са просто нов финансов инструмент. Те са екосистема, изградена върху непрекъснат риск, върху постоянна несигурност и върху обещанието за бърза печалба. Това е среда, в която дисциплината не оцелява дълго. А когато държавата влезе в такава среда, тя неизбежно започва да възприема нейната логика.

Властта, която играе, започва да мисли като играч.

Това означава краткосрочност. Означава търсене на обходни пътища. Означава заместване на стратегията с тактика. И най-опасното – означава отказ от отговорност, защото „пазарът е виновен“, „волатилността е обективна“, „технологията е непредсказуема“.

Но държавата няма право на подобни оправдания.

Точно в този момент, когато регулаторът загуби моралната си позиция, криптовалутите престават да бъдат просто финансов експеримент. Те се превръщат в политически и социален риск, чиято цена неизбежно се прехвърля върху обществото.

Общественият риск и илюзията за безболезнен експеримент

Най-опасната илюзия в подобни процеси е, че рискът е ограничен. Че експериментът е малък. Че загубите – ако изобщо има такива – ще бъдат управляеми. Това е илюзия, която финансовата история е разбивала безброй пъти.

Държавата не може да губи без последствия.

Когато частен инвеститор губи пари в криптопазара, това е лична трагедия или лична грешка. Когато държавна институция губи, това се превръща в инфлация, в бюджетен натиск, в срив на доверие. Последствията не се виждат веднага, но се натрупват бавно и неумолимо.

Обществото започва да усеща, че стабилността е под въпрос. Че парите вече не са сигурна мярка. Че институциите не знаят накъде вървят. А доверието, веднъж разрушено, не се възстановява с „пилотни проекти“ и оптимистични прессъобщения.

Паричната стабилност е психологическа конструкция.
Тя съществува, докато хората вярват в нея.

Именно затова участието на държавата в криптоспекулации е толкова разрушително. То подкопава самата основа на паричния ред. Вместо да бъде котва в бурята, институцията започва да се люлее заедно с пазара.

Тук криптовалутите престават да бъдат просто технологичен въпрос. Те се превръщат в социален ускорител на нестабилността. Защото всяка загуба, всяка криза, всяко сриване се превежда в политическо недоволство, в ерозия на легитимността и в усещане за безпътица.

Но най-дълбокият пробле не е нито в риска, нито в загубите. Той е в това, което този процес разкрива за самата система – за нейната умора, за липсата на визия и за отказа да се назоват истинските причини за кризата.

Симптомът на една уморена система

Увлечението по криптовалутите от страна на държавата не е знак за модерност. То е симптом. Симптом за система, която е загубила увереност в собствените си основания. Която не вярва, че може да реши структурните си проблеми с реални инструменти.

Вместо реформи – експерименти.
Вместо визия – надежда.
Вместо стратегия – залагане.

Криптовалутите се превръщат в дигитален заместител на политическата воля. В удобен начин да се отложат трудните решения. Да се прикрият противоречията. Да се създаде илюзия за движение напред, докато системата всъщност се върти в кръг.

Историята е безмилостна към подобни илюзии.

Всеки финансов балон започва с вярата, че този път технологията е по-силна от икономическите закони. Всеки срив започва с увереността, че рискът е овладян. И всеки крах завършва с едно и също – плащат онези, които не са участвали в играта.

Държавата може да дигитализира. Може да модернизира. Може да използва технологии. Но когато започне да играе, тя престава да бъде стабилизиращ фактор. Тя се превръща в още един източник на несигурност.

А когато паричната власт влезе в казиното, тя не излиза оттам като победител.
Тя излиза като част от проблема.

По публикация на: Фонд за стратегическа култура, 26 декември 2025 г.
Редакционен прочит.
Цитирани откъси.
Линк: https://www.fondsk.ru/news/2025/12/26/denezhnye-vlasti-ryada-stran-vtyagivayutsya-v-azartnuyu-igru-s-kriptovalyutami.html