/Поглед.инфо/ Споразумението между Европейски съюз и Китай за вноса на китайски електромобили в Европа изглежда като частен случай от търговската политика. В действителност то е симптом и тест – симптом за изчерпването на конфронтационния модел и тест за способността на ЕС да действа като самостоятелен икономически център в един фрагментиран свят.
В продължение на месеци Брюксел подготвяше почвата за конфронтация: разследвания за държавни субсидии, заплахи за наказателни мита, политически натиск отвътре и отвън. Китай, от своя страна, можеше да отговори огледално – с ограничения, ответни мерки и замразяване на диалога. Вместо това двете страни избраха компромис, който не решава всички проблеми, но предотвратява най-лошия сценарий.
Това вече е политически факт със стратегическо значение.
Какво всъщност означава „компромисът“
Формално става дума за регулиране на достъпа на китайски електромобили до европейския пазар – чрез ценови механизми, изисквания за прозрачност и съгласуване на условията. Неформално обаче ЕС призна нещо, което доскоро отказваше да каже на глас:
Европа не е готова да води търговска война с Китай.
Причините са структурни:
· Зелената сделка изисква масова електрификация.
· Европейските производители изостават по цена и мащаб.
· Потребителят в ЕС не е готов да плаща „геополитическа надценка“.
Китайските електромобили не са проблемът. Те са огледало, в което се виждат слабостите на европейската индустриална политика от последното десетилетие.
Китайската електромобилна експанзия: не мит, а реалност
В Пекин не „наводняват“ Европа от зла воля. Китайските производители просто правят това, което Европа от години проповядва, но трудно реализира:
масово производство + технологична оптимизация + достъпна цена.
Китай създаде екосистема:
· батерии;
· софтуер;
· вериги за доставки;
· инфраструктура;
· държавно планиране.
Европа, обратно, заложи на:
· регулации;
· морални аргументи;
· бавни индустриални консорциуми;
· фрагментирана политика.
Опитът да се компенсира това изоставане чрез мита би бил икономическа самозаблуда. Компромисът показва, че Брюксел поне частично осъзнава този риск.
Европейската дилема: защита или адаптация
Сделката с Китай поставя ЕС пред избор, който вече не може да бъде отлаган:
Да защитава статуквото или да адаптира индустрията си към новата реалност.
Защитният рефлекс е разбираем – автомобилната индустрия е гръбнак на икономики като Германия, Франция, Италия. Но дългосрочно защитата чрез бариери води до:
· технологично закърняване;
· по-високи цени;
· загуба на глобална конкурентоспособност.
Компромисът дава шанс за втория път:
· съвместни предприятия;
· локализирано производство в ЕС;
· трансфер на технологии;
· ускоряване на прехода.
Това не е капитулация, а промяна на стратегията – от отбранителна към еволюционна.
Геополитическият подтекст: дистанция от Вашингтон
Решението не може да бъде разбрано извън по-широкия контекст. В последните години ЕС все по-често се оказва между:
· американска политика на „де-рискинг“;
· и реалните си икономически интереси.
САЩ могат да си позволят конфронтация с Китай. Европа – не.
Зависимостите са твърде дълбоки, пазарът – твърде важен, а алтернативите – твърде скъпи.
В този смисъл споразумението за електромобилите е тих сигнал, че Брюксел търси по-балансирана позиция – без публично противопоставяне, но и без автоматично следване на чужди стратегии.
Китайската логика: стабилност вместо ескалация
И за Пекин компромисът е рационален. Китай:
· няма интерес от търговска война с ЕС;
· иска достъп до платежоспособен пазар;
· търси легитимност, а не конфронтация.
Готовността да се приеме рамка, съгласувана с европейските правила, показва зрялост, а не слабост. Това е част от по-широкия китайски подход: интеграция, а не изолация.
Реалистичният оптимизъм: защо това е добра новина
Няма основания за еуфория. Конкуренцията остава жестока. Противоречията – дълбоки. Но в свят, където:
· санкциите са първи инстинкт;
· диалогът е подозрителен;
· компромисът се тълкува като слабост,
това споразумение показва, че икономическият разум все още има място.
То не решава всички проблеми, но:
· предотвратява ескалация;
· дава време за адаптация;
· запазва каналите за диалог;
· поставя икономиката над идеологията.
Изводът: електромобилите като лакмус
Електромобилите са само повод. Истинският въпрос е дали ЕС ще продължи да бъде регулатор без индустриална визия, или ще се превърне в активен участник в новата глобална икономика.
Компромисът с Китай показва, че Европа все още може да избира. Не между Китай и САЩ, а между догма и реализъм.
И точно в това се състои умереният оптимизъм: не в обещанията, а във факта, че вратата към рационалната политика не е затръшната.