/Поглед.инфо/ Отношенията между Русия и Китай надхвърлят съюзническото ниво, каза Си Дзинпин на вчерашните разговори с Владимир Путин. Въпреки че срещата се проведе под формата на видеоконференция, тя се счита за пълноценна – поради което китайският лидер подчерта, че това е 37-та лична среща на двамата лидери от 2013 г. насам (т.е. откакто Си пое поста ръководството на Китай).
Ако не беше коронавирусът, сметката на личните срещи отдавна щеше да е на около петдесетте, защото за последно Си и Путин се ръкуваха през ноември 2019 г., а преди това се срещаха по няколко пъти в годината. Впрочем, много скоро двамата лидери ще се видят лично: в началото на февруари Путин ще лети за Пекин. За да бъде както на преговори, така и церемонията по откриването на Олимпийските игри, които САЩ и други англосаксонски страни бойкотират на дипломатическо ниво.
Но именно летните олимпийски игри в Пекин през 2008 г. станаха единствените игри в незападна страна, на откриването на които присъства президентът на Съединените щати. И не само Джордж Буш - младши, но и повечето от американския елит все още вярваха, че Китай ще се съгласи с второстепенни роли в глобализацията, а Русия ще бъде неприятна, но регионална сила и, най-важното, отношенията в Москва-Вашингтон-Пекинският триъгълник ще се формират главно под американско влияние. Но 13 години по-късно виждаме картина на света, напълно различаваща се от тази, която беше в главите на американските стратези.
Не, Русия и Китай не влязоха в официален военно-политически съюз, но отношенията им наистина започнаха да надминават съюзническите, ако под това понятие разбираме отношенията, които съществуват в рамките на Западния блок. Тъй като последните се основават на (в различна степен) зависимост на по-младшите партньори от по-старшите, англосаксонците, а в отношенията между Русия и Китай, равенството и общите интереси играят важна роля.
При това интересът е както национален (укрепване на собствената държава и нейните позиции в света), така и глобален – изграждането на новия световен ред, новата система, която тепърва се създава върху руините на атлантическия проект.
Тъкмо за да не станат руините буквални, тоест рухването на несъстоялата се (но не желаеща да го признае) англосаксонска хегемония да не доведе до глобален хаос, да не навреди на Китай, Русия и други страни, е необходима силната руско-китайска връзка. Така че стратегическият избор на Москва и Пекин в полза на по-нататъшното сближаване е не само ясен: той е неизбежен.
Никакви външни сили не могат да повлияят на отношенията между двете страни и въпреки че това отдавна се разбира, сега не беше излишно да се подчертае отново. И не само с изявления за необходимостта от създаване на независима финансова инфраструктура за обслужване на търговските операции между Русия и Китай, които да не могат да бъдат повлияни от трети страни, въпреки че това и само по себе си е важен етап.
Ето защо Си Дзинпин започна разговора с висока оценка на действията на Путин, който категорично се противопоставя на опитите за сеене на раздор между нашите страни. Всъщност Путин наскоро припомни, че „някои западни партньори открито се опитват да забият клин между Москва и Пекин“, подчертавайки, че Китай и Русия ще отговорят на подобни опити чрез разширяване на партньорствата и координиране на стъпките на международната арена.
Тоест, колкото повече се опитвате да ни разделите и скарате, толкова по-хармонично ще действаме. Между другото, тази реплика на Путин прозвуча няколко дни след видео срещата на върха на Си и Байдън, а преди седмица Байдън имаше видеосреща с Путин. Американската игра не е тайна за никого: Вашингтон все още се надява да върне времето назад и да раздуха огъня на руско-китайските противоречия, за да отслаби съюза между Москва и Пекин.
У Русия и Китай, като две велики съседни сили, естествено има както конкуренция, така и противоречиви въпроси в определени сфери и региони, но Путин и Си разбират отлично, че на американците не трябва да се дава дори най-малък шанс да играят на различията, не трябва да им се позволява да опитват да превръщат пукнатините в пропасти, недоразуменията в грешки.
В крайна сметка това, което обединява Русия и Китай, е несравнимо по-голямо и по-важно за двете страни от всичко, което реално и потенциално може да ги раздели. Залогът е по-висок от всякога и Москва и Пекин нямат право да повтарят грешката от 60-те години.
Тогава ние сами разрушихме съюзническите си отношения и още през 70-те години американците започнаха да играят на това. Ако не беше разправията от началото на 60-те, не само съдбата на КНР (например можеше да няма "културна революция") и на СССР - цялата световна история можеше да тръгне по различен път.
Да, историята не толерира подчинителното наклонение, но дава възможност да се поучите от грешките си. Русия и Китай са научили добре уроците от най-новата история на нашите отношения и вече могат по-спокойно да наблюдават суетенето и суматохата сред атлантическите играчи. Тези, които днес са озадачени - как би могло да се случи? Преди десет години всичко изглеждаше толкова ясно и по принцип разрешимо: Русия вече не е глобален играч (дори Путин беше посъветван да не се връща в Кремъл), Китай рано или късно ще се съгласи на ролята на младши партньор в Голямата двойка, а руско-китайският съюз не може да бъде стабилен, защото има твърде много противоречия между Москва и Пекин и те си нямат доверие. Къде отиде всичко това?
Винаги е трудно за губещия да признае поражението си, особено когато то все още не е фиксирано, а продължава да се развива във времето. Процесът на падането на Съединените щати (атлантическият проект) се измерва не в години, а в десетилетия и засега те все още имат много начини да оказват натиск върху Китай и Русия, включително с такива провокативни като Тайван и Украйна.
Но стратегически атлантистите вече загубиха – и това се разбира не само в Москва и Пекин. Руснаците и китайците просто са по-активни от другите в приближаването на този момент и в назоваването на нещата с истинските им имена.
Превод: ЕС