Преговорите между Вашингтон и Техеран отново увиснаха. Само преди часове американски представители уверяваха медиите, че меморандумът е практически готов. Марко Рубио говореше за „последни детайли“. После Доналд Тръмп внезапно заяви, че „не бива да се бърза“. Това не е стилова импровизация на американски президент. Това е сигнал за проблем вътре в самата американска система.
И тук има нещо, което не излиза.
Ако Иран беше в позиция на слабост, ако ракетните удари бяха пречупили страната, ако нефтеният износ беше блокиран окончателно, Вашингтон нямаше да бави нищо. Американците щяха да покажат документа пред камерите още същия ден. Вместо това виждаме обратното — протакане, объркани послания, постоянни корекции в тона. Държава, която печели война, не говори така.
Техеран влезе в кризата под почти пълна финансова блокада. Част от валутните резерви останаха замразени. Морският трафик беше под натиск. Израелските удари трябваше да покажат, че иранската система може да бъде парализирана бързо — електропреносни възли, логистика, складове, комуникации. Това беше първоначалният сценарий. Само че след първите седмици започнаха да излизат неприятни числа. Петролът тръгна нагоре. Застрахователните тарифи за танкерите в района на Ормузкия проток скочиха. Китайците започнаха тихо да увеличават покупките през обходни схеми. Руски танкери продължиха да минават. Индия също не се включи в американската линия така дисциплинирано, както очакваха във Вашингтон.
Тази версия звучи добре за Техеран, но числата също не са еднозначни.
Иран пострада тежко. Част от инфраструктурата беше ударена. Вътрешният натиск расте. Инфлацията не е изчезнала. Но американският проблем е друг: операцията не доведе до политически колапс. А именно това беше смисълът. Санкциите работят само когато елитът започне да се разпада отвътре. Тук това не стана.
После се появи Ормуз.
Много хора в Европа говорят за протока като за абстрактна точка на картата. В реалността това е тесен коридор между иранския бряг и Оман, през който минава огромна част от световния енергиен трафик. Там няма място за грешки. Един повреден танкер, една минирана зона, една атака срещу терминал — и цената на газа започва да удря индустрията в Германия, Италия, Франция. Не след шест месеца. След дни.
Точно това изплаши Вашингтон.
Американците официално продължават да говорят за „свобода на корабоплаването“. Само че през последните години САЩ самите превърнаха морската логистика в оръжие — санкции, вторични санкции, проверки, финансов натиск върху корабни оператори, контрол върху разплащанията. Иран просто отвърна с асиметричен инструмент. Не унищожи американския флот. Не атакува директно самолетоносачите. Вместо това показа, че е способен да направи световната търговия прекалено скъпа.
Тук вече започна паниката около долара.
Защото американската система живее от едно просто условие: светът трябва да вярва, че доларът остава най-сигурното убежище при криза. След 2008 година това работеше. След пандемията също. Капиталите отново се връщаха към САЩ. Само че сега ситуацията е различна. Американският дълг е в друга фаза. Лихвите са високи. Инфлационният натиск остава. А ако енергийната криза се разрасне, самите Съединени щати ще бъдат ударени от скъп транспорт, скъпи кредити и нова инфлационна вълна.
Тръмп отлично разбира това.
Затова той едновременно говори за мир и отлага мира. Опитва се да печели време. Надява се натискът върху Иран да изкара още някакви отстъпки — допълнителни гаранции за Ормуз, ограничения върху ядрената програма, по-удобен механизъм за контрол. Само че тук има един неприятен за Вашингтон факт: Иран вече не преговаря като страна, която се страхува.
И това се вижда по тона.
Преди години американските администрации говореха с Техеран от позиция на прокурор. Сега разговорът прилича повече на пазарлък между две страни, които взаимно си пречат да запалят глобалната икономика. Огромна разлика.
Още по-неприятното за американците е друго. Светът наблюдава.
Саудитска Арабия наблюдава. Турция наблюдава. Пакистан наблюдава. Венецуела наблюдава. Даже държави, които официално остават близки до САЩ, започват внимателно да смятат нещо много просто: ако Иран оцеля след такъв натиск, значи американската машина вече не е абсолютно оръжие.
Това е стратегическият удар.
Не самите ракети.
Вашингтон десетилетия поддържаше глобалната дисциплина чрез комбинация от военен натиск и финансов страх. Държавите трябваше да вярват, че неподчинението носи неизбежен икономически срив. Само че през последните години тази система започна да се пропуква — Русия оцеля под санкции, Китай създава паралелни разплащателни канали, Индия купува петрол според собствен интерес, а Иран успя да превърне дори блокадата в инструмент за натиск върху самия Запад.
Тук Израел играе отделна игра.
Бомбардировките в Ливан не са случайни. Те са част от опит кризата да остане активна. Колкото по-дълго районът стои нестабилен, толкова по-трудно става подписването на трайно споразумение. Израелското ръководство отлично разбира, че ако Вашингтон приеме почти равностойна сделка с Иран, това ще бъде възприето в целия регион като стратегическо отстъпление.
И тогава започват други процеси.
Сирия. Ирак. Йемен. Персийският залив.
Никой няма да го каже публично така, но много режими в региона живеят под американски чадър именно защото вярват в абсолютната американска мощ. Ако тази психологическа конструкция започне да се руши, Близкият изток ще стане много по-непредвидим. Част от монархиите веднага ще започнат да прехвърлят активи към Китай. Други ще отворят нови канали към Москва. Трети ще започнат собствена ядрена програма — тихо, без шум.
Вашингтон вижда това.
Затова и меморандумът се влачи.
Официално става дума само за временен документ — два месеца без бойни действия, продължаване на преговорите, частично смекчаване на ограниченията. Но символично това е много повече. Подписът на САЩ под подобен текст означава, че след седмици военен и финансов натиск Америка е принудена да се върне почти до изходната позиция.
Това е политически проблем за Тръмп.
Особено вътре в самите Съединени щати.
Републиканците години наред атакуваха Обама именно за иранската сделка. Наричаха я унижение. Говореха за капитулация пред „режима“. Сега изведнъж се оказва, че Белият дом върви към почти същата формула — Иран запазва част от ядрената програма, санкциите постепенно се разхлабват, а Ормуз се връща към нормален режим.
Защо тогава беше нужна войната?
Този въпрос вече се задава не само в Техеран.
Има още един проблем, за който във Вашингтон говорят много внимателно. Американската армия може да поддържа огромно присъствие, но дългата логистика струва колосални пари. Самолетоносачните групи в региона не са символична демонстрация. Това са милиарди долари разходи — гориво, боеприпаси, поддръжка, ПВО, сателитно наблюдение, логистика през Бахрейн, Катар и базите в Персийския залив. А паралелно САЩ вече финансират огромни разходи около Украйна и Тихия океан.
Тук вече се появява другият въпрос.
Колко фронта може да поддържа Америка едновременно?
Официалният отговор е „колкото е необходимо“. Реалният — никой не знае. И точно това нервира съюзниците.
Европа междувременно изглежда почти парализирана. Германската индустрия няма нужда от нов скок на енергийните цени. Французите също. Италианците още по-малко. Но европейците практически нямат влияние върху процеса. Те чакат решенията на Вашингтон и Тел Авив, докато собствените им икономики висят върху цената на втечнения газ и транспортните тарифи.
Доста унизителна ситуация.
Особено за „стратегическата автономия“, за която Брюксел говори от години.
В крайна сметка се получава парадокс. Държавата, която твърдеше, че защитава световната стабилност, днес фактически задържа споразумението, защото войната ѝ носи повече тактически възможности от мира. Това вече се вижда твърде ясно. Иран иска предвидимост. Китай иска отворен Ормуз. Европа иска евтин енергиен поток. Само Вашингтон продължава да смята, че контролираният хаос може да бъде полезен инструмент.
Проблемът е, че хаосът рядко остава контролиран.
Особено когато започне да удря самия долар.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка на материал от РИА Новости и е адаптиран за Поглед.инфо.
