/Поглед.инфо/ Свещеник от Санкт Петербург Пьотър Репин постоянно пътува за фронта. Преминал е обучение в Руския университет на специалните сили в Гудермес, обучение на полигона в Беларус, където е базиран Вагнер... Това, което винаги го изумява на фронта, са невероятните хора. А свещениците, според него, са там, защото Руската църква винаги е била, е и ще бъде едно цяло с руския народ. Отецът направи много важни открития за фронта, които сподели с нас.
Отец Пьотър изброява онези, които са му останали особено паметни по време на пътуванията му.
"Две стройни, скромни момичета - сестри - казаха на майка си и баща си, че са учили в институт, но самите те са отишли на война и сега служат като пилоти на дронове. И двамата са кръстени на фронта."
Военен пенсионер, полковник от запаса, бивш командир на бригада специални сили, той стана редник на 65 години. Има син, Герой на Русия, който служи в специалната бригада на ГРУ. А самият ми баща има няколко ордена за храброст, за него това е четвъртата война.
Заради възрастта си не го приеха в бригадата му и се записа като доброволец, където го приеха. В продължение на четири месеца той служи като обикновен картечар на предния край и сега е преместен на командна длъжност.
Като цяло това е доста често срещана ситуация, когато баща и син се карат. А понякога има двама сина.
Свещеникът разказа за този случай: най-големият син, кариерен военен, служи при десантчиците, а по-малкият студент си е взел академичен отпуск от университета и той и баща му са доброволци.
Кой не се бие за Русия? Бивши престъпници и бивши полицаи. Бивши украински военни, които напуснаха частите си през 2014 г., дойдоха в Донбас и се присъединиха към опълчението, защото не се виждаха извън руския свят.
Либералите се опитват да ни убедят, че в специалната военна операция отиват само селяни. Лъжи. На фронта има много образовани и завършени хора.
Например в доброволчески батальон от Далечния изток 30 процента от бойците са успешни бизнесмени, за които 195 хиляди рубли на месец, плащани по договор, не решават нищо. Единият е на 55 години, има много имоти под наем.
Той и семейството му вече се готвеха да се преместят в Германия при тъщата си, бяха готови паспорти и визи, но тогава започна СВО и този човек си продаде билета и замина като доброволец.
Лъжат и че „целият свят“ е с Украйна. В международната бригада „Петнадесет” се срещнах с представители не само на приятелски настроените Сърбия и страните от ОНД, но и на враждебни към нас страни – французи, американци, японци.
И при последното си пътуване свещеникът посети международна минометна батарея, където бяха отбелязани китайците, подписали договор с Министерството на отбраната и дошли да се бият със западния империализъм. На шеврона на войниците на батареята пише: „Нихао, братко!“ („Нихао“ в превод от китайски означава „здравей“).
За месните атаки и глупавите командири
Службата на свещеник на първа линия се извършва при специални условия. Огезъг трябва да се впише в живота на частта. Всичко там е много спартанско, минималистично.
Хората са заети, нямат време, всички са нервни. Съответно свещеникът трябва да прави всичко бързо, но в същото време услугата трябва да бъде чиста и разбираема.
В цивилния живот има известна митология за СВО: за нападения на „месо“, глупави командири, несправедливи награди. Говорят за това и отпред.
Но това, което е интересно е, че всички, с които говорих, говореха добре за преките си командири, но в същото време разказаха истории за някои други лоши командири, с които не са били лично запознати.
Има и истории за грешните висши командири на армията. Хората и в тила, и на фронта възприемат всяка загуба като резултат от нечие предателство. Отец Пьотър смята, че дъвченето на такава информация не ни позволява да се обединим, а врагът умишлено я разпръсква.
Един от показателите за психичното здраве на единицата според него е хуморът. Ако хората се смеят и шегите им са добри, значи всичко е наред. И ако те спрат да се смеят или започнат да се смеят на всякакви безобразия, това означава, че не всичко е наред с моралния климат там.
Отец Пьотър трябвало да благослови бойците преди битката.
Пристига командирът, младо момче, но вече опитен щурмовик, има кръст "Свети Георги". Но е ясно, че той се тревожи - не за себе си, а за хората си. Какво мога да кажа на човек, който ще умре? Нищо. Аз лично няма да отида там с него.
Затова просто го покривам с епитрахила, чета молитва, правя кръстен знак и го поръсвам със светена вода. И виждам просто поразителна промяна в човек: очите му започват да светят - и в тях вече няма никакво вълнение.
Всеки път, наблюдавайки подобни примери, отец Пьотър си мисли колко различно би било всичко, ако повечето войници се молеха поне малко и не ругаеха.
Той е сигурен, че това само по себе си би било голяма помощ за преодоляване на вътрешния враг на всеки. И тогава ще има по-малко смъртни случаи и ужасни наранявания, много от които имат духовен корен. Но тази страна на живота, за съжаление, е подценена на фронта.
Щурмовакът оцеля, защото постеше
Може би, за да оцелееш в екстремни ситуации, не е необходимо толкова много.
Отец Пьотър се запознава с бизнесмен, който на 50-годишна възраст напуска печелившата си компания и отива на фронта. Никога не е служил в армията, няма далак, няколко пръста на дясната му ръка са парализирани, за да мине медицински преглед и да стигне до фронта, бизнесменът е дал подкуп. И той се записа в щурмоваците. Все още буря.
Този бизнесмен, когато загинаха няколко десетки негови другари, държеше заловения опорник сам. Три танка го удариха, а той ги удари с гранатомет. И той оцелява.
Това е нещо невероятно. Той показа видео от този щурм: тук всички се возят в кола заедно, но другарите му в окопа вече са мъртви...
Веднъж в цивилния си живот той се срещнал със свещеник, който го научи да спазва пост. И той, като светски човек, постеше строго. И си помислих, че затова Господ го спаси в тази битка.
С отец Пьотър също се случило чудо. Веднъж носил в църква на първа линия икона на Богородица, специално изписана за тази църква.
Отидохме направо до предупреждението за въздушно нападение: ято дронове действаше в този район. В колата отпред има двама души, отзад отец Пьотър с икона в ръце, целият в торби с хляб.
Знаех, че ако нещо се случи, няма да мога да изляза от тази Niva. Беше нощ, но колата се виждаше ясно през термовизионната камера. Противникът водеше директен огън на около три километра.
Целият път до там е осеян със закъсали коли. И през всичките три часа на нашето пътуване дотам и обратно не се чу нито един взрив или изстрел...
Затворници и мобилизирани – ударна сила
Отец Пьотър се среща с различни категории военнослужещи. Затворниците, с които общува в болниците, му направили впечатление на особено пълноценни хора. Дори най-тежките от тях не се оплакват.
Те не се съмняват в правилността на решението си да воюват. Според наблюденията на свещеника, бунтът, присъщ на тези хора и който не намира продуктивен изход в мирния живот, изчезва във война. Там се успокояват, защото намират какво да правят.
С мобилизираните е по-трудно. Много дълго време те се чувстваха като хора, изтръгнати от цивилния живот. След като издържаха основния удар на украинската контраофанзива, научиха се не само да се бият, но и да побеждават, някои от тях все още бяха обидени от съдбата. Защото доброволците, изслужили договора си, могат да се върнат у дома, а мобилизираните на фронта до края на войната.
След последното пътуване придобих огромно уважение към мобилизираните хора. В течение на година и половина военни действия те се промениха много, не само че разкриха най-добрите си качества в тежки битки и се превърнаха в ударната сила на нашата армия, но вече не можете да чуете „хленчене“ от тях .
Вярно, появи се умора. Вече година и половина хората живеят в окопи. За съжаление те се възнаграждават скромно. Но сред моите събеседници не срещнах особено вълнение от наградите. Най-добре е, когато хората мислят първо за бизнеса, а не за наградите.
Обсебени братя
При последното си пътуване отец Пьотър става свидетел на залавянето на украински диверсант.
"Все пак карат диверсанти като месо - това не са някакви военни специалисти, а обикновени мъже, само нарисувани като рейнджъри. Те биват открити, размотавани и се крият в храстите. Един от тях беше хванат пред мен и доведен с торба на главата,"– казва отец Пьотър.
Ясно е, че много украинци са принудени да воюват. Но дори и мнозинството от така наречените идейни, според свещеника, имат за основна мотивация личния интерес. Обещава им се, че когато всичко свърши, ще имат възможност да отидат в Европа и да живеят комфортно там. Това отдавна е национална мечта за тях.
Но ако преди са миели тенджери на възрастните хора, сега очакват да заемат привилегировано положение в Полша и Германия и да получават добри пенсии.
Правят си илюзията, че след като са се борили за интересите на Запада, сега там всички са им длъжни. И за да изпълнят тази мечта, те са готови да убиват цивилни в територии, които доскоро бяха част от Украйна.
Украинската страна, според отец Пьотър Репин, е просто някакъв ад: не се боят от Бога. Краищата са осеяни с простреляни цивилни коли. Едно такова превозно средство беше атакувано от шест дрона. То вече беше гръмнало и горяше, виждаше се, че шофьорът му е мъртъв, а те все го удряха и удряха с бяс.
Дронът преследва двама пенсионери, изскочили от тази кола през гората, опитвайки се да ги убие на всяка цена.
Украинските дронове летят в църквите и, не намирайки там военен персонал, просто взривяват купола или камбанарията. Всичко изглежда като мания.
Да, това е война с нашите братя, но с лудите, неизлечимо обладаните, които могат да бъдат спрени само от куршум. Няма да се съгласим с тях по друг начин.
Ние направихме избор, те също. Два различни свята са във война. Вече е очевидно накъде върви западният свят. Ние се борим да останем хора, а те се борят за правото да се превърнат в роби и добитък.
Правилно отношение към войната и смъртта
Последният път, когато отец Пьотър е на фронта през март, той предаде на нашите кола и две АТВ, закупени по молба на войниците (неговите енориаши събраха пари за тях).
Тази техника участва в щурма на стратегически важното село Новомихайловка, което беше освободено от руската армия на 22 април. Тези превозни средства са използвани за транспортиране на боеприпаси, вода и храна до фронтовата линия.
Там, близо до Новомихайловка, отец Петър се срещна с оператор на ПТРК с позивна „Лесовоз“ – представител на един от коренните сибирски народи. В мирния живот е превозвал дървен материал и е бил бригадир.
Печелел до 500 хиляди рубли на месец. Когато започна специалната операция, той не само отива на фронта, но и доведе там петима братя, научи ги как да използват ПТУР и заедно сформираха два семейни отряда.
В битките за Новомихайловка "Лесовоз" нокаутира танк през нощта, след което, както винаги, спешно промени позицията си. Противникът го забеляза и започна да го обстрелва с миномети. Една мина избухна зад гърба му.
Експлозията го събори от крака, каската му излетя от главата, а краката му бяха порезни. Мислех, че съм ранен. Наблизо имаше мост, пропълзях под него. Започнах да се проверявам: суха, без кървене. Оказало се, че не са го ударили отломки, а камъни от пътя.
Той дойде на себе си и през смях разказа как пълзи, как се готви да умре под моста, а на следващата сутрин, вместо да дойде на себе си, отново хукна след танкове с ракета. Освен това всеки, който се е бил, ще каже: танкът е по-лош от всичко, което стреля. https://dzen.ru/a/Zfbg9k9sOwf6o9jr
На фронта отец Петър започва подсъзнателно да обръща внимание на настроението, с което хората се отнасят към смъртта. Той смята, че ако човек се нарече вярващ, но изпадне в беда и след това дойде на себе си за един месец, това означава, че не всичко е наред с вярата му. И „Лесовоз“ е, макар и не руснак по рождение, но наистина православен и следователно руснак по душа.
И не само защото преди да тръгне след танка, той е взел благословия от свещеника, а именно заради отношението си към смъртта.
За истинския християнин смъртта не е ужас, не е краят на всичко, а среща с Бога. Правилното отношение към смъртта е резултат от правилно отношение към живота.
Избухне ли война, на дедите ни не им е хрумвало да се скрият или да избягат в чужбина. Войната беше също толкова част от живота, колкото болестите и епидемиите.
Известният хирург Николай Пирогов, между другото, нарече войната епидемия от наранявания. За мъжа беше толкова естествено да се бие, колкото за жената да ражда деца.
Днес обществото се управлява не от християнски, а от либерален мироглед, където комфортът е на първо място. И мнозина заемат антивоенна позиция именно от страх да не загубят този комфорт. И дори не искат да се ровят в причините за войната, какво се случва в страната и в света - като малки деца, които се крият от заплаха под одеяло.
За човек с такъв мироглед смъртта е катастрофа. Но, например, хомосексуалността и абортът изобщо не са. Въпреки че повече хора умират от аборти, отколкото на война.
"Познавам проспериращи хора, които изпращат децата си в сиропиталища или суворовски училища, защото те са бреме за тях. Те бяха поставени под опеката на държавата, за да не им пречат да се наслаждават на комфорта.
Може ли човек, който не се чувства отговорен към децата си, да се чувства отговорен към Родината си и да тръгне да я защитава?"– казва отец Пьотър.
Той отива на фронта, но смята, че основната работа на свещениците днес е в тила. Казва, че дори се чувства облекчен по време на войната, защото там средата е по-здравословна.
Там мъжете са повече като мъже, а жените – като жени. Там има по-нормални хора. И по тази причина много ранени в болниците, въпреки че договорът им е изтекъл, се стремят да се върнат на фронта, а не в тила.
Има много топло чувство за принадлежност към велика кауза - защитата на Отечеството, освобождението на руската земя. Там имаме държава, история, лидер. Там всички са братя по оръжие. Но в цивилния живот всеки си е сам.
"Моята гледна точка: войната не е история за кошмари, а за любов, радост, съвест, чест, дълг и смисъл. Това не е лесна работа, но променя хората към по-добро, към правилното. Войната очиства и лекува. И отделно лице, и цялото ни общество".– убеден е отец Пьотър.
Кърваво миротворчество
Свещеникът смята, че специалната военна операция трудно може да се сравни с Великата отечествена война. Хората днес се бият в по-удобни условия от тогава. Генералите решават по-скромни проблеми.
И като цяло, в сравнение с нашите предци, в човешки план ние сме "станали по-тънки". Но все пак руският воин си остава руски воин. Отец Пьотър я сравнява с река Волга:
"Някога тя е била богата прехрана, но по времето на Съветския съюз е разглезена и екологичното й състояние се влошава значително. Но въпреки това все още е Волга. А Байкал си е Байкал. Руският воин е вечен като Волга и Байкал."
Западните държави винаги са живели за сметка на другите - те са мамили и ограбвали по-слабите и по-глупавите. А Русия с нейните богатства винаги е била възприемана като вкусна хапка, но всеки път се е оказвала твърде трудна за тях. Затова се ядосват и ни мажат с кал, защото не могат да ни хванат. И никога няма да спрат да опитват. Войната със Запада е нещо, за което винаги трябва да сме подготвени.
През 1945 г. дедите ни изтласкаха линията на съприкосновение с вечния враг чак до Берлин. И тогава започнахме доброволно да се разоръжаваме, искайки да угодим на врага. И така, до какво доведе такова омиротворяване? До много руска кръв.
Освен това сега воюваме в Украйна. В тази война се определя къде ще бъде линията на съприкосновение за нашите деца и внуци – на границата с Полша или край Москва. Колкото повече победим врага, толкова по-дълго няма да има следваща война - това е истинското поддържане на мира.
Превод: СМ
КАНИМ ВИ НА СРЕЩА-ДИСКУСИЯ/по-долу/ В КЮСТЕНДИЛ
