/Поглед.инфо/ Преди 115 години се случва един от най-кървавите опити за покушение срещу тогавашния премиер на Русия Петър Столипин. Общо за по-малко от шест години, които Петър Столипин оглавява Министерския съвет, са направени 11 опита за убийството му. Това е своеобразен рекорд, подобен на който никога не се е случвал в руската история. Кой и защо толкова мрази този човек?
На 25 август 1906 г. в къщата на председателя на Министерския съвет на Руската империя Пьотър Столипин, разположена на Василиевския остров в Санкт Петербург, прогърмява мощна експлозия. 24 души са убити, синът и дъщерята на премиера са сериозно ранени. Сред загиналите има много наблюдатели, включително бременна жена.
Престъплението на социалистическите терористи разтърсва цяла Русия. Столипин изобщо не е ранен. Самият мащаб на терористичната атака кара човек да се чуди защо революционерите са готови на такива жертви, за да се опитат да се отърват от главата на руското правителство.
Един от най-големите руски реформатори, Пьотър Столипин е роден през 1862 г. Фамилията Столипин принадлежи на древното руско благородство. Предците му също служат на Иван Грозни. За военно отличие, Столипиновци са вписани в „Московската избрана хилядарка“ - специална група служебни благородници, най-близки до царския двор. Именно хилядниците благородници са първите, които излизат на военни походи, веднага щом враговете се приближават до руската държава.
Оттогава представителите на рода служат безупречно на руските царе и императори. Например бащата на Пьотр Столипин се издига до чин генерал на артилерията, преминава бойния си път в Кримската и Руско-турската война. Майката принадлежи към известния род на князете Горчакови.
След като завършва гимназия, Столипин нарушава традицията, заложена от много поколения предци. Той се отказва от военна кариера и влиза в Санкт Петербургския университет, решавайки да стане специалист по земеделие. Още в младостта си той се интересува много от проблема, който остро стои пред руското общество - селския въпрос. След като завършва обучението си, Столипин постъпва в служба на Министерството на вътрешните работи, а след това се прехвърля в Министерството на държавните имоти, където работи за подобряване на ефективността на използването на земята. В службата Столипин се показа толкова успешно, че скоро получава назначение в Литва, в Ковно, където става окръжен водач на благородството. Там по това време има проблем, който не можеше да бъде решен почти сто години.
Повечето земевладелци, целият връх на местното общество, са етнически поляци или произхождат от полонизираното руско благородство от Великото Литовско княжество. Те са много недоволни от присъединяването на Полша и Литва към Русия и въпреки че след 1863 г. не вземат оръжие, те се опитват да поставят прът в колелата на руските власти при първата възможност. В Ковно Столипин се оказа не само убеден привърженик на политиката на постепенна русификация на региона, но и умел дипломат, който успява да уреди нещата така, че да не предизвика възмущение на местния католически елит.
През 1902 г. Столипин става губернатор в Гродно, а след това е преместен в Саратовска губерния. В Саратов новият управител веднага се заема с делата на народната просвета и отдели много внимание на подпомагането на селячеството. Именно там Столипин изпробва идеите си, които след това са въплътени в неговата аграрна реформата: разширяването на фермите, развитието им, агрономическото образование за селяните и развитието на селските кооперации.
Когато започва Руско-японската война, той обръща внимание на факта, че за да се изисква патриотизъм и готовност за борба за Отечеството от обикновените селяни, които съставляват по-голямата част от руската армия, е необходимо да се даде свобода на селяните от ограниченията на общността. В края на краищата с помощта на тази средновековна институция селяните са лишени от собствеността си върху земя, която постоянно се преразпределяше. Руският селянин трябва да забогатее - това е убеждението на Столипин.
Когато започнаха революционните бунтове от 1905 г., Саратовска губерня е една от „най -тихите“ в Русия и това несъмнено е основната заслуга на губернатора. Това е забелязано от Николай II. Императорът стига до извода, че именно Столипин притежава уменията в политиката и администрацията, достатъчни, за да спаси страната от предстоящата революционна анархия. Столипин е назначен на една от ключовите длъжности (министър на вътрешните работи) в най-трудните времена на 1906 г., когато Русия е обхваната от въстания и стачки. Новият министър се заема с невъобразима дейност и много бързо успява да възстанови работата на държавния апарат, който е почти парализиран от революцията и терора срещу представителите на властта.
Опитът за установяване на сътрудничество с Първата държавна дума е осуетен по вина на радикалните депутати, които редовно се опитват да възпрепятстват министъра и достигат до пълна безсрамност, когато в отговор на съобщението за броя на служителите, убити от терористи, те викат: „Ние трябваше да избием повече! " В отговор Николай II назначава Столипин за глава на правителството и разпуска Думата, която не иска да работи, а парламентарните сесии се превръщат в непрекъснат антиправителствен митинг. Но Втората Дума се оказва още по -революционна от първата. Този проблем не може да бъде решен без промяна на избирателния закон. Именно там, говорейки пред бушуващите депутати, призоваващи за разрастване на революцията, Столипин произнася прочутите си думи: „Не плашете!“
Столипин подготви голям пакет от реформи, които трябва да разрешат многото противоречия, натрупани в Русия. Но Думата отказва да ги разгледа, не позволява на премиера да работи. Фундаменталната аграрна реформа трябваше да бъде извършена с декрет като временен закон. Тогава на 3 юни 1907 г. Втората Дума е разпусната и избирателният закон е променен. Както се оказва, такъв решителен акт е достатъчен, за да може революцията да затихне много бързо. Хората са уморени от безредиците, които продължават трета година. Така Столипин се справя с революцията.
Същността на селската реформа е проста. Селяните са обявени за свободни от диктатурата на общността и могат свободно да я напуснат, като си вземат разпределението. Така селянинът се превръща от временен притежател на земята в неин собственик. Но тази политика предизвика истински гняв както отляво, така и отдясно.
Първите виждат в селската общност ембриона на социализма и основателно вярват, че селският собственик едва ли ще иска да организира революция. Последните идеализира общността като съюз на обикновените хора и царя, идваща от дълбините на вековете, въпреки че в началото на ХХ век тази средновековна традиция вече е загубила всеки смисъл. Важното е, че задачата за унищожаване на общността не е решена набързо. Желаещите биха могли да останат в общността, но на тези, които я напуснат, държавата осигури всичко възможно. Обявено е началото на обширна програма за презаселване в Южен Сибир, както и земите на днешен Казахстан и Централна Азия, плодородни за земеделие. Там руското правителство провежда активна колонизационна политика. Руските семейства получават земя, пари за създаване на стопанство, плаща се и за презаселването. Страшна перспектива за революционерите се появява от бързото формиране по южните граници на Руската империя на голяма прослойка от богати селяни, които освен това, живеещи заобиколени от мюсюлмани, притежават оръжия и умеят добре да ги използват.
Въпреки че колонизацията на Юга едва започва да набира скорост, именно днешен Казахстан се превръща в един от важните центрове на бялото движение по време на Гражданската война. Селяните там имат какво да губят и отказват категорично да подкрепят болшевиките с тяхното колективизиране и реквизиции категорично.
Едно от последните действия на Столипин е приемането през пролетта на 1911 г. на закона за земствата в западните провинции. Сега полското благородство е изтеглено в отделна курия и дори с единодушно гласуване не може да постигне мнозинство в местните власти. Ключовите позиции в региона са заети от православното мнозинство. Отново това не се хареса нито на левите, нито на десните. Революционерите се опасяват от възхода на руското национално движение, а консерваторите се оплакват, че властите нарушават правата на собствениците на земя в полза на обикновените селяни. Столипин е атакуван от яростна критика както на десните, така и на левите вестници едновременно. Но той упорито издържа всички атаки и повежда Русия по твърд курс към просперитет.
„Дайте на държавата 20 години мир, вътрешен и външен, и няма да познаете настоящата Русия“, каза премиерът. И всички виждат, че това наистина е така. След края на вълненията в страната започва бърз икономически растеж, нивото на доходите на най -бедната част от населението непрекъснато нараства. До 1913 г. руската икономика е на трето място в света по отношение на БВП (според Проекта за историческа статистика на Института „Мадисън“). Министър -председателят предпазва Русия от намеса във военния конфликт по време на босненската криза от 1909 г. и е категоричен противник на всяка война. Столипин вярва, че благосъстоянието на Сърбия, която твърде често допуска неразумни действия на световната сцена, не си струва риска от срив на системата на властта в Русия. Това са изключителни постижения, но левицата вижда, че с всеки изминал ден от управлението на Столипин вероятността от революция става все по-неуловима.
Десните наричат Столипин таен революционер и се опитват да се отърват от прекалено активния и успешен премиер, който има голямо влияние върху императора. Това води до това, че през 1911 г. революционерите са готови на всичко, за да убият Столипин, а консерваторите, знаейки за многото заговори срещу премиера, не правят нищо, за да го защитят.
Следователно, когато Столипин пристига в Киев през септември 1911 г., назначените му охранители така и не са задействани. Нещо повече, убиецът на премиера Дмитрий Богров получава пропуска до театъра от началника на отдела за сигурност в Киев. И така, с доброжелателно затворените очи на полицията, се извършва убийството на човека, който има всички шансове да спаси Русия от революцията.