/Поглед.инфо/ С предполагаемото му отравяне, с обвиненията, че Кремъл е отговорен за това и незабавният арест след завръщането му в Русия, популярността на руския опозиционер Алексей Навални скочи както никога досега. Но кой точно е той?

Представянето му като лидер на уличните протести в Москва в западните  медии  варира от либерал от западен тип, до крайно десен радикален расист; макар някои медии да го издигат до преследван борец за свобода. Независимо, че много руснаци от всички нюанси на политическия спектър подкрепят твърдените от него разследвания на корупцията на най-високите равнища на управление, твърде  малко е съгласието, за какво всъщност се застъпва и как би постъпил, ако по някакъв начин бъде изстрелян на върха.

Бившият студент в американския университет в Йейл за първи път придоби международна известност през 2011 г., навлизайки в политиката. Оттогава многократно е арестуван, получава две условни присъди, участва в избори за кмет на Москва. Известен е с това, че се противопоставя на президента Владимир Путин и разобличава корупцията. Но какви са неговите политически възгледи? В какво вярва, освен желанието му да отстрани Путин?

Разбиранията на Навални са маловажни за мнозина от несистемната опозиция. Считат го единствено за алтернатива на днешната администрация, борец срещу това, което неговите поддръжници наричат „две десетилетия на потисническо  ръководство“, което не успя да се справи с ендемичната корупция в постсъветска Русия. Същото смятат и неговите западни спонсори. За тях той не е Путин и няма начин да бъде по-лош от Путин. Така че си струва да го подкрепят. Мнозина обаче подмитат под килима част от неприятната история на активиста  Навални.

Крайнодесни националистически корени

Алексей Навални за пръв път влиза в политическия живот през 2000 г. като част от либералната партия „Яблоко“. Въпреки че официално се представя за член на лява фракция, той е фигура в крайнодясната политика, става познато лице в „Руския марш“, в ултранационалистически прояви, провеждани под лозунги като „Спри да храниш Кавказ“, развява черно-жълто-бялото знаме на Руската империя. Не след дълго „Яблоко“ го изгони заради крайнодесните му пристрастия.  Според  ръководството „увлеченията на Навални и членството му в партията са несъвместими“.

През 2011 г. „Ню Йорк Таймс“ отбеляза, че руските либерали имат „дълбоки резерви към него“, най-вече заради неговия неприкрит расизъм. „Той се появи заедно с неонацисти и скинари, участва във видеоклип, който сравнява мургавите кавказки бойци с хлебарки. Докато хлебарките могат да бъдат убивани с чехъл, в случая с хората препоръчва пистолет.“

Би Би Си пък, съобщи за участието на Навални в „Руския марш“, за речта му, атакуваща Кремъл пред многохилядна тълпа. „Имаме проблеми с нелегалната миграция, имаме проблеми с Кавказ, имаме проблем с етническите престъпления...“, казва той, според държавната британска медия.

Две години по-късно, през 2013 г., 37-годишният Навални подкрепя расистките  безредици в Бирюльово, когато близо 1000 националисти нападат на улиците мигранти от бившите съветски републики в Централна Азия. В блога си той се нахвърли  срещу „ордите легални и нелегални имигранти“, като отново ги сравни с насекоми, които „пълзят към околните квартали“. Според Би Би Си, участниците скандирали „Русия за руснаците!“ и „Бяла сила!“

2013 година е повратна точка за Навални. Стремейки се към политически пост, той започва да избелва имиджа си, тонирайки националистическата реторика от миналото. След като се оказа втори на изборите за кмет в Москва, западният свят започна да обръща повече внимание на антикремълския политик. Постепенно, до голяма степен той изоставя расистките си възгледи, поне публично, и се обръща към недоволните руски младежи - много от които живеят в Москва и са с лява ориентация. За да привлече младото поколение, което в живота си не е виждало друга политика освен тази на Путин,  Навални  постави на заден план своя национализъм. Тези възгледи бяха в центъра на политиката му когато беше 30-годишен, но е напълно ясно, че и на 40 години той не е променил възгледите си. През 2016 г. той осъди забраната на крайнодесния  „Руски марш“, като написа в блога си, че „националистите са под натиск повече от либералите“.

През 2017 г. в интервю за британския The Guardian Навални получи възможност да се разграничи от крайнодесните си възгледи, но отказа да изрази дори съжаление. Три години по-късно, в интервю от октомври 2020 г. за германското издание Der Spiegel, той отново призна, че все още поддържа националистическите  си възгледи от началото на 2000-те. „Имам същите възгледи, които  изповядвах,  влизайки в политиката. Не виждам противоречие между поддържането на профсъюзите и в същото време да се изисква виза за мигранти от Централна Азия.“

Либералният обрат на Навални

Днес Навални се позиционира - или по-скоро е позициониран от други - като либерален политик с акцент върху изкореняване на корупцията и по-тесни връзки със Запада. За неговите привърженици, той е нещо като Мандела или Ганди. Харесван е от тези, които бившият американски посланик Майкъл Макфол оприличи с известните активисти за граждански права от ХХ-ти век. „Героичната борба на Навални не се различава от това, за което [Махатма] Ганди, [Мартин Лутер] Кинг, [Нелсън] Мандела и [Вацлав] Хавел са се борили“, писа той в статия за The Washington Post. „Макар Навални все още да не е успял, не бива да има съмнение, че каузата му е добра и справедлива.“

Що се отнася до отношението му към парите, неговата политика със сигурност е в съответствие с либералните идеи. След разпадането на Съветския съюз той работи във финансовата сфера и е твърд привърженик на капиталистическата икономика, наричайки себе си „пазарен фундаменталист“.

По време на президентските избори през 2018 г., когато поради влезли в сила присъди за присвояване в особено големи размери (според него били политически мотивирани), му бе отказано да участва, той публикува манифест, в който изложи политическите си възгледи. Много от предложенията му са леви, включително въвеждането на минимална работна заплата и напълно безплатни медицински грижи и образование. Включва също някои общи принципи на съвременния неолиберализъм, като намаляване данъците на малкия бизнес и „намаляване присъствието на държавата в икономиката като собственик и икономически субект“. Другите му съществени предложения включват ратифициране Конвенцията на ООН срещу корупцията, децентрализация, демонополизиране на икономиката и въвеждане на визов режим за страните от Централна Азия, вместо мигрантите да идват „неконтролируемо“, както той смята. Вижда се, че повечето публикувани политики на Навални са до голяма степен подобни на тези на либералните партии в Европа.

Много от възгледите му обаче не съвпадат с тези на неговите западни спонсори. Например, той е критикуван като империалист, защото вярва, че Крим по право е част от Русия. Патриотарската му реторика по време на войната с Грузия през 2008 г. е за „сериозна военна и финансова помощ“ за Южна Осетия и Абхазия. Подкрепя също изгонването на всички грузинци от руска територия. В блога си, призова Русия да удари с крилата ракета грузинския Генерален щаб, като нарече грузинците „гризуни“ - буквално, гризачи, тоест, още една животинска метафора.

Има ли значение в какво вярва?

За част от привържениците му, мненията на Навални нямат значение. Той е въплъщение на антипутинските настроения, човекът, който отваря Русия към по-добро бъдеще с либерална демокрация в западен стил. През 2013 г., регистрираният като чуждестранен агент на радио „Свободна Европа“ и радио „Свобода“ ляв руско-украински журналист Матвей Ганаполски, го определи като „инструмент“ с „антикремълски“ възгледи, борец за „честни избори“.

Следващите Навални в голямата си част се ръководят, както и Ганаполски, от мантрата „врагът на моя враг е мой приятел“. Осем години по-късно тази мантра все още мотивира много от неговите поддръжници да се съсредоточават върху по-важната, непосредствена, според тях, цел - отстраняването на Путин. За много от тези хора Навални е средството за постигане на целта. Те не искат той да стане президент или да влезе в каквато и да е власт; просто искат да свали съществуващата система и да помогне на страната да се насочи към различно политическо бъдеще. Има и такива, които искрено вярват, че Навални се е реформирал и е изоставил старите си възгледи.

Независимо от действителните му виждания, Навални вероятно е единственият политик в света, който има местни поддръжници и чуждестранни мажоретки, които не са съгласни с неговите възгледи.

И така, кой е той?

Със силни расистки корени и десетилетно ухажване от Запада, трудно е да се разбере в кой политически сегмент се вписва през 2021 г.? Все още може да е националист, а може би е станал либерал? Кой знае? Но това, което е сигурно, той се превърна в изключително ловък и гъвкав опортюнист.

Ако Навални иска да успее, той трябва да използва популизма, за да създаде мащабна привърженическа база, да привлече както руските националисти, така и западно-ориентираните либерали. След като се стреми да сформира широка антикремълска коалиция, той е в състояние да променя политическите си позиции според „нуждата на деня“. Навални може да се окаже уникален в световната политика, събирайки подкрепата на младите, про-ЛГБТ, либерални социалисти и крайнодесни монархисти.

Въпреки надеждата им, че блогърът, който се превърна в активист, е човекът, който може да отстрани Путин, западните коментатори са неискрени в проектиране на руското „розово бъдеще“ с Навални начело. Неговите дълбоко вкоренени възгледи са по-близки до тези на ненавижданите [от Брюксел] европейски лидери, като консервативния премиер на Унгария Виктор Орбан или френския опозиционен лидер Марин Льо Пен, отколкото до либералните платформи, подкрепяни от Ангела Меркел или Еманюел Макрон. В крайна сметка западните активисти могат да открият, че понякога врагът на техния враг се оказва и техен враг.

Превод:

Д-р Радко Ханджиев

Bulgarian Press Pool-Budapest

Нова зора, бр.6/2021