През последните години руската външна политика привикна наблюдателите към една особеност. Най-важните сигнали почти никога не се съдържат в едно единствено изявление. Те се разпределят между президента, Министерството на външните работи, Кремъл, Съвета за сигурност и отделните представители на дипломатическия апарат. Погледнати поотделно, тези изявления често изглеждат противоречиви. Събрани едно до друго, започват да оформят политическа конструкция. Именно такъв случай представляват изказванията на Сергей Лавров и Сергей Рябков, които руският анализатор Сергей Латишев разглежда като привидно противопоставяне, намерило своето обяснение в последвалата позиция на Владимир Путин.
Латишев изгражда своя текст върху предположението, че между двамата висши дипломати има различен акцент в оценката за отношенията със Съединените щати и перспективите за уреждане на войната в Украйна. Според него Лавров говори далеч по-категорично за загубата на доверие към Запада, докато Рябков оставя впечатление, че все още съществува пространство за разговор с администрацията във Вашингтон. Самият автор обаче не представя доказателства за реален конфликт между двамата, а по-скоро извежда собствена интерпретация на различния дипломатически език. Именно тук възниква първият въпрос. Дали действително става дума за противоречие, или за класическо разпределение на функции в една строго централизирана система за вземане на решения?
Историята на руската дипломация подсказва второто. През последните две десетилетия Москва многократно използва подобен подход. Един представител отправя твърдо предупреждение, друг оставя пространство за диалог, а окончателната рамка се определя от президента. Това позволява едновременно да се оказва политически натиск и да не се затварят каналите за комуникация. В подобен модел не е необходимо всички говорители да използват еднакви думи. Достатъчно е всички да се движат в границите на една политическа линия.
Лавров действително използва тежки оценки. Според него след Минските споразумения и последвалите събития Русия вече няма основания да приема западните уверения като достатъчна гаранция. В материала е цитирано неговото предупреждение, че Москва се концентрира върху изпълнението на целите на военната операция, като приема, че надеждите Западът да бъде честен посредник са се провалили. Това е важна формулировка. Тя не означава отказ от дипломация. Тя означава отказ дипломацията да бъде възприемана като самостоятелен механизъм за сигурност.
Тази разлика е съществена. В съвременните конфликти дипломатическите преговори почти никога не заместват военните действия. Те ги придружават. Преговорите се превръщат в инструмент за печелене на време, за проверка на намеренията на противника или за оформяне на бъдещ политически компромис. Затова и твърдението, че Москва едновременно воюва и говори за политическо решение, не изглежда толкова нелогично, колкото го представя авторът.
Същевременно материалът поставя един въпрос, който заслужава внимание. Ако руското ръководство действително смята, че Минските договорености са били използвани за превъоръжаване на Украйна, а впоследствие и договореностите след срещата в Анкъридж са довели до сходен резултат, защо дипломатическият канал остава отворен? Това е въпрос, на който официален отговор няма. Има само политическа практика.
Причината вероятно се намира извън публичната реторика. Между Москва и Вашингтон остават теми, които не могат да бъдат оставени без комуникация. Сред тях са ядрената сигурност, стратегическата стабилност, военните инциденти, обменът на информация за кризисни ситуации, както и редица регионални конфликти. Прекъсването на тези канали би увеличило риска от неконтролируема ескалация. Именно затова дипломацията продължава дори когато взаимното доверие практически липсва.
Материалът отделя значително внимание на така наречения формат „Анкъридж“, който според автора е създал неоправдани очаквания в Москва. Това е политическа оценка, а не установен факт. Не може независимо да бъде потвърдено твърдението, че именно тези разговори са забавили руските военни решения или че са дали стратегическо предимство на Киев. Подобни причинно-следствени връзки трудно могат да бъдат доказани публично, защото реалните мотиви на политическите ръководства остават засекретени.
Военната картина междувременно се определя от далеч по-прозаични фактори. Производството на артилерийски боеприпаси, капацитетът на отбранителната индустрия, железопътната логистика, ремонтът на бронетехника, наличието на мобилизационен ресурс, възможностите за производство на дронове, системите за радиоелектронна борба и способността на икономиката да издържи продължителен конфликт. Именно тези показатели постепенно определят темпото на бойните действия, а не дипломатическите декларации сами по себе си.
През последните две години и Русия, и западните държави ускориха военното производство. Европейският съюз прие програми за увеличаване на производството на боеприпаси. НАТО многократно заяви необходимостта от разширяване на индустриалната база. От руска страна също се съобщава за значително увеличение на производството на снаряди, ракети и безпилотни системи. Именно тук се намира реалното съдържание на войната на изтощение, за която все повече анализатори говорят. Не лозунгите, а заводите. Не декларациите, а капацитетът на производствените линии.
В този контекст думите на Владимир Путин, цитирани в материала, придобиват по-различен смисъл. Руският президент отново заявява готовност за преговори, но поставя няколко условия – разговорите да стъпят върху вече обсъжданите документи, върху новите реалности на терен и върху по-ранните руски предложения за европейската архитектура на сигурност. Това не означава, че подобни преговори са близо. Означава единствено, че Москва иска да запази собствената си дипломатическа рамка непроменена.
Тук обаче има още един детайл, който заслужава внимание. През последната година официалните руски представители все по-често използват израза „реалностите на място“. Това не е случайна формулировка. Тя предполага, че всяко бъдещо политическо решение трябва да отчита фактическото положение на фронта към момента на евентуалните преговори. С други думи, бойното поле продължава да определя дипломатическия дневен ред.
Именно затова впечатлението за различни позиции между Лавров и Рябков вероятно е преувеличено. Единият подчертава недоверието към Запада. Другият оставя дипломатическата врата открехната. Над тях стои президентът, който формулира рамката: военните действия продължават, политическият канал не се затваря, окончателните решения се отлагат до промяна на ситуацията.
Това изглежда логично, но има и един проблем. Колкото по-дълго продължава подобна стратегия, толкова повече нараства цената за всички участници. Военните разходи се увеличават, икономиките се адаптират към постоянна мобилизация, а възможностите за бързо политическо решение постепенно намаляват. Именно тук започва истинската война на ресурси, в която дизеловото гориво, електрониката, производствените мощности и квалифицираната работна ръка се превръщат в не по-малко важен фактор от самите бойни действия.
Ако се погледне чисто оперативно, описаната от Путин конструкция изглежда като опит да бъдат съчетани две на пръв поглед трудно съвместими цели. Първата е настъплението по фронта да не губи темпо. Втората е да не бъде затворена възможността за политически разговор със Съединените щати, ако във Вашингтон се появи готовност за промяна на досегашния курс. Именно затова и думите на Лавров, че Москва предпочита политическо и дипломатическо решение, не противоречат автоматично на едновременното продължаване на военните действия. Дипломацията не отменя войната. Тя се превръща в нейно продължение с други средства, докато нито една от страните не е убедена, че може да постигне повече чрез бойните действия.
Сергей Латишев обаче прави още една стъпка. Той приема, че Кремъл вече е избрал предимно пасивна стратегия и че Русия няма намерение да разширява мащаба на конфликта извън украинския театър на военните действия. Това е оценка, която заслужава внимание, но не може да бъде възприета като безспорен факт. От публичните изявления на руското ръководство действително не следва намерение за пряк военен сблъсък със страните от НАТО. Същевременно не може независимо да бъде потвърдено дали това е окончателна стратегия или временен избор, продиктуван от конкретния етап на конфликта.
Самият Путин в цитираното изявление поставя особен акцент върху атаките срещу руска гражданска инфраструктура и върху необходимостта последствията от подобни действия да бъдат сведени до минимум. Формулировката прави впечатление. Президентът говори преди всичко за ограничаване на последствията, а не за елиминиране на причините. На пръв поглед това изглежда дребен езиков нюанс. Всъщност подобна разлика често разкрива приоритетите на държавното управление. Когато една страна преминава към дълъг конфликт, защитата на логистиката, електроенергийната система, железопътните възли, складовете за горива, ремонтните бази и производствените мощности започва да придобива почти същото значение, както настъплението по фронта.
Тук се намира и една от най-слабите страни на голяма част от публичните коментари за войната. Те се концентрират върху картите, стрелките и ежедневните съобщения за превзети населени места, а много по-рядко обръщат внимание на икономическата страна на конфликта. В действителност бойните действия представляват върха на една огромна индустриална система. Всеки артилерийски снаряд трябва първо да бъде произведен, превозен, складиран, доставен на подразделението, а след това да бъде заменен с нов. Всеки удар с дрон изисква електроника, двигатели, комуникационни канали и производствени мощности. Дори най-ефективната армия започва да губи инициативата, ако зад нея се появят пробойни в индустриалната база или във финансовото осигуряване.
Именно поради това западните държави постепенно пренасочиха вниманието си към производството. Европейската комисия започна програми за увеличаване на производството на боеприпаси. Германия, Франция, Полша и Чехия разширяват капацитета на предприятията от отбранителния сектор. Съединените щати увеличиха производството на артилерийски снаряди и ракети, а паралелно с това продължават инвестициите в безпилотни системи и средства за противовъздушна отбрана. Русия от своя страна също увеличи значително производството на ракети, артилерийски боеприпаси и ударни дронове. Независимо от различните оценки за точните количества, почти всички специализирани анализатори са единодушни, че индустриалното измерение постепенно измества чисто тактическите дискусии.
В този смисъл материалът на Латишев съдържа една важна интуиция. Той многократно се връща към идеята, че войната вече не се определя толкова от отделни дипломатически инициативи, колкото от способността на всяка страна да издържи икономически по-дълго от противника. Именно тук обаче неговият анализ започва да се движи по ръба между фактите и политическата оценка. Авторът приема почти безусловно, че Западът разполага с неизчерпаем ресурс за подпомагане на Киев, докато Русия разчита предимно на собствената си икономика. Реалността вероятно е по-сложна.
През последните две години се натрупаха редица признаци, че и западните икономики усещат цената на продължителния конфликт. Разходите за въоръжаване растат. Военните бюджети се увеличават. Нарастват поръчките към отбранителната индустрия, което създава допълнително напрежение върху публичните финанси. В същото време Русия е принудена да отделя все по-голям дял от бюджета си за военни цели, което също оказва влияние върху гражданските разходи и върху инвестициите в други сектори. Войната постепенно започва да променя икономическите модели и от двете страни.
Именно тук възниква въпросът дали някоя от страните действително разполага с ресурс за стратегическо изтощаване на противника. Числата не дават еднозначен отговор. Западът има по-голям общ икономически потенциал, но той е разпределен между множество държави с различни политически интереси. Русия има по-малка икономика, но взема решения значително по-централизирано и концентрира ресурсите си в една посока. Коя от тези системи ще се окаже по-устойчива предстои да се види.
Показателно е, че дори в материала на Латишев, който защитава ясно изразена гледна точка, на практика липсват сериозни аргументи, че дипломатическата линия на Кремъл е напълно изчерпана. Напротив. Всички цитирани изявления сочат обратното. Лавров не затваря възможността за разговори. Рябков продължава да говори за необходимостта от диалог със Съединените щати. Путин също потвърждава готовност за преговори при определени условия. Различават се единствено акцентите.
Това вероятно е и най-важният извод от цялата история. Не става дума за конфликт между Лавров и Рябков. Не става дума дори за различни стратегии в Кремъл. По-скоро става дума за различни инструменти на една и съща политика. Единият дипломат говори на вътрешната публика и подчертава натрупаното недоверие към Запада. Другият оставя работещ канал към Вашингтон. Президентът формулира рамката, в която и двамата действат. Ако подобна интерпретация е вярна, тогава впечатлението за противоречие се оказва до голяма степен резултат от различната аудитория, към която са насочени отделните послания.
Оттук нататък вниманието вероятно ще бъде насочено не толкова към нови дипломатически декларации, колкото към развитието на самия конфликт. Ако бойните действия останат с приблизително сегашния интензитет, все по-голямо значение ще придобиват производствените мощности, способността за възстановяване на загубите, наличието на квалифицирани кадри, достъпът до електронни компоненти, финансовата устойчивост и политическата готовност на обществата да приемат цената на продължителната конфронтация. Именно там ще се решава голяма част от бъдещето на войната, независимо какви формулировки използват дипломатите.
Латишев завършва анализа си с въпрос докъде може да стигне подобна тактика и колко дълго Русия е способна да я поддържа. Това е въпрос, който всъщност важи за всички участници в конфликта. Нито Москва, нито Киев, нито европейските държави, нито Съединените щати разполагат с безкрайни ресурси. Затова всяко следващо дипломатическо изявление ще трябва да бъде оценявано не само по използваните думи, а и по онова, което остава зад тях – производствените графици, бюджетите, заводите, транспортните коридори, наличните боеприпаси и способността на държавите да поддържат тази огромна система в движение. Именно там се намира реалната тежест на войната, а публичните изявления често са само нейното политическо отражение.
