/Поглед.инфо/ Фактът, че двугодишните усилия на Запада да изолира Русия се провалиха, стана особено забележим след резултатите от „мирната среща на върха“ в Швейцария. Повечето страни по света дори не изпратиха свои делегации на него, а от присъстващите 16 отказаха да подпишат заключителната декларация, която даже не съдържаше остро осъждане на Русия, но все пак беше категорично неприемлива за нас.

Освен това сред тези страни бяха шест ключови държави от Глобалния Юг, членове на Г-20, тоест общността на двадесетте най-големи икономики в света (не забравяйте, че десет места в нея са заети от западни държави и техните сателити като Южна Корея).

Но пресичането на опитите за блокиране на Русия е важно за нас само на сегашния етап на открита конфронтация със Запада - отвъд това няма да е достатъчно.

Въоръженият, макар и непряк, конфликт със Запада рано или късно ще приключи и ерата на появата на многополюсен световен ред ще продължи. За нас е от голямо значение какво ще бъде мястото на Русия в този процес – и отговорът съвсем не е предопределен.

Има няколко сценария, варианта коя може да бъде Русия в новия световен ред. Според една от тях тя ще бъде част от голям блок от източни страни, водени от Китай, тоест младши партньор на Пекин в работата по изграждането на нова архитектура за сигурност - първо евразийска, а след това и глобална.

Нашите опоненти наричат този сценарий „Русия като васал на Китай“, но самата природа на руската държава не позволява васалитет, подчинение на друга държава. Русия може да бъде независим център на сила или изобщо да не е такъв. Затова нека наречем този сценарий „Русия е младши партньор на Китай в съвместен глобален проект (антизападен и постзападен)“.

Вероятността за този сценарий не е много голяма. И съвсем не защото не трябва да сме на водещите роли или защото имаме някакви непреодолими противоречия с Китай, които рано или късно ще подкопаят нашия съюз (на който Западът заложи много).

Не, за нас е изгодно да бъдем заедно с Китай и нашата икономическа мощ в обозримо бъдеще ще бъде значително по-ниска от тази на Китай. Дори разликата между нас да не е десетократна, както е сега.

Не, съвсем не това е причината, а фактът, че самата същност на съществуването на руската държава е нещо повече от просто участие в съвместен проект с някого. Русия винаги е предявявала претенции към свой собствен проект - било то „Москва - Третият Рим“, Руската империя или Съветския съюз.

Обикновена национална или дори многонационална държава е невъзможна за Русия. И дори историческото скъсване със Запада, който в продължение на три века беше център на нашето геополитическо внимание и модел за подражание на значителна част от елитите, няма да промени това.

Русия е империя, и в същото време и териториална империя, и империя на духа. Тоест, претенция за изграждане, ако не на „Божието царство на земята“ (само най-отчаяните от болшевиките се опитаха да го направят), то земната версия на правилната и справедлива организация на човешкото съществуване, поне възможно най-близо до него.

Това не означава, че животът на нашия народ през последните векове е бил най-удобният, богат и справедлив: малко хора са преминали през толкова много изпитания, колкото ние през последните стотина години. Но това означава, че руският народ не е готов да се откаже от мечтите и идеалите си.

Затова всяка държава, създадена на наша територия, трябва да се съобразява преди всичко с това. В противен случай животът й ще бъде кратък; тя ще бъде отхвърлена от руския народ или унищожена от нашите врагове. Включително чрез измама и съблазняване на самия руски народ, който е недоволен от държавата си.

С други думи, Русия се нуждае от истинска държава, тоест държава, която най-добре отговаря на представите на нашия народ за истина, справедливост, чест, традиции и вяра. Само такова състояние ще стане стабилно и ще ни позволи не само да заемем полагащото ни се място в света, но и да станем привлекателни за другите.

Защо е важно за нас да бъдем привлекателни за другите? Това не е важно за нас - но така ще се получи, ако започнем да строим това, което самите ние харесваме и имаме нужда. Разбира се, има и такива, които смятат за необходимо условие за изграждането на истинска държава на руския народ (и на всички коренни народи на Русия - тук не говорим за русификацията на националните малцинства) задължителното затваряне и ограждане на Русия. Концепцията за „Крепостта Русия“ отдавна е популярна в тесни кръгове, но има два големи проблема.

Първо, мащабът и сложността на Русия са такива, че е невъзможно да се създаде изолирана държава. Дори в годините на Сталин не беше напълно така и настъпилата оттогава информационна революция превърна целия свят в едно пространство и задачата за изграждане на „непревземаема крепост“ стана практически непостижима.

Севернокорейският вариант не си струва да се предлага, както поради размера на страната, така и поради ниския стандарт на живот на севернокорейците. Но запазват ли национална идентичност (дори и в комунистически вариант) и сила на духа? Да, но всичко това може да се съхрани и възроди, без да се затваряме от света, колкото и погрешни и заплашителни да ни се струват протичащите в него процеси.

Да, светът върви към бездна. Но, първо, той винаги се търкаля към нея, и второ, все пак говорим предимно за Запада. По-точно дори за модела на глобализация, който англосаксонската част от Запада наложи първо на себе си, а след това и на целия свят. Напредъкът на този модел не само е спрял – той вече предизвиква огромна вълна от съпротива.

Да, технологичният прогрес – основният продукт на западната цивилизация – е неудържим. Но генерираните от него промени вече не са готови да бъдат приети за даденост от другите световни цивилизации.

Дигитализацията, роботизацията, консуматорството (потребителството), урбанизацията и индивидуализацията не просто убиват традиционния начин на живот – те убиват семейството и държавата, религиите и културите. И в крайна сметка те се втурват към постхуманизма, тоест към доброволен отказ на човечеството от неговата собствена същност.

И целият свят, включително голяма част от западния свят, вижда това. И той изобщо не се стреми да стане един от пътниците на този Титаник.

Може ли при тези условия Русия да се превърне в нещо като Ноев ковчег, обетована земя за други, предимно западни народи? Със сигурност. Защото през следващите десетилетия движението на Запада по сегашния му път няма да спре, освен ако, разбира се, не се случи някаква глобална или локална катастрофа.

Вътрешните сили на повечето страни от западното общество са достатъчно слаби, за да се противопоставят; самото общество е разпокъсано и ерозирано, включително по расови линии. Малцина са хората, които се надяват, че Западът, като Мюнхаузен, ще се измъкне сам, теглейки се за косите от блатото на дехуманизацията.

И при тези обстоятелства Русия може не само да се защити и да се защити от външни заплахи, но и наистина да се превърне в притегателен център за много здрави хора от западния свят. Но не по същия начин, по който Съветският съюз беше привлекателен за много западни интелектуалци и източни революционери през 20-50-те години. Не, привличането ще е различно, но дори по-силно от това на комунистическия рай.

За целта не е нужно да наблюдаваме популярните в света идеи за антиколониализъм, традиционализъм и протест срещу наложената „тотална толерантност“. „Просто“ трябва да изградим общество, което да отговаря на националните ни представи за добро и зло, справедливост и чест, достойнство и труд. Е, или поне да започнем да го изграждаме. И тогава всички хора по света наистина ще бъдат привлечени от нас.

Защото нашата сила е в нашите идеали и неуморното търсене на начин за постигането им, а останалият свят знае това почти по-добре от нас.

Превод: ЕС