/Поглед.инфо/ На въпрос какъв ще бъде следващият президент на Русия, Дмитрий Песков отговори кратко: „Същият като Путин“. Мисля, че мнозина в страната, без да кажат дума, биха отговорили точно по същия начин.
Разбира се, всички хора са различни, всеки има свои желания и виждания за идеалния образ на държавния глава. Например, като човек на литературата бих искал бъдещият лидер да се интересува повече от книгите на нашите съвременници. А някой може да иска той да пее добре. Но, разбирате ли, всичко това са допълнителни щрихи към портрета.
Ако говорим за главното, тогава Владимир Путин не е просто човек, който е ръководил страната четвърт век, без да губи волята и енергията си. Това също е човек, който успя да даде на страната и може би на целия свят модел на политическо лидерство или, ако искате, рецептата, според която всеки бъдещ лидер на Русия ще изгради отношения с обществото и света.
Това не може да се нарече обикновен случай в историята, още по-малко в съвременния политически живот.
Точно по времето, когато Песков беше попитан за човек, чието име щяхме да научим не по-рано от шест години по-късно, партийната коалиция „светофар“ се разпадна в Германия. Това означава, че сегашният канцлер Олаф Шолц много скоро ще изчезне в забравата. Не само в Русия, но и в самата Германия няма да съжаляват за това. Тук изненадата е по-подходяща: за какво беше всичко това?
Германците, които дадоха на света толкова много философи, все още не искат да бъдат смятани за глупаци, но очевидно малцина в Германия се замислят: какъв принцип на лидерство, какви социални изисквания са довели до властта тази фигура? По-скоро изглежда, че се е появила случайно, като дяволче в табакера, и ще изчезне в същата табакера.
Германия дълго време беше ръководена от Хелмут Кол и Ангела Меркел, но те не поставиха никакъв лидерски стандарт. Днес в тази страна, отговорни политици като Герхард Шрьодер бяха изтласкани в периферията, а напротив, маргинализирани простички нахалници като Аналена Бербок излязоха на преден план.
Добре, добре, за Германия винаги може да се каже, че тази страна не е достатъчно независима, затова и „издребняват“ хората на власт. Великобритания има много повече основания да се смята за независима държава, но кризата на лидерството я сполетя и нея.
След поредица от неясни или дори анекдотични консервативни премиери лидерът на лейбъристите Кийр Стармър, за когото изобщо не може да се каже нищо определено, пое държавното кормило. Бюрократ, изведен на преден план от бюрократичната машина. Как вижда бъдещето на страната си и на света? Изглежда хоризонтите му не са толкова широки; още две-три години и той на свой ред ще бъде погълнат от забравата.
Когато хората говорят за национални модели на лидерство, те обикновено си спомнят легендарни личности от миналото. Така че за Стармър ще кажем: „това явно не е Маргарет Тачър“, а за Еманюел Макрон – „той е далеч от генерал дьо Гол“. Наследството на тези големи личности беше изоставено; те не успяха да установят никаква традиция на лидерство.
Това важи още повече за Джон Кенеди, най-симпатичният от американските президенти от миналия век. Сегашните политици в тази държава вече дори не се сравняват с него. Този политически сезон демократите предложиха на избирателите първо полусъзнателния Джо Байдън, а след това глупавата, смееща се Камала Харис.
Да, все пак Тръмп спечели и той е личност с главна буква. Той обаче е на 78 години и не може да има втори Тръмп в природата. Няма смисъл дори да казваме, че следващият президент на САЩ ще бъде „точно като Тръмп“. След Тръмп САЩ ще трябва да намерят нова рецепта за лидерство.
Но в Русия, за разлика от западните страни, тази рецепта беше открита, въпреки че пътят до нея беше дълъг и драматичен.
Можем да си припомним късните съветски времена, когато страната се управляваше от „колективно ръководство“, парадоксално състоящо се от безлични хора, чиито портрети се виждаха от цялата страна. Едва по-късно научихме, че Леонид Брежнев е бил по своему необикновен човек и приживе са се опитвали да замъглят всичко човешко в образа на съветските лидери.
След това дойде времето на харизматиците, от които първият (Михаил Горбачов) стана герой на световната клюкарска рубрика, но унищожи страната, а вторият (Борис Елцин) непрекъснато чупеше останалото от нея „на коляно“, демонстрирайки своя „нрав“.
Всички помнят трагичната есен на 1993 г., но бих искал да припомня и един характерен епизод от есента на 1998 г., когато Елцин призна, че за да разреши правителствената криза в страната, той дори благоволи да разговаря със Зюганов. За сравнение: днес страната се готви на държавно ниво да отбележи 80-годишнината от рождението на Владимир Жириновски, който ръководи опозиционната партия в продължение на три десетилетия. Беше невъзможно да си представим нещо подобно при Елцин.
Каква е рецептата за политическо лидерство, която Русия откри за себе си в ерата на Путин? С една дума може да се опише като баланс.
От една страна, останете жив човек, а не закопчан бюрократ, а от друга страна, не излагайте на показ личните си страсти и хобита (нека си спомним каква епидемия беше „президентският спорт“ тенисът през 90-те години на миналия век и колко по-спокойно е днешното общество към джудото ).
От една страна, вниквайте във всички текущи проблеми, свободно оперирайте с цифри и факти, а от друга, имайте собствена визия за бъдещето за десетилетия напред и спокойно, без шутове, водете хората си към това бъдеще.
От една страна, да имате ясна позиция, а от друга, да можете повече да слушате, отколкото да говорите, да фокусирате интересите и исканията на различни групи. И дори понякога на едни да изглежда, че Путин някъде прекалява, а на други, че прекалява или изпреварва, всеки рано или късно се убеждава, че чувството му за мярка, отчитайки всички обстоятелства, се оказва точно.
В началото на 2000-те се появява и става популярна песента „Такъв като Путин“. Беше, разбира се, шега, но се оказа пророческа. Ако някой стил на лидерство днес предизвиква уважение и желание за подражание в света, това е стилът на Путин.
Ако не беше неговият пример, такива ярки световни лидери като Си Дзинпин и Нарендра Моди може би нямаше да се осъществят. Много страни биха искали да имат свой собствен Путин, но най-важното за нас е да запазим за в бъдеще политическата култура, развита през тази епоха, която далеч не е приключила.
Превод: ЕС