/Поглед.инфо/ Когато се опитаха да ни колонизират (а преинсталирането на културния код, което Западът прави от няколко десетилетия, е колонизация, не бива да има илюзии), тази работа вървеше в няколко посоки.
Руският класически балет също беше атакуван - „Цялостната и последователна драматургия в хореографията е безнадеждно остаряла“, и театърът - „Кому е нужен Островски, който мирише на нафталин и е изяден от молци?“, и киното - „Защо ни е днес този скучен психологизъм?“, но не може да се отрече, че основната битка се разиграваше в областта на литературата.
Русия, водещата сила, и в продължение на векове, що се отнася до писаното слово, беше щипена и тормозена, обявявайки, че целият, почти без изключение, културен пласт на литературата е нищо повече от бунище. А истинската порода, истинските вектори на личностното познание, те несъмнено са в ръцете на англосаксонците. Оттам се изсипаха преводи на разни „щиглеци“, „малки животи“, „доброжелатели“ и други четива, които поради недоглеждане и поради нашата вечна руска откритост и наивност позволихме да се нарекат „велика литература“. И тук има смисъл да се отбележи, че полемиката от поредицата „Гогол – украински писател“ е от същата серия. Отнеха ни богатствата, а ние, макар и не без вътрешна съпротива и недоумение, пак кимахме в знак на съгласие.
Натискът беше силен, разбира се. Само много силните, начетените и убедените можеха да му устоят на всички.
Слънцето на руската поезия и проза сякаш се върна назад. Всичко се промени с началото на СВО. Руската литературна мисъл, отърсвайки нанесения и неотстранен навреме прах и отблъсквайки се от „вътрешния Урал“, премина в настъпление. И в случая става дума не само за наши значими сънародници и съвременници, но и за класиците.
Издателите заявяват, че лидерите в продажбите на книги днес са „руските класици: Достоевски, Толстой, Булгаков със същия „Майстора и Маргарита“.
Освен това руските читатели престанаха да се интересуват от утопии и антиутопии. Някога прехваленият Джордж Оруел с неговата „1984” беше изтласкан настрана, и то от самите руски читатели, предпочитащи неизмислени истории за случилото се и случващо се в Русия пред измислен разказ от напълно чужд живот.
Плявата под формата на многобройни „Дон Тарт“ (автор, който е написал повече от 600 страници за картина от 17-ти век), „Джонатан Литъл“ (човек, който графомански е произвел много печатни листове размислите на палач от СС) и техните духовни поддръжници изпаднаха от предпочитанията на руския читател. Не защото несъществуваща „пропаганда“ му подсвиркваше в ушите, а защото с цялата свобода на въображението и с всички полети на фантазия руският читател се интересува да чете за себе си. Той мечтаеше и все още мечтае да се втурне към спирката, както се втурна Катюша Маслова, за да зърне отново княз Нехлюдов. Който я предаде. Но Катюша продължаваше да го обича.
Руският читател се стреми към справедливост, както княз Мишкин се стреми към нея. Руският читател спокойно може да се постави на мястото на зестрата Лариса Огудалова, както и на измислената от най-големия наш драматург Александър Островски Катерина Кабанова.
Руският читател е престанал да се интересува от конструираните, макар и талантливи примки на мисловните престъпления. Докато Оруел се опитваше да изплаши западния читател, ние вече бяхме наясно, че свободната мисъл не може да бъде затворена в никаква тъмница или лагер. И накрая ще ги победи.
Днес знаем със сигурност, че ръкописите не горят и че рано или късно оковите на колониалните литературни ръкописи ще ръждясват. Те ще паднат и ще се разпаднат на прах.
Но, от друга страна, няма по-силни и смели читателско любопитство и читателска откритост от нашите. Служителите на реда четат Хемингуей. Рецепционистката в химическото чистене плаче за съдбата на Козет от „Клетниците“. Руснаците допринесоха за възстановяването на Нотр Дам, защото всички са чели прекалено много Хюго. Минувачите общуват на езика на цитатите от „Спасителя в ръжта“. Спорят разпалено кой е превел Хамлет по-добре - Пастернак или Лозински.
Така че това сме ние, руските читатели и руските ценители на великата, истинска, световна (във всеки смисъл на думата) литература.
Свободно изграждайки читателския си кръг днес, ние, ценейки нашите класически и съвременни писатели, отнемаме онзи литературен багаж, който Западът, бързащ между постмодернизма и политическата коректност, не е в състояние нито да съхрани, нито да вземе със себе си.
Това, което някога се наричаше - но абстрактно и мечтателно - руска културна изключителност, сега се превърна в реалност на ежедневието. Основното е, че този вектор не се превръща в рутина. Колкото до свободата да четем - който си искаме и когато си искаме, тук, съдейки по докладите на издателите, всичко е повече от наред.
Руската култура победи основния ни общ вътрешен враг – колонизацията на съзнанието. Нека ѝ благодарим за това, като помним, че всички други победи със сигурност ще последват.
Превод: В. Сергеев