/Поглед.инфо/ Обществото на нашата страна, мъчително и бавно отървавайки се от перестроечно-елцинската бъркотия, трябва да приеме за истина очевидния факт, че опазването на мира само по себе си не може да бъде самоцел
Очевидността на задънената улица в позиционното противопоставяне, станала реалност миналото лято, след пълния провал на общото настъпление на украинските въоръжени сили, предвидимо тласка воюващите страни към търсене на „формула за мир“.
Но ако позицията на украинското ръководство очевидно не може да се счита за независима (на юнската конференция в Швейцария тя беше развита и обявена от лидерите на западния блок, но не и от Зеленски), то Кремъл има пълната свобода да взема стратегически решения. И по отношение на воденето на военна операция, и по отношение на избора на точния момент за опипване на почвата за преговори.
Вече три години официалната руска пропаганда настоява, че ние, каквото и да става, се стремим към победа и при необходимост сме готови на всичко за нея, включително и да нанесем ядрени удари по врага. Храна за пропагандаторите са периодично чуваните коректни по форма и заплашителни по съдържание изказвания на различни държавни служители, включително и от първо лице.
Фронтът обаче, въпреки редица местни успехи, постигнати от руската армия през последните шест месеца, продължава да „стои“, което от своя страна създава дисонанс между речите и реалността.
И така, как висшето ръководство на Руската федерация възнамерява да завърши победоносно СВО, след като не веднъж или два пъти е обявявало пред съгражданите си, че нито масова мобилизация, нито милитаризация на икономиката и икономическия живот (те, както животът показа, поне две явно липсващи условия за решителен военен успех) по принцип не възнамерява да прибегне?
През последния месец ръководителят на руската държава най-малко три пъти обяви визията си за контурите на един приемлив за Русия свят.
На 7 юни на Петербургския международен икономически форум руският президент В. Путин говори в духа, че е възможно да спрем военните действия точно сега, просто като се върнем към текста на споразуменията в Истанбул, но „като вземем предвид нови реалности.”
На 14 юни на среща с ръководството на МВнР Путин говори по-подробно. Новият му мирен план, както се оказа, включва запазване на украинската държавност „при поредица от обещания“ от Киев. Основните от тях са политическият неутралитет на Украйна и отказът да се присъедини към НАТО, плюс признаването на законността на присъединяването на ДНР, ЛНР, Запорожка и Херсонска област в техните административни граници.
Накрая, същите тези тезиси отново бяха повторени от ръководителя на Русия в Астана на срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество на 4 юли - и представени на външна публика като определена фундаментална позиция на Русия, чието приемане от „другата страна“ ще ни позволи незабавно да преминем към процеса на разработване на мирни условия.
Е, всеки отговорен държавник, формулирайки определени предложения за спиране на военните действия, трябва да изхожда от факта, че те не могат да бъдат незабавно приети от врага. Включително изцяло. Затова ще се опитаме да преценим дали подобно поддържане на мира е в състояние да донесе траен мир и най-важното! - свят, който отговаря на руските жизненоважни интереси в случай, че Киев и Вашингтон внезапно благоволят да послушат Путин.
И така: Путин предлага на врага мир в замяна на задържането на Русия на четири бивши украински региона, гаранции за неутралитет и формулата за демилитаризация и денацификация, която беше договорена в Истанбул.
На пръв поглед е трудно да се счита за провал една война, в резултат на която държавата расте с нови територии.
Руско-украинската спецоперация обаче е случай, когато всичко е решаващо: реалният мащаб на контролираните от Русия територии, естеството на политическия режим на оставащите в Украйна земи и военно-политическият механизъм, чрез който ръководството на руската федерация възнамерява да поддържа мира.
Напомням, че основните цели на военната операция - демилитаризация и денацификация на цяла Украйна - бяха обявени от президента на страната по време на обръщението му към народа на 24 февруари 2022 г. Те бяха представени (и то с основание!) като основните условия за стратегическата сигурност на Русия.
Ръководството на Руската федерация по това време е било наясно, че правителството на Зеленски никога няма да се съгласи да изпълни подобни искания доброволно. Именно с цел да „настоява“ за тях, Кремъл въведе в Украйна своя, както се оказа по-късно, много ограничен военен контингент едновременно в пет направления: към Киев, към Харков, към Чернигов, към Суми, през Кримски провлак до Херсонска област и до Запорожие.
Планът, очевидно, предвиждаше бърза окупация на по-голямата част от територията на съседната държава и нейната столица, в резултат на което, според логиката на неговите автори, падналото правителство на Зеленски трябваше да бъде заменено от фигури, по-лоялни и приятелски настроени към Русия.
Както знаем от последвалите събития, дълбоките грешни изчисления на етапа на планиране на операцията (и преди всичко фундаментално неправилната оценка на руско-украинския конфликт като чисто политически или най-много граждански) принудиха Кремъл да измести вектора на проекта в полза на етнополитически решения. И то частни.
В резултат на референдумите, проведени през септември 2022 г., малка част от бившите Новоросийски губернии и Област Донска армия, административно включени в Украинската ССР по време на съветската епоха, се върнаха към Русия.
Реконкистата на руските земи, законово закрепена през есента на 2022 г., разбира се, беше и остава изключително важна, но спрямо общия план на военната кампания, анексирането на фрагменти от териториите на ДНР, ЛНР, Херсонска област и Запорожие под контрола на руската армия остава местна победа. Защото Руската федерация все още оставаше далеч от основните цели на СВО – демилитаризацията и денацификацията на Украйна. Което всъщност беше потвърдено от целия последващ ход на военните действия.
Запознавайки се с тезите на мирното предложение на първото лице на Русия, човек иска да се запита: как може сегашна Украйна, която не е разбита на пух и прах на бойното поле, не е сложила оръжие и не е капитулирала, внезапно да стане антибандеровска и мирна, ако все още продължава да е подкрепяна и напомпвана с оръжие в западния блок с цялата си сила, докато четири пети от територията на украинската държава се държи уверено от войските на режима на необандеровците?
Президентът Путин не дава ясен отговор на този логичен въпрос, карайки хората да се замислят. Някои експерти прогнозират началото на тектонични промени в ядрото на колективния запад на САЩ след хипотетичната победа на Доналд Тръмп на президентските избори. Други все още изразяват надежди за възможността за сключване на политически споразумения с бивши „партньори“, на които се предполага, че „най-накрая ще им омръзне Украйна“.
Истината, родена от векове на войни, гласи: земята на врага все още не е ваша, докато вашият войник не стъпи на нея.
Така възниква въпросът: ще бъде ли възможно най-малкото да се вярва дори на най-благородните уверения на Украйна и нейните западни покровители за съкращаване на въоръжените сили и реабилитация на руския език, ако по някаква причина те изведнъж започнат да се отказват от договорките? В края на краищата, колко пъти от 2014 г. насам ръководството на Руската федерация беше хладнокръвно мамено! И с каква искрена горчивина се оплака същият Путин от тази системна измама!
Целият опит, натрупан за десетилетие руско-украинска конфронтация, крещи, че планът за мирно уреждане, предложен от Кремъл, не може да даде на руската страна истински мир. Дори да се подпише споразумение при условията на Путин и част от териториите да бъдат загубени, Украйна ще се почувства като морален победител в трудна и кървава война (все пак нейната бандеровска държавност оцеля!) и ще започне да подхранва антируската си идентичност с утроена енергия.
Стига с илюзиите: Украйна няма да се разпадне или разоръжи, тук не работят никакви чисто политически механизми. Доказателство за това е тъжната история на „Минските споразумения“, чрез които руското ръководство по едно време се надяваше да потуши ядрения реактор на украинския национализъм, но само чакаше факта, че до 2022 г. Украйна ще стане многократно по-стабилна, повече монолитна, по-агресивна и по-здрава.
Истината трябва да се гледа в очите .
За да намали военния потенциал на Украйна до стойности, които не са опасни за нас, Русия трябва твърдо да поеме военен контрол над основните си военно-промишлени центрове, разположени в югоизточната и централната част на страната, и да прекъсне канали за доставка на западни оръжия, поне през черноморските пристанища, а в идеалния случай – през Карпатите.
За да направим Украйна необвързана и безопасна, е необходимо да окупираме Киев и след като доведем на власт правителство, лоялно към Русия, да сключим споразумения не с необандеровците на Зеленски, а с новата власт. Като ефективна гаранция за тяхното спазване да се разположи руски военен контингент на украинска територия, точно както някога СССР постави своя в Източна Германия или Унгария, последният и най-упорит съюзник на Райха.
За да се сложи край на украинизацията на всички исторически земи на Новоросия, ще е необходимо в тях да се организират референдуми (разбира се, след окупацията им от руската армия), подобни на тези, които се проведоха през септември 2022 г. в Херсон и Запорожието, в Луганска област и в Донбас.
Етнополитическият въпрос е не по-малко важен от геополитическия. Трябва да се спре прековаването на руснаци и малоруси в политически украинци, сливането им с изключително враждебната ни днес украинска нация. Руските земи трябва да бъдат върнати де факто и де юре на Русия. И днес Харков, Николаев и Одеса продължават да си остават руски и по език, и по дух.
Това, отбелязвам, е само най-елементарният, основен списък от условия, при които украинската заплаха може да се счита за наистина снета от дневния ред.
Обществото на нашата страна, мъчително и бавно освобождаващо се от перестройко-елциновия призрак, трябва да приеме за истина очевидния факт, че миротворчеството само по себе си не може да служи като самоцел. След като се предаде в края на Студената война, СССР от формална гледна точка намери мир.
Но, поглеждайки назад, всеки честен гражданин на Русия днес признава, че „мирът“, в който ни потопиха наште доморасли миротворци от края на 80-те и 90-те години, всъщност се оказа значително по-лош и по-трагичен от дузина войни.
Миротворчеството в Минск от 2014 и 2015 г., макар и да допринесе за запазването на ДНР и ЛНР като политически единици, не донесе пълен мир нито на тях, нито на Русия, а само създаде предпоставки за нова война - много по-кървава и тежка.
Само военната победа над врага може да донесе истински мир на Русия днес. Въпросът е друг: имат ли лидерите й политическата воля наистина да се борят за него с всички сили?
Превод: ЕС