/Поглед.инфо/ Руско-американската междуведомствена среща относно контрола над оръжията и стратегическата стабилност, проведена във Виена, от самото начало не предизвика оптимизъм у двете страни. Основният въпрос - разширяването и запазването на Договора за намаляване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (СТАРТ) - отново се обсъжда там. И положението в това отношение очевидно е несигурно.
Като посланик на Руската федерация в Съединените щати Анатолий Антонов оцени, че „виждаме, че днес практически няма архитектура на сигурността. Има СТАРТ, който ще живее няколко месеца. Доста съм песимистичен, защото засега не виждам никакви положителни сигнали по този въпрос. "
Всъщност американската страна саботира процеса, отправя неразумни обвинения срещу Русия от една страна и невъзможни условия - от друга. Например, изисквайки от Русия да привлече участието на Китай в процеса на преговори, който, гледайки позицията на самите САЩ, също не бърза да се ограничава с каквито и да е задължения.
Оказва се, че освен Русия, която иска да запази поне остатъците от международното право и международните споразумения и договори, основани на него, никой не се нуждае от нищо.
В резултат на това ситуацията днес е следната. САЩ, в лицето на Тръмп, се оттегля от всички споразумения, сключени на предишния исторически етап, в замяна предлагайки набор от двустранни сделки на повече или по-малко силни играчи. И в това, колкото и да е странно, има определена логика.
Желанието на руската страна да поддържа предишните формати и международни договори е разбираемо. Те работеха в по-голямата си част, това е някаква правна основа, следователно е по-лесно и спокойно да се оставят нещата такива, каквито са, от време на време да се удължават предишните споразумения. Подходът е стабилен, желанието за поддържането на тази стабилност е разбираемо. Особено на нас, жителите на Русия.
Но има и друга страна: настоящата система на относителна стабилност, която се основава на системата на международното право, възникнала в резултат на Втората световна война, е следствие от дълго съществуващия двуполюсен свят на Ялта, за което се говори неведнъж. Следователно, системата за възпиране от два полюса - Западния и Съветския (сега руски) - не съответства на обективната реалност.
Е, наистина, СССР, който контролираше половината свят, вече го няма. Няма атлантическо единство на САЩ, Европа и техните съюзници, които контролираха втората половина на света, колкото и да си внушаваме и убеждаваме себе си в обратното.
Русия не може да принуди САЩ към нищо и ние наблюдаваме това от четвърт век. САЩ също са неспособни да ни принуждават към нещо противно на нашите държавни интереси. Всъщност САЩ през последните 25 години са нарушили всичко, което искат, а останалият свят може само да свие ръце.
Подобна ситуация, когато изглежда, че има международно право, но един от субектите на този закон не го спазва, води като цяло до правен нихилизъм в глобален мащаб. Ако единият не се съобразява, тогава другият също може. Единият договор не се спазва - което означава, че не може да се съобразяваме с другия, изобщо да не спазваме нищо. А този, който съблюдава - губещият сам е виновен.
Тази ситуация устройва американските глобалисти от предишната администрация: Русия е добросъвестна, спазва споразумения - затова губи, а ние не се съобразяваме - затова сме победители, „подпишете тук“. А ако нас ни уловят в това, ще обвиним в отговор самите руснаци.
И в Русия те разбраха това, но в името на световния мир, в интерес на стабилността, затвориха очите си, опитвайки се да запазят поне настоящето положение. Стигайки до президентството на Съединените щати, Доналд Тръмп започна да разбива този модел, въпреки че като цяло той устройваше всички. Американските глобалисти усещаха своята сила, мамейки лековерните руснаци. От своя страна руснаците използваха преобладаващото статукво, за да забавят влошаването, набирайки сила и укрепвайки геополитическата си субективност. Но в това се крие особеността на временните мерки, които някога приключат.
Всъщност Русия и САЩ вече не са основните притежатели на ядрено оръжие, има и други, в по-голямата си част - съюзници на САЩ. Китай сега изглежда като съюзник на Русия, което означава, че ядреният му арсенал е неконтролируем от САЩ, американската страна е много нервна, но тя не може да направи нищо по въпроса. И дори ако СТАРТ-3 бъде удължен, какво да се прави с Китай?
По свойствения си американски начин, САЩ се опитват да прехвърлят решението на въпросите, които те самите не могат да решат, на някой друг, например, към нас. Но би било логично да се предположи, че ако Китай бъде включен в процеса на преговори за ядрено сдържане, тогава ще бъде необходимо да се включат и другите притежатели: Великобритания, Франция, Индия, Пакистан, Израел и дори („Боже мой, господин президент!“) Северна Корея. И това не са двустранни, а многостранни споразумения.
Като цяло, единствената страна, която е използвала ядрено оръжие в борбата срещу противника си, са самите САЩ, които бомбардират Япония без никакви военни причини. И цялата следваща история на развитието на ядрените оръжия е насочена към овладяване на ядрената агресия в САЩ.
В един момент на американците, особено след разпадането на СССР, им се струва, че те вече превземат целия свят, без да използват ядрено оръжие, използвайки мека сила. И всичко изглеждаше така: Русия се предаде доброволно (през 90-те години на миналия век), „цветните революции“ хвърлиха една държава след друга в краката на Америка, а сред американските военни на мода беше концепцията за светкавичен безядрен удар.
В тези условия наистина беше възможно да продължим да се ограничаваме. Но сега нищо не е като преди - Русия е суверенна и еднополюсният проект на американския свят е завършен. Така те си спомниха последния аргумент - ядрените оръжия.
И ако за Тръмп изходът от договорите и споразуменията е покана за фиксиране на контурите на възникващия многополюсен свят, то за неговите противници-демократите е ядреният натиск. И кой знае дали Америка, след като вече е използвала ядрено оръжие, няма да повтори престъпния си трик?
Може би трябва да обърнем повече внимание на реалността на американската ядрена агресия и да започнем не двустранни преговори, опитвайки се да разширим остарелите, а многостранни консултации относно американското ядрено възпиране?
И ако това, което се случва сега, продължава в самите Съединени щати, то това ще стане и под международен контрол над американския ядрен арсенал. В края на краищата, кой знае у кого в крайна сметка ще попаднат американските ядрени оръжия? Крайно време е да се проведат не руско-американски, а международни междуведомствени срещи по контрола на американското оръжие. Не бих искал американското ядрено оръжие в най-неподходящия момент да падне под контрола на някоя екстремистка “Антифа” или въоръжена активистка на “Черните животи имат значение”.
Превод: В. Сергеев