/Поглед.инфо/ На 25 януари можехме да отбележим 87-а годишнина на Владимир Висоцки. Нямаше как да доживее до тази възраст. Такива като него господ си ги прибира без време.
Разминахме се с него. Пристигнах в Москва година след смъртта му. Още звучеше неговият дрезгав баритон из кулоарите на „Таганка”, още не беше изстинала сцената от хамлетовските му страсти. Песните му триумфираха из московските дворове, в полулегалните „пивные бары” и „забегаловки”. Ще ми простите, но не мога да намеря точния преводен аналог на тези, както тогава ги наричаха, „места за обществено хранене”. Когато и където да се събере компания, се започваше с Жо Дасен или Ана Герман, а в късните часове на крайното опиянение задължително се пускаха ролките с песните на Висоцки. Заедно с него прекарваха нощта и срещаха утрото.
Всичкото това напук на разпореденото мълчание и в телевизията, и в радиото, и във всякакъв род списания и журнали. Мъчеше се властта да воюва с него и след смъртта му, да наложи на хората, че Висоцки го няма вече, което ще рече, че и песните му ги няма. Но всуе! Колкото по-злобно бюрократично се опитваха да смачкат спомена за него, толкова по- всеобхватно той завладяваше сърцата на хората.
Бях на една творческа вечер на колектива на „Таганка”. Говореха един след друг любимите театрални звезди, разказваха за своите постановки, за работата си с режисьорите, за зрителската аудитория и така нататък. А после зачакаха въпросите на залата. И какво си мислите, че се случи? Още първият въпрос върна аудиторията към единственото, което я интересуваше най-много.
-Разкажете за Володя, за Висоцки...
Мълчаливо се спогледаха актьорите, сякаш се договориха по между си, след което един от тях се престраши и взе думата:
-Нека по-добре да ви разкажа една наша история с Володя. Мисля, че тя ще удовлетвори желанието ви да узнаете, що за човек беше той. Преди години направихме, както го наричаха тогава, театрален десант в далечен сибирски „городок“. „Малко” градче, около половин милион жители, всичките строители, които заедно със семействата им бяха ги заселили там, за да построят някакъв комбинат. Предварително беше обявено за нашето гостуване и бяха съобщени имената ни. С един „ПАЗ” ни взеха от летището и през тундрата ни откараха в градчето. Най-общо то представляваше една дълга и широка улица около която бяха настроени блоковете и всичко останало. Когато наближихме и автобусът тръгна по улицата, ни посрещна гласът на Володя. Гърмящо се лееше той от всякъде с различните си песни през надутите до край тонколони и високоговорители. Имах чувството, че всеки беше отворил прозорците на жилището си, за да се чуе любимата му песен. Или просто по този начин искаха да поздравят отдавна чакания гост. Беше невероятно! Володя се притесни не на шега, той не обичаше в присъствието на колегите му да му се оказва някакво по-особено внимание. Но нищо не можеше да се направи. И това беше дълбоко символично. Настанихме се и се приготвихме за вечерта, която трябваше да се проведе в Дома на културата. Когато завесата се вдигна, ахнахме. Залата не беше просто пълна, тя беше заредена като пълнител на „Шпаген“. Плътно, гъсто насядалите и правостоящите бяха уплътнили всички ъгълчета и балкони. Както се бяхме разбрали, всеки от нас ставаше и говореше за своите роли, рецитираше или разказваше монолози, въобще изпълняваше приготвената си програма. През това време в залата приглушено, но достатъчно силно се чуваше едно повсеместно гъгнене, шушукане, мърморене. Това продължи доста време. И тогава неочаквано Володя скочи от мястото си. Взе микрофона от колегата си и заяви на публиката: ”Слушайте всички! Веднага прекратете това неуважение към колегите ми. Ако не престанете, няма да ме чуете тази вечер!” И си седна. Залата млъкна на момента. Пълна тишина. Нито се мръдва някой, нито звук издава. Продължихме ние с нашите изпълнения. Всекиго залата изпращаше с вежливи аплодисменти. Дочакаха. Дойде редът на Володя. Стана той и пристъпи към микрофона. Оглушителен рев на възторг и възхита гръмна в залата. Викаха му, пляскаха му, пееха му от място... Мина почти четвърт час, докато се успокоят и заслушат песните му. А след всяка следваше същото. И така цяла вечер. Разбрахте ли? Ясно ли е на всички?
Върна се обратно актьорът и си седна на мястото, а в залата настана тишина. Седяхме всички, и актьори и зрители, тихи, безмълвни, все едно че чакахме да се случи невероятното, да се покаже из зад кулисите Висоцки с китарата си и да запее.
Докосванията ми до Висоцки продължиха през целия ми московски период, защото всеки път, когато с приятели се събирахме, непременно се разказваше поредната порция истории, легенди, интриги за живота му с песните, с Маринка, с наркотиците, с пиенето. Чувах, че имал и друга жена и от нея двама сина, но и това в същите полутонове на недоизказани слухове. Не пропуснах, разбира се, да се отбия и цвете да оставя на гроба му в Новодевичето гробище, където денонощно звучаха песните му. И толкова.
Все още обаче се случват чудеса, казват някъде и са прави. Веднъж през пролетта на 82-а година, докато на обяд сърбахме дъхащата на триста аромати „солянка”, моят колега аспирант Саша ни в клин ни в ръкав ми заяви:
-Искаш ли да те запозная с майката на Висоцки?
-Това шега ли е?-реагирах внимателно, защото знаех за „табутата” около всичко свързано с Висоцки.
-Няма шега! Не е за вярване, но точно на Каретни переулок, този от песента на Володя, до днес живее майка му. И забележи, никой не я закача, нито посещава, нито охранява.
-Хайде, бе!
Нямаше как да повярвам на такова невероятно заявление, след като вече бях понатрупал представа за московския „образ жизни”.
-О кей! Утре в десет те вземам и отиваме...
Какво беше учудването ми, когато на сутринта точно в уречения час Саша се кукна пред вратата на аспирантското ми студио и повдигна неразбиращо вежди:
-Ама ти още ли не си готов?
-Мислех, че се шегуваш?-започнах аз отново, но Саша погледна часовника си и отсече:
-След десет минути те чакам отпред!
Насметохме „ладата” и след час спряхме на булеварда до легендарния переулок. Минахме през него, свърнахме веднага в дясно и влязохме във входа на стара московска кооперация. Заизкачвахме се по пустите, безлюдни, каменни стъпала към третия етаж, а стените ... всичките бяха изрисувани с образите на Володя, с отделни стихове от поемите му, с филмовите му роли. Позвънихме и след малко вратата се отвори. Пред нас застана майка му, в скромна домашна роба, с наметнат шал, с тихи, спокойни очи тя леко се усмихна и простичко каза:
-Заповядайте, момчета!
Направи го някак си без нужното любопитство или интерес, все едно, че ни е очаквала. После разбрахме, че вече е свикнала с тези макар и редки посещения и ги приема за нещо повече от естествено. Само че за нас всичко това, което виждахме и слушахме в тази обикновена квартира, беше съвсем неестествено, това беше жилището на Володя. Влязохме в стаята му, видяхме кушетката му, сложената отгоре китара и една „безкозирка” до нея, подарък от екипаж на подводница. Покани ни майка му да приседнем, но не посмяхме, а останахме прави. В неловкото мълчание Саша първи се усети и запита:
-Как живя Володя? Вие би трябвало най-добре да знаете?
Приседна майка му на кушетката, все едно че се допря до сина си, леко поглади с ръка одеялото и тихичко заговори:
-Боже, какво чудно дете беше? Как всички го обичаха, възхищаваха му се... А после и песните му? Колко се обичаха с Валя, съпругата му, как се радваха на синовете им..., - въздъхна тя, замисли се и продължи,-И защо му трябваше да се хваща с тази Марина... Съсипа му тя живота, накара го да се пропие... Остави си семейството, не поглеждаше децата си... А тя наркотици му носеше от Париж... Уби го накрая, мръсницата... Бог да я убие!
Всичкото това го говореше майка му все така тихо, напълно спокойно, без думите да я тревожат. Или може би, без да могат повече да я тревожат. Затова и сълзи не се появиха в очите й. Тя ги беше изплакала. Тази майчина правда обаче ме зашемети. После, когато със Саша бързахме към близкото кафе, за да се съвземем с по чаша водка, аз си помислих почти изплашен, дали и моите родители някой ден така ще говорят за мен неразбран и загубен за тях. Да не дава господ, е трябвало да си кажа тогава, но нали бяхме откачени атеисти, само си плюх в пазвата, дръпнах си ушите и плюх през рамо три пъти.
Дали е знаел Володя за това, какво мисли майка му за него и живота му. Иска ми се да вярвам, че не е предполагал. Но едва ли! Сигурно и майчината присъда е трябвало да носи в „раницата” си, милият. Нищо, ще си отидат и тези, които го обичаха, и тези, които го възненавидяха, ще изчезнат системите, ще се изредят поколенията, ще отмре и цивилизацията ни някога, но до тогава, до космически предсказания край ще звучат песните му. Абсолютно сигурен съм в това.