/Поглед.инфо/ Очертава се любопитна ситуация, когато политическите антиподи заемат една и съща позиция по отношение на реформата на Конституцията, предложена от центристкото правителство. Изглежда парадоксално, ако не разберете защо мненията на двете противоположности съвпаднаха.
На пръв поглед тук всичко е ясно - либералите не искат да губят позициите си, а комунистите не искат да приемат Основен закон, в който позициите им не са отразени. В китайската мисъл има формулировка: началото и краят лежат в една точка. Началото на едното е краят на другото и обратно. Какво има на точката на съвпадение на либерали и комунисти? Какво приключва и какво започва?
Укрепването на позицията на държавата не устройва комунистите, защото това не е тяхната държава. Либералите също не смятат тази държава за своя. Най-интересното е, че консервативните патриоти също не смятат държавата си за своя. Но ако има държава, тогава тя трябва да е нечия друга, тя трябва да изразява чужди интереси.
Да се каже, че държавата изразява интересите на олигархията и бюрокрацията ще бъде погрешно. Олигарсите са недоволни от тази държава. Тя ограничава техните стремежи. Чиновниците също биха могли да се ширят повече, ако не беше пречещата им държава. Отношението на населението към държавата е напълно известно - дефектни елити, пенсионна реформа, данъци, платено образование и медицина, проблеми с работата и заплатите, покачване на цените, ненужни депутати - като цяло населението също не харесва такава държава.
И тогава Владимир Путин идва на трибуната и казва: „Хора, народе, граждани, братя и сестри, трябва ли да променим тази държава?“ И всички избухнаха да крещят „Не!“. Либералите не искат, комунистите не искат, олигарсите не искат, чиновниците не искат, гражданите не искат, държавните служители не искат, предприемачите не искат. Тези, които искат, свиват рамене и не могат да разберат аргументите на тези, които не искат.
Във властта твърде много се гради върху лични връзки. Това е лошо. Тогава нека накараме институциите да решават, а не хората? Това е също демокрация. Не, не искаме. Невъзможно е да се прехвърли част от правомощията на президента на Думата и на Съвета на Федерацията. Иначе там ще седнат олигарсите и техните представители. Въпрос - а сега те не седят ли там? Седят. Тогава защо да не засилим ролята на партиите? Отговорът - тогава те ще седят дори още повече и няма да има правителство над тях.
А ако се засилят правомощията на президента? Отговорът: опасно е! Ами ако на власт дойде неспособен, или сбъркаме в избора си? Тогава няма да има спасение от неговата диктатура. Какво да се прави? Засилването на президента е опасно; укрепването на институциите е опасно, но нищо да не се променя е дори още по-опасно. Парадоксално, нали? Или симптом на феномена на националната психология?
Изправени сме пред дълбоко неверие на народа към институциите на демокрацията. Тоест хората като цяло не са доволни от властта, но смятат смяната ѝ за още по-голямо зло. Всяка отделна част от обществото има свои причини, но всички са съгласни, че нещата не трябва да се променят - ако не може всичко да се промени според неговите възгледи и нужди.
Обществото в Русия е най-главният контрареволюционер. А властта е най-главният революционер. Това е абсолютен парадокс и някои от писателите-класици вече са стигнали до това заключение. Сега картината е напълно идентична: властите убеждават хората да променят омръзналата система и всички отказват. Винаги са искали промяна, а когато решават да я направят, са се запънали. Защо?
Добър ли е суверенитетът? Да. Институциите вместо лични наговаряния - добре ли е така? Да. По-добра ли е демокрацията от единовластието? Да. Добра ли е национализацията на елита? Да, но е малко. Малкото по-добре ли е от нищо? Да. Тогава да отидем, да гласуваме? Не. Защо? И тогава хорът преминава в какофония.
„Партиите не са готови!“, „Има твърде много държава!“, „Има твърде малко държава!“, „Неправилни интереси се защитават!“
„Не смейте да докосвате Конституцията!“, крещи Западът.
„Не смейте да докосвате Конституцията!“, крещят комунисти.
„Не смейте да докосвате Конституцията!“, крещят либерали.
“Не смейте да ни пипнете”, крещи населението.
Един нормален човек на мястото на властта отдавна би махнал с ръка и би се пропил от мъка. Не е възможно да работиш така, можеш само да се побъркаш. Властта обаче, с търпението на професионална бавачка за хиляден път обяснява на всички защо са необходими промени и защо е необходимо да разберат, че гласуването за тях е началото на това, за което през всичките тези години са призовавали тези, които са били недоволни от съществуващия ред.
И трябва да си миете ръцете преди ядене, защото върху тях седят микроби и можете да се разболеете. И шалът трябва да се носи, защото можете да се простудите и да се разболеете. И трябва да си миете зъбите, защото можете да останете без зъби. Не е възможно да има толкова търпение всичко това да се обяснява до безкрай. Но някой трябва да го прави.
Зад целия този хаос от мнения на хората, поканени да гласуват за Конституцията, когато те не са в състояние да гласуват за графика за почистване на двора на блока, се крие новата историческа необходимост, проправяща се през царството на абсурда. Ако либералите и комунистите са еднакво недоволни на едно място, тогава ще има напълно различна държава. Никой не може точно да отгатне контурите ѝ, но мнозина вече усещат как тя се приближава.
Междувременно делът на желаещите да заспят и да се събудят на 2 юли 2020 г. непрекъснато расте. Да се събудят с нова Конституция и със стихналата шумотевица на този съюз на либерали, комунисти, а с тях и американци.
Спомням си вица за Одеса, в която стар евреин предупреждава нерешителния си син преди първата брачна нощ: „Знаеш ли, момчето ми, в живота има неща, които понякога трябва да направиш сам.“
Ако ви е писнало да живеете между либерали и комунисти, трябва да съберете решителност и да гласувате на 1 юли за промените в Конституцията. Това е моментът, в който трябва да спрете да говорите за необходимостта от промяна и просто да вземете и да промените това, което ви е писнало. Няма друг начин за подобряване на този живот.
Превод: В. Сергеев