/Поглед.инфо/ Бившите съюзни републики сменят лидерите си: Игор Додон загуби президентските избори в Молдова; Никол Пашинян губи властта си в Армения; съвсем наскоро, след парламентарните избори, предизвикали вълнения, президентът на Киргизстан Жеенбеков беше принуден да напусне. Пак след парламентарни избори Грузия се тресе, която в сянка се управлява от милиардера Иванишвили.

В Беларус, след масови протести, Александър Лукашенко подготвя правителствена реформа, която ще лиши президента от по-голямата част от правомощията му (но ще позволи на постоянния Батка да поддържа контрола върху ситуацията).

В Украйна, която отдавна живее в ситуация на постоянна криза на властта, над неотдавнашната надежда на нацията Зеленски все повече се смеят – но вече не като над шоумен-комик, а като президент.

И така, какво се случва в постсъветското пространство?

В Русия много хора смятат, че ние самите сме виновни за всичко: ние не работим с бившите провинции, лошо се борим с опитите на Запада да ги откъсне от нас, не им предлагаме привлекателен образ на бъдещето.

Виж, ако Русия се държеше по друг начин - отглеждаше местни кадри, ориентирани към Москва, комбинираше мека сила с твърдост, диктуваше своята воля и биеше по грабливите ръце на „партньорите“, тогава всичко би било наред в постсъветското пространство.

А ако в нашия дом беше изградено общество на всеобщо благоденствие и справедливост, охранявано от „Авангардите“ и „Прометеите“, тогава всичко би било съвсем като по Чуковски:

"И когда оно опять

Будет на небе сиять,

Малыши твои мохнатые,

Медвежата толстопятые,

Сами к дому прибегут:

"Здравствуй, дедушка, мы тут!"


Но работата е там, че проблемите в постсъветското пространство не са на Русия - а на самите фрагменти от нашата бивша държава. Да, Русия също страда от това, но не може да лекува пациента амбулаторно, тоест дистанционно. Само в стационара, в болницата - като част от себе си.

За това обаче пациентът, т.е. клиентът, трябва да узрее: доброволно да дойде и да легне в болницата, като предаде преди това своите вещи, тоест суверенитета. Разбира се, може и принудително да го хоспитализирате, оправдавайки това със загриженост за собственото му здраве, както и с това, че той самият не разбира критичното си състояние. Но Русия засега се въздържа от крайни мерки - и постъпва правилно.

Дори не затова, че насила любим не може да бъдеш, а защото народите, които „завоюваха“ независимостта си, трябва сами да достигнат до осъзнаването на своето положение. И настойчиво да поискат да се върнат обратно.

Това не означава, че Русия не трябва да държи пръста си на пулса и да се дистанцира от случващото се в постсъветското пространство. Не, разбира се, трябва внимателно да следи процесите, да ограничава чуждото външно влияние и упорито да предлагате интеграционни проекти. Но няма нужда да бързате да пиете от виното, акоместното грозде още „ври“, ферментира.

Москва подкрепя само действащите власти, не работи с опозицията и контраелитите – това е един от най-честите упреци по адрес на нашата политика в постсъветското пространство.

Да, Путин публично работи само с властите - без да се брои Украйна, чийто елит продължава да вярва в способността си да завлече страната на Запад. Но кой се смята за власт и кой е опозиция в другите републики?

Същият този Додон, който сега загуби изборите – нима него не го подкрепяха дори когато не беше президент. И когато той стана, беше подкрепен срещу западно ориентираното правителство на Молдова. Или Армения – ето тук Западът работи с опозиционния лидер Пашинян и след това той дойде на власт и това се оценяваше като поражението на Москва.

Но какво може да бъде поражението на Москва в република, която сто процента зависи от Русия? Това беше поражението на Армения, което стана ясно по време на Карабахската война. Или Киргизстан, където всичко се върти около борбата между севера и юга, а Москва работи с представителите и на двата клана.

И най-важното Русия няма никаква възможност да стабилизира ситуацията в тези държави, за да може след това успешно да контролира вътрешнополитическите процеси. Не защото Русия е слаба или провежда грешна политика, а защото имаме работа с несъстоятелни, провалени държави, които се опитват да ръководят също толкова непълноценни елити.

Но не е ли по-лесно такива елити да се манипулират - да се купят и да се подчинят?

Не, те са по-лесни за манипулиране на примитивно ниво - ако искате да създадете свое лоби в рамките на елитите или да ги използвате в геополитическите си игри срещу трета държава. Грубо казано, за американците е лесно да работят с украинския или грузинския елит, защото в Киев и Тбилиси много се страхуват от Русия и са готови да бъдат послушни. Те са готови да предоставят своите държави дори като кордон срещу Русия, но в същото време са „забатачили“, провалили изграждането на собствената си държавност.

И Русия не е изправена пред задачата да използва постсъветските държави в игра срещу някого - напротив, ние сме заинтересовани те да бъдат силни (и съюзни за нас) държави. Но това е невъзможно - и съвсем не заради машинациите на Москва.

Бедата им е в това, че държавообразуващите народи нямат реална нужда от независимост и разбиране на значението и съдържанието на суверенитета. Проблемът им е, че нямат истински национални елити, които да мислят държавнически и стратегически. Грузинските и украинските (макар че тук по-правилно е да се говори за малоруски, южноруски) елити сами изтласкаха страните си в задънената улица, в която сега сами се намират.

Молдова, Армения и Киргизстан нямат потенциала за самостоятелно независимосъществуване. Дори единственият (без да броим едноличните режими в постсъветските мюсюлмански републики) успешен пример за държавно строителство, Беларус, стигна до криза поради двойствеността в действията на Лукашенко, който искаше едновременно както да запази независимостта си, така и да продължи интеграцията с Русия. Главният проблем на всички постсъветски републики е отсъствието на навици за самостоятелен живот и перспективи за независимо съществуване.

И няма нужда да обвиняваме за това Русия – така да се каже, през вековете на съществуване в нейния състав, малки, но велики и, разбира се, древни народи са загубили навиците си засамостоятелен живот. Точно обратното - повечето от тях никога не са имали своята държавност или са я загубили много векове преди да се присъединят към Русия.

Руснаците, от друга страна, дори в империята, да не говорим за СССР, напротив, създадоха зачатъците на тази държавност (самоуправление), отглеждаха и издигаха национални кадри и изобщо, като правило, запазваха местния начин на живот. При това, регулирайки на всяка конкретна територия възникващите вътрешни противоречия между кланове, родове, народи - от вътрешно-елитните конфликти до териториалните и междуетнически спорове.

В същото време Русия направи малките народи част от велика цивилизация и велика империя. А какво да кажем сега, когато те се отърваха от цялата тази „тежест“? Те се оказаха лице в лице със своите „елити“ - лишени от държавнически качества, крадливи, несамостоятелни, в най-добрия случай само некомпетентни.

Сменяйки едните с другите, крадците за клоуни, аферистите за олигарси и т.н., те няма да променят нищо. Но когато най-накрая окончателно се разочароват от фалиралата управляваща класа, те ще си спомнят за далечния и справедлив „бял цар“ - и ще помолят Кремъл да ги вземе отново под крилото си.

Това е обективния ход на историята - и междувременно Русия ще прогонвачуждите от нашето историческо пространство, задържайки го във военно-политическата си орбита. Никакво НАТО, никаква европейска интеграция - и народите от бившия СССР сами ще се справят със своите „елити“. Ако се наложи, може и с наша помощ - но само когато дойде времетона настойчивите молби за лечение.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели