/Поглед.инфо/ Турция и Русия, свързани с вековната история на съперничеството в Черно море и Близкия изток, водят динамична и сложна регионална политика, която отразява сложна мрежа от съвпадащи и противоречащи си стратегически интереси.

Турция е най-мощната регионална сила в Източното Средиземноморие. Що се отнася до Черноморския регион, тук и Москва, и Анкара играят решаваща роля. Близкият изток и Северна Африка, поради своята близост, са от решаващо значение за Турция, но в същото време тези региони представляват геостратегически интерес за Русия.

В течение на няколко века двете сили многократно водят въоръжени конфликти на Балканите, в Черноморския регион и в Кавказ. По-специално, предмет на продължаващ дебат е контролът върху Босфора и Дарданелите. За Русия тези две тесни водни пътища представляват единствения изход към Средиземно море. Завоюването на Истанбул винаги е било една от основните стратегически цели на Руската империя.

По време на Студената война (1947-1991 г.) Турция е естествен и решителен привърженик на Запада, помагайки му да защитава света от съветската заплаха. И днес тя остава ценен член на НАТО със значителна военна мощ.

През последните десетилетия, тъй като балансът на силите се промени, Близкият изток става все по-нестабилен. В резултат на недалновидна и непоследователна, отчасти дори наивна политика, САЩ и Европа са загубили значителна част от предишния си авторитет и влияние в региона. И Москва, и Анкара разбираха трудната ситуация и императивите на Близкия изток много по-добре от западните страни и затова по-умело определиха своите стратегически интереси. Техните политики могат да бъдат описани като комбинация от конфликт и сътрудничество.

И двете сили искат да постигнат известна степен на стабилност в региона и ако не напълно унищожат, то поне да ограничат растежа на ислямския тероризъм. Тук техните интереси практически съвпадат. Москва и Анкара се стремят да установят добри отношения с Иран и искат западните санкции срещу Техеран да бъдат отменени. Що се отнася до спора за правата за проучване и добив на нефт и газ между Турция, Гърция и Кипър, Русия не се намесва в него и не взема страна.

Тази комбинация от съвпадащи и противоречиви интереси изисква чести срещи между лицата, вземащи решения, особено между президентите на двете страни Реджеп Тайип Ердоган и Владимир Путин. Честите контакти на двамата лидери карат мнозина на Запад да мислят, че са свързани с топли лични отношения, но това не е така. Всъщност Турция и Русия проявяват изключителна предпазливост и прагматизъм, за да избегнат прекомерната ескалация и дестабилизация на двустранните отношения, които могат да послужат като пример за „реална политика“ в учебника.

В Сирия Русия, подобно на Иран, се застъпва за запазването на режима на президента Башар ал Асад, докато Турция категорично заема обратната позиция. Засилването на и без това силното иранското влияние в шиитската ос, която преминава през Сирия чак до Ливан, не отговаря на интересите на Анкара. В същото време Русия признава валидността на опитите на Турция да спре кюрдските милиции, известни като "Отряди за народна самоотбрана", да получат пълен контрол над североизточната част на Сирия, където кюрдското население е гъсто населено и в резултат на това се отнася с разбиране към турската военна намеса. Русия дори оказа известна помощ на турските въоръжени сили по време на евакуацията на цивилни в региона.

В Либия Москва подкрепя фелдмаршал Халифа Хафтар, може би най-мощният политически лидер в страната, в борбата си срещу Правителството на национално съгласие, което се радва на подкрепата на ООН. Анкара постигна споразумение с ПНС относно разделянето на правата за проучване и производство на въглеводороди в Средиземноморието, срещу което Кипър и Гърция са категорично против. В резултат на това Турция е готова да предостави военна подкрепа на ПНС във войната срещу бунтовниците на Либийската национална армия на маршал Халифа Хафтар.

Близкият Изток и Северна Африка, както и Източното Средиземноморие са непосредствени съседи на Турция. Неизбежно интересите на Анкара в този регион понякога могат да се различават от тези на Съединените щати или Европейския съюз. Според турското ръководство понякога развитието на събитията може да изисква военна намеса. В същото време Западът категорично не подкрепя този подход. В резултат Турция е стигнала до извода, че не може да си позволи да зависи изцяло от Запада при вноса на модерно оръжие. Това обяснява придобиването от Турция на руската система за противоракетна отбрана С-400 вместо съответното американско оборудване. Решението за закупуване на системи S-400 не означава отказ на Турция от задълженията ѝ към НАТО.

Извън Източното Средиземноморие и Северна Африка турско-руските отношения са доминирани от старото съперничество, вкоренено в ерата на Османската империя. Анкара подкрепя териториалната цялост на Украйна, особено в конфликта за Крим. Независимостта на Грузия в Кавказ също е в национален интерес на Турция.

Друга изключително нестабилна и потенциално опасна зона са Западните Балкани. Безотговорното решение на Европейския съюз да замрази преговорите за присъединяване към ЕС с Албания, Косово, Македония и Черна гора отваря за Москва начин да засили влиянието си в региона, което е дългогодишната геополитическа цел на Русия. В същото време Западните Балкани също са „близка чужбина“ за Турция. Основните сили, които се борят за влияние, могат да подхранват непрекъснато тлеещите религиозни и етнически конфликти в региона.

Турция и Русия са важни търговски партньори и двете страни са добре запознати с този факт. По този начин политическият прагматизъм може да предотврати преките сблъсъци между дългогодишни съперници. Това обаче не намалява вероятността Анкара и Москва да продължат да водят антагонистични политики в други региони.

Превод: В.Сергеев