/Поглед.инфо/ През 1899 г. Великобритания сключи сделка с лидера на сепаратистите в Кувейт, за да превърне малката територия на Персийския залив в британски протекторат. За британците прекъсването на връзките на Кувейт с османския Ирак имаше стратегически смисъл: Чрез овластяването на Кувейт като отделна единица с външна политика, подчинена на собствената на Великобритания, [британската] Индийска служба успя да затрудни германския план за изграждане на железопътна линия на Персийския залив.
Пакистан може би се радва след победата на талибаните в Афганистан. Много от най-висшите служители на Пакистан празнуват американското поражение. Това не бива да изненадва никого.
Макар и САЩ и Пакистан да бяха съюзници по време на Студената война, двустранното партньорство винаги е било крехко.
Пакистан, с основание, се възмущаваше и от това, че те са втори избор на Америка, и последователните администрации на САЩ ги третираха като приятел, но само в добро време: американците прегръщаха пакистанците, когато Съединените щати се нуждаеха от помощта на страната, но я пренебрегнаха, а понякога направо си я и санкционираха, когато пакистанската подкрепа вече не беше важна за разглеждания проблем.
Никога обаче отношенията не са били толкова обтегнати. И премиерът Наваз Шариф, и тогавашният действащ премиер Имран Хан продадоха суверенитета на Пакистан на китайските инвестиции.
С изтеглянето на Америка от Афганистан Китай търси ново предимство. Вече се носят слухове, че китайската армия ще поеме операциите на авиобаза Баграм и ще се стреми да доминира в добива на афганистански полезни изкопаеми.
Първото ще бъде стратегически проблем за Съединените щати, дори и анализаторите да го преувеличават, както пренебрегват експоненциалното разминаване между това, което може би притежава Афганистан, и това, което всеки може да извлече, пренебрегвайки потенциалното напрежение между талибаните и Китай заради ислямското движение в Източен Туркестан.
Екипът на Байдън може да е стратегически недалновиден, но нова републиканска вълна - и много демократи - негодуват срещу ролята на Пакистан, която афганистанския мир и просперитет и овластяването от страна на Исламабад на талибаните.
Още по-широка група американски политици - включително президентът Джо Байдън и неговият предшественик Доналд Тръмп - оправдават американското изтегляне поради необходимостта да се противодейства на Китай.
С нарастването на пакистанския въпрос във Вашингтон и нарастващият страх от Китай, се увеличава възможността бъдеща американска администрация да опита „кувейтско“ решение с Белуджистан.
Белуджиите имат собствен език и отделна идентичност. В десетилетията преди разделянето на Индия през 1947 г. Белуджистан - поне тези части, които не са включени в Персия - се обединяват в хлабава конфедерация от белужки държави под закрилата на Великобритания.
Докато някои белужки княжества избират да се присъединят към Пакистан, най-голямото и най-важното - ханството на Калат - отстоява независимост в продължение на няколко месеца, преди Пакистан в крайна сметка да го завземе.
Междувременно, пристанищният град Гуадар остава част от султаната Оман, докато Пакистан не го анексира през 1958 г. Днес Гуадар е сред най-важните инвестиции на Китай в Пакистан.
Той не е само сред най-важните пристанища в Индийския океан на Китай, така нареченият "пояс от перли“, но е и прозорец за многомилиардния Китайско-пакистански икономически коридор (CPEC). При липсата на пристанище Гуадар стратегическият и икономически потенциал на CPEC намалява.
Белуджиите отдавна са кротки в Пакистан. За първото си десетилетие Пакистан пренебрегва региона. Той инвестира малко и оставя британската административна система на място.
През 1958 г. племена от белуджи се вдигат на бунт срещу пакистанското управление, а Карачи (столицата на Пакистан преди създаването на Исламабад) обявява военно положение. В резултат на това се пристъпва към демонтиране на племенната система и изтриване на всяка представа, че Белуджистан е законна единица.
На този фон Фронтът за народно освобождение на Белуджистан откри кампания на партизански действия срещу Пакистан с ниска интензивност.
През 1970 г., когато Пакистан беше изправен пред вълнения (и евентуално отделяне) на бенгалското си население, той се съгласи с формирането на провинция Белуджистан.
През следващите десетилетия многократно избухнаха граждански раздори - първо по време на управлението на президента Зулфикар Али Буто, а след това на фона на плана за развитие от 2004 г., който според местните жители щеше да доведе до приток на пенджабци в региона.
Белуджи и терористи продължават да тормозят пакистанските държавни сили. (Отделни групи белуджи, може би финансирани от Саудитска Арабия, също тормозят иранските сили в неспокойната иранска провинция Систан и Белуджистан).
Имайки предвид, че Пакистан не само се извръща от Съединените щати, но чрез своите проксита в лицето на талибаните, както и чрез Китай се опитва да унижи Вашингтон, ново поколение американски стратези, политици и разузнавачи може да преразгледа червените линии, които управляват двустранните връзки от времето на администрацията на Труман.
В края на краищата Бангладеш се отдели от Пакистан и сега е стабилна и умерена държава. Все по -възможно е ново поколение американски политици, които имат по-малко доверие към Исламабад и са по-малко загрижени за чувствителността на Пакистан, да поставят под въпрос дали би било в интерес на САЩ Белуджистан да последва примера на Бангладеш.
Превод: СМ