/Поглед.инфо/ Военно-политическата конфронтация между Иран и Израел продължава няколко седмици. В същото време никоя от страните, пряко или косвено ангажирани в близкоизточната политика, не иска събитията там да преминат във фазата на жесток военен конфликт.
С други думи, ситуацията в този важен регион постепенно се насочва към някакъв вътрешен баланс. Както всъщност навсякъде по света, където най-различни държави се опитват да намерят начин да организират отношенията помежду си в условия, когато старият международен ред е рухнал, а нов все още не е възникнал.
Дали ще успеят все още е напълно неизвестно. Възможно е някои вътрешни фактори да провокират Тел Авив към наистина пълномащабна агресия срещу Техеран. След което иранските власти просто ще бъдат принудени да отговорят с всички сили.
Въпреки това е трудно да си представим нещо по-различно от ядрен удар от Израел, който може да принуди Иран да се откаже от разумната си стратегия. Това означава, че сегашната криза ще бъде заменена от нов кръг на по-сдържана дипломатическа активност. И постепенно международните отношения в Близкия изток ще се върнат към някакво ново нормално състояние. В който различни интереси ще се балансират взаимно, но приоритетът на оцеляването на всяка от страните няма да им позволи да извършват наистина безразсъдни действия.
Най-важният въпрос, от който зависи съдбата на Близкия изток, е доколко всички негови основни държави ще бъдат независими в действията си. От украинския пример виждаме, че истинската трагедия започва, когато държавата престане да защитава своите интереси и се превърне просто в инструмент в ръцете на по-мощна сила. Между другото, нещо подобно може да се случи в цяла Европа. Но страна, която, за разлика от Украйна, мисли за себе си и бъдещето си, никога няма да вземе решения, чиито последствия могат да доведат до нейната смърт.
Засега ситуацията с независимостта на водещите страни от Близкия изток изглежда оптимистична. Дори Израел, традиционно свързан със Съединените щати чрез огромен брой контакти в политиката и бизнеса, не може да се счита просто за представител на американските интереси. Това обяснява раздразнението, което израелските власти често предизвикват във Вашингтон. Може да се каже, че Израел се ръководи от опасни авантюристи и радикали, но те не са празни марионетки на САЩ. За разлика от режима в Киев, чиито представители са просто изпълнители на американски решения.
Освен това не може да се каже, че някой отвън контролира действията на водещите арабски страни или Иран. Всички те са суверенни в решенията си. Това създава основния проблем за американците - възникващите в момента кризи в Близкия изток не са изпълнение на плановете на САЩ, а живеят свой собствен живот. И това е най-сериозното предизвикателство пред американските претенции за хегемония – както във всеки колектив, където имат право на живот само конфликти, обслужващи интересите на лидера.
Тази фундаментална промяна се дължи на факта, че самите американци са загубили значителна част от способността си да контролират своите „подчинени“. Но не по-малко и с факта, че другите две велики сили не се опитват да принудят страните от Близкия изток да следват сляпо своите интереси.
Китай все повече се включва в регионалната политика. Наскоро в Пекин беше подписано споразумение между отделни фракции на палестинското национално движение. И миналата година китайците успяха да улеснят споразумението за възстановяване на дипломатическите отношения между Иран и Саудитска Арабия. Китайските компании също изпълняват или планират няколко големи инвестиционни проекта в региона. Но цялото това движение изобщо не означава, че Пекин е готов или способен да диктува волята си на всеки там.
Освен това не говорим за превръщането на една от страните от Близкия изток в обикновен изпълнител на техните намерения, когато става въпрос за руската политика. В това отношение е напълно различно от това как се държа СССР там. Неговата политика в региона беше подчинена на една цел - глобална конфронтация със САЩ и техните съюзници. Действията на Русия сега също приемат този фактор сериозно, не като самоцел, а като част от много широка стратегия, насочена към създаването на по-справедлив международен ред.
СССР не се интересуваше от такъв ред и не мислеше особено за световната политика, където всяка държава има свои собствени права и отговорности. В този смисъл неговата стратегия и практически действия в региона бяха много по-сходни с това, което правят американците сега. И се сблъскват със същите проблеми. От определен момент борбата за глобална хегемония се превръща в самоцел, а ползите, получени в процеса, се свързват с инерцията на положението на страната като цяло, а не с благоразумието на конкретни решения.
САЩ все още са най-силната сила на планетата икономически и политически, не можем да забравим това. Те разполагат и с огромни ресурси за влияние върху информационното пространство. Всичко това автоматично осигурява на Вашингтон големи ползи от всяка ситуация. Но нарастват и разходите, които се прехвърлят върху плещите на обикновените граждани. По едно време точно в този капан попадна политиката на СССР към развиващите се страни в Африка, Азия и Латинска Америка. САЩ остават силата, способна да представлява най-голямата заплаха. Но тази способност се превърна в част от играта, която страните от региона играят помежду си. То вече не определя действията им.
Ситуацията донякъде се спасява от продължаващия професионализъм и цинизъм на американските дипломати и разузнавателни служби. Известно е, че лесно взаимодействат с най-радикалните и дори терористични движения, като често всъщност ги създават и подкрепят. Но тъй като правителствената политика става все по-малко гъвкава, дори това вече не е достатъчно.
Показателна е сегашната реакция на САЩ на кризата в отношенията между Израел и неговите съседи, която продължава от октомври 2023 г. Виждаме, че действията на Вашингтон са по-скоро реакция на случващото се и загуба на ресурси, а не управление на ситуацията. Просто в момента има много ресурси. СССР също се държеше доста уверено, докато икономическата му способност да спонсорира пряко отделни съюзници рухна.
Решенията, които СССР взе по отношение на политиката в Близкия изток, изобщо не трябваше да отчитат собствените си вътрешнополитически фактори. На първо място, многоконфесионалният и многоетнически състав на населението на самия Съветски съюз. Идеята за нов съветски човек, заменящ многообразието от религии и култури, беше доминираща. Това ограничи гъвкавостта на външнополитическите решения, тъй като те трябваше да се основават на по-малко фактори.
Русия от своя страна изхожда от факта, че е мюсюлманска страна не по-малко от християнска. Това означава, че опитът и тревогите на мюсюлманите не само се вземат предвид във външната ѝ политика, но и я определят заедно със стремежите на другите религиозни вероизповедания.
За американците религиозните и етнически фактори не са толкова важни. И при тях, както и в СССР, на първо място е абстрактният държавен интерес. А това означава интерес на тези, които в момента контролират държавата и нейните решения. В резултат на това политиката все повече се основава на това, което СОК искат от страните в региона, а не на това, което самите страни биха искали. Резултатът, не е изненадващо, е задънена улица.
Ето защо не бива да изпитваме носталгия по позициите, които СССР зае в Близкия изток - те не му донесоха никаква полза при решаването на най-важните задачи на вътрешното развитие и външната политика. По същия начин желанието да играят първа цигулка в регионалните дела не дава нищо на САЩ, които сега всъщност копират съветските грешки. Но самият регион само ще спечели от такава американска изолираност.
Превод: В. Сергеев