/Поглед.инфо/ Дългоочакваните и първи в историята разговори между президента на САЩ Джо Байдън и китайския президент Си Цзинпин показаха, че сега Америка е принудена да се съобразява с мощта на китайската държава. Си беше този, който изглеждаше господар на ситуацията, а предполагаемият бойкот от Вашингтон на Зимните олимпийски игри в Пекин само потвърждава това.

Когато Джо Байдън за първи път се кандидатира за президент, очакваха той веднага да се помири с Китай. Още повече, че това помирение изглеждаше почти неизбежно за някои. Ако Доналд Тръмп беше идеен синофоб, то Байдън е познат партньор и дори приятел на много влиятелни първенци в Пекин. Точно както се опитваха да представят Тръмп за „руски агент“, Байдън беше представян за китайски.

Инерцията на конфликта между САЩ и Китай обаче се оказа по-силна. Демократическата партия единствено би се радвала да сложи край на търговската война с КНР, която се води в полза на предимно републиканските щати. Те обаче не можеха да отричат значителното нарастване на влиянието на Поднебесната в Южнокитайско море, което китайците, за ужас на американски съюзници в региона като Япония и Южна Корея, сега разглеждат почти като свое вътрешно езеро.

Освен това демократите са много догматични по отношение на идеологията, така че на Пекин е предложен следният вариант: ние продължаваме да ви критикуваме остро за нарушаване на човешките права (предимно в Хонконг и Синдзян) и да налагаме санкции срещу вас, но иначе разчитаме на нормален бизнес.

Китайците не се съгласиха. И пролетните преговори в Аляска завършиха с пълен провал – гостите не харесаха това, че държавният секретар Антъни Блинкен (най-идеологизираният, почти „закоравял“ кадър от „вътрешния кръг“ на Байдън) си позволява да чете конско на представителите на китайската суперсила.

Това усещане за "суперсила" за Китай сега е основната пречка за всеки компромис. Пекин винаги е реагирал изключително остро на опити за намеса в потенциално сепаратистките региони (Хонконг, Синцзян, а също и Тибет), но словесните изцепки на американците бяха лесно пускани край ушите - кучето, както казват, си лае, а керванът си върви.

Но сега не е така. Сега се очакват големи победи от председателя Си Цзинпин, потвърждаващи неговото величие. Технически той вече може да остане начело на партията след изтичането на два петгодишни мандата, но остава идеологически да се реши въпросът.

Пленумът на ККП тъкмо го обяви за лидер на третата “велика революция” в историята на партията. Първата се отнася до Мао Дзедун, основателя на КНР. Втората е на Дън Сяопин, авторът на китайското икономическо чудо. Какво е величието на другаря Си да застане наравно с тях?

Първоначално изглеждаше, че това ще бъде оправдано с изграждането на умерено проспериращо общество - именно при Си стандартът на живот на китайците се повиши значително. Но това звучи някак си “умерено” за възвеличаване, а постигането на “общонационален разцвет” е задача, която се отнася до бъдещето.

Това, което остава, е външната политика, особено след като през последните години китайските вестници се фокусират върху нея. Другарят председател не може да се поддаде на исканията на "империалистите", не може да допусне държавата му да бъде унижена дори и в най-малкия детайл. Той трябва да даде твърд отпор - и да победи врага, и то не какъв да е, а достоен противник. Най-малкото японския, но най-добре американския - в Китай всички знаят, че политически са едно и също.

Това беше въведението преди началото на преговорите между Байдън и Си – първите за президента на САЩ в сегашното му качество, въпреки че от победата на Байдън на изборите мина повече от година. Освен това си струва да се отбележи, че преговорите не са проведени лично, а под формата на онлайн конференция, тоест не трябва да се сравняват с пълноценна среща на високо равнище, каквато Русия и Съединените щати проведоха миналото лято в Женева , а с телефонно обаждане от една столица в друга.

Всичко е минало добре, в крайна-сметка учтиво. Другарят Си дори е подчертал, визирайки Байдън, че „много се е зарадвал да види стар приятел“. Но почти никаква конкретика обаче не е разкрита, което, предвид глобалния мащаб на американско-китайските разногласия, дори не е диалог, а профанация на диалога.

Китайците са подчертали, че искат да "подобрят комуникацията и сътрудничеството" за взаимна изгода и за решаване на проблемите, пред които е изправена планетата - от климатични до икономически, но изискват равностоен и взаимно уважителен диалог.

Американците са намекнали, че не могат да си затварят очите за "определените аспекти" на китайската политика. Но Байдън все пак се надявал, че по някакъв начин ще бъде възможно да се постигне споразумение и следващият път той и Си ще разговарят „лице в лице“, както се е случвало, когато са пътували заедно по Китай.

В същото време и двамата искат да търгуват, а обемът на търговията, който определя взаимозависимостта на двете държави, е такъв, че определено трябва да се преговаря – не е прието да се рискува с такива пари. И Байдън не рискува.

Американската страна всъщност се въздържа от дипломатически атаки и от "изключително грубия тон", на който настоява Блинкен. Байдън дори обеща, че САЩ няма да се опитват да променят вътрешната политическа система на Китай, няма да признават независимостта на Тайван и няма да организират съюзи срещу КНР.

Тези "подаръци" са горе-долу ценни. Американците не са в състояние да променят китайския режим. Те не са признавали Тайван и преди и анализаторите смятат, че вероятността за това е изключително ниска. И новият антикитайски алианс АУКУС е създаден съвсем наскоро, за което Вашингтон дори се скара с Париж (тоест китайците са помолени да вярват, че този съюз е последен, няма да има нови).

Въпреки това всичко звучи като признание за силата на Пекин и именно онова „уважение“, което китайците изискват. Особено ако съпоставим казаното с “лъжичката катран“, която американците се готвят да хвърлят в „кацата мед“.

В нашия случай припомняме, че първият телефонен разговор между президентите Джо Байдън и Владимир Путин беше последван от въвеждането на нов пакет от санкции срещу Русия, и то без очевидна причина - като "просто така", така че никой да не помисли, че Вашингтон е готов за помирение с Москва.

По отношение на китайците се приготвя и тояга към моркова. Но става дума единствено за бойкот от американските служители на Зимните олимпийски игри в Пекин. "Вашингтон пост" писа, че се готви такава мярка. Белият дом не потвърди нищо, но изданието рядко греши в подобни случаи.

Това може да бъде болезнено убождане за китайците, защото се стремят показно да побеждават американците, включително и в спорта. Но този път, за разлика от олимпиадата в Москва през 1980 г., бойкотът ще бъде чисто дипломатически – спортисти ще дойдат, но не и дипломати.

Като жест, предназначен да покаже, че Америка няма да отстъпи пред КНР и няма да се откаже от ролята на наставник, това като цяло е безполезно и по никакъв начин не смущава китайците. Белият дом с бързо сриващия си рейтинг не смее да се кара нито със собствените си спортисти, които биха били лишени от заветните медали и награди, нито с техните спонсори (в САЩ няма спортно министерство, както и министерството на културата, но в бранша са вложени много пари).

Или са се уплашили от перспективата за поредната кавга с Китай. Най-малкото китайската пропаганда ще го представи по такъв начин, че ще се превърне в щрих към портрета на победоносния председател Си.

Конфликтът между САЩ и Китай със сигурност не е приключил. Напротив, само ще се засилва. Но ако разглеждаме преминалите преговори като поредния рунд , той абсолютно определено е спечелен от Китай. Спортистът в звезди и райета дори не посмя да се доближи до врага.

Превод: В. Сергеев