/Поглед.инфо/ Желанието на президента Доналд Тръмп да критикува традиционните съюзници на Америка доведе до яростни критики срещу него. Членове на небеизвестното "Струпване" (неформално наименование на външнополитическия естаблишмънт във Вашингтон) се обединиха за да защитават практически всеки един член на този съюз.

Без съмнение, сътрудничеството за прокарването на общите интереси е важно. Но това не изисква едностранни мирни гаранции за нации, които са напълно способни да се защитават и сами.

И няма никакъв смисъл да се съюзяваме със страна, която не прокарва американските отбранителни интереси, като Турция например.

Анкара от много време се наслаждава на репутацията на стратегически важен пункт, който свързва Европейския Югоизток, ограничавайки съветското проникване в Средиземно море през Черно море, със сухоземния масив на Близкия изток.

Съединените американски щати все още използват военновъздушните бази в Инджирлик и Измир за да удължават военния си обсег. Анкара от своя страна беше приветствана като модел на ислямска демокрация.

Дори по време на Студената война, НАТО плаща висока цена за включването на Турция. Авторитарните и доминирани от военните правителства в Анкара налагат жестоко едно светско обществено пространство - има няколко преврата, както силови, така и меки.

През 1974 година Турция нахлува в Република Кипър и разделя страната. Почти избухва война с Гърция и за известно време американският Конгрес забранява оръжейните продажби на Анкара.

С разпада на Съветския съюз, Анкара става пазител на региона без сериозни задължения, докато нестабилните й, военно-доминирани коалиционни политики и слабата икономика не изглеждат като модел за никоя друга страна.

Победата на Партията на справедливостта и развитието (АКП) на Реджеп Таийп Ердоган на изборите през 2002 година трансформира Турция.

Първоначално Партията на справедливостта и развитието се представя като отговорно религиозна, про-западна и либерална, желаеща да трансформира турското общество, да изключи военните от политиката и да се присъедини към Европейския съюз.

Но до края на първото десетилетие на новия век, Ердоган и неговата партия се замесват дълбоко в корупция и започват авторитарно управление.

Неговият ангажимент към исляма се оказва тежък и политически. Върховенството на закона, индивидуалните свободи и демократичните процедури са пожертвани за да задържат режима на власт.

Опитът от 2016-та година за преврат беше подпалването на Райхстага за Ердоган, което оправда бруталните репресии и чистки, които режимът дълго време е искал и може би планирал.

Миналата година за пръв път президентът Ердоган се изправи пред реалния вот на нацията, принуждавайки го да свика повторни кметски избори за мегаполиса Истанбул, които партията отново загуби.

Следващият път Ердоган може да е дори по-отчаян и просто да открадне изборите.

Кумулативният резултат е, че се унищожи това, което изглеждаше като ограничена демокрация с проблеми. Групата Фрийдъм Хаус в момента определя Турция като "не свободна".

Държавният департамент посочва "докладите за произволни убийства, подозрителната смърт на хора в затворите, насилствените изчезвания, мъченията, произволните арести и задържането на десетки хиляди хора" и това е само началото.

И всичко това подкопава НАТО. Европейците приемат демокрацията много по-сериозно, отколкото по времето на Студената война.

Наистина, те оправдават експанзията на Северноатлантическия алианс след Студената война като средство за интеграцията на бившите комунистически държави от Централна и Източна Европа в Запада.

Съюзниците също така възприемат връщането на Русия обратно към авторитаризма като част от заплахата.

Още по-проблематична за НАТО е все по-независимата и враждебна външна политика на Анкара. Русия е единственият видим сериозен противник на Европа, но все пак президентът Ердоган се е превърнал в еквивалента на пета колона, която е по-вероятно да подкрепи Москва, отколкото Брюксел.

Неговата политика към Русия беше безотговорно неразумна, когато преди пет години Анкара свали руски военен самолет, опериращ в Сирия заради кратко преминаване през турското въздушно пространство.

Ако беше избухнала война, от Вашингтон щеше да се очаква да се конфронтира с ядрено въоръжената Русия заради това.

Президентът Ердоган после организира драматичен политически пирует и се присъедини към Москва в менажирането на развръзката от Сирийската гражданска война.

Още повече, че Анкара реши да закупи противовъздушни отбранителни системи Ц-400 от Русия, което предизвика изхвърлянето й от програмата на Съединените щати за Ф-35, както и искания от Конгреса за икономически санкции.

Руското ит урското правителства все пак завършиха на различни страни в битката за контролираната от опозицията територия в Сирия, Либийската гражданска война и нарастващия конфликт между Армения и Азербайджан.

Въпреки това, засега Русия и Турция поддържат политическите си връзки.

Наистина, лоялността на Анкара към НАТО много прилича на членството на Италия преди Първата световна война в Тройния съюз. Когато армиите тръгват на бой, Рим отказва да уважи обещанията си и в крайна сметка влиза във войната на другата страна (подкупен от Антантата с обещания за територия от Австро-Унгария).

Колко вероятно е Турция да обяви война на Русия за да помогне за защитата на да речем Естония?

Този фактор сам по себе си призовава за изгонването на Анкара от трансатлантическия съюз.

Но намесата на Турция в Сирия не е само проблем на сътрудничество с Москва. В ранните години на гражданската война правителството на президента Ердоган позволи на Ислямска държава свободен транзит през територията си и турските граници.

Смята се, че турското разузнаване директно е помагало на терористичната групировка. Още повече, че семейството на президента Ердоган и представители на властта може би директно са печелили от търговия с ИДИЛ.

Освен това, Анкара започна две инвазии срещу кюрдските съюзници на Вашингтон, които водеха наземната атака срещу базирания в Сирия "халифат" на ислямисткото движение.

Турция използваше ислямистки арабски сили, които извършваха етническо проичстване и други зверства срещу сирийските кюрди.

Сега Анкара заплашва с война други страни-членки на НАТО, както и потенциални партньори на Европейския съюз Може би най-дълготрайният спор е за контрола над водите на Егейско море.

Гръцките острови близо до Турция в значителна степен ограничават суверенитета на последната върху зони, които Анкара счита, че са нейни. Въздушните и военноморски сблъсъци между Гърция и Турция са почти рутина.

Още повече, че Анкара продължава да окупира голяма част от Кипър 46 години по-късно. Наличието на подводни петролни и газови природни залежи създава нов спор, което води до военноморско противопоставяне между Турция и международно признатото кипърско правителство.

Анкара насърчава енергийните проучвания в зоните, към които има претенции Турската република Северен Кипър, която е призната само от Турция.

Израел също е намесен, работейки с Кипър и Гърция. Отношенията на Туция с Израел си остават лоши и правителството на Ердоган наскоро игнорира американските възражения срещу срещите с лидерите на палестинската организация Хамас.

Анкара се намеси в продължаващата в Либия гражданска война на страната на базираното в Триполи Правителство на националното съгласие, от което Турция изкопи споразумение за морската граница, което й дава права за разработка на енергийните ресурси във водите, към които имат претенции Гърция и Кипър.

Анкара наруши оръжейното ембарго на Обединените нации и пазеше доставките на оръжия в Либия с военноморски ескорти, което доведе до конфронтации с гръцки и френски кораби, разположени там за да налагат забраната.

Продължаващите бойни действия в Либия могат да предизвикат по-голяма конфронтация. Срещу Турция са изправени Франция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Русия.

Ситуацията може да стане много лоша. Представете си размяна на огън между американски съюзници, а в това добавете и Русия за още по-хубаво.

Повечето очакват да видят Вашингтон като неизбежната отбранителна спирка, която се очаква да тръгне на война заради някакво глупаво нещо в Средиземно море, ако трябва да перифразирамме германския канцлер Ото фон Бисмарк.

И най-сетне, изглежда, че Турция е решена да се намеси в разрастващия се конфликт между Армения, подкрепяна от Иран и Русия, и от другата страна Азербайджан, заради НАгорно-Карабах, който е азербайджанска територия, населена с етнически арменци, която е отнета при продължителен конфликт, който завършва с нестабилно примирие през 1994 година.

Оттогава Анкара помага за обучението на Азербайджанските въоръжени сили и за вкарването на сирийски наемници в конфликат. Твърденията са непроверени, но Турция открито подкрепи Баку, обещавайки оръжия и обучение.

Тези многобройни и изолирани действия отразяват все по-агресивната турска външна политика.

В своята реч миналия четвъртък пред турското Народно събрание, президентът Ердоган представи една всеобхватна ревизионистка програма:

"Няма никакъв останал шанс за този изкривен международен ред, в който цялото земно кълбо се държи от малка шепа алчни хора. Това не може да продължи по начина, по който в момента продължава".

Ердоган също така отхвърли ефективността на външния натиск:

"Тези, които игнорират нашата страна в региона от много години и се изправят срещу нас с карти и искания, които да ни затворят по бреговете ни - първо се опитаха с езика на заплахите и изнудванията, след стъпките, които предприехме".

И така, Анкара вече не е старият съюзник, за който я мислим. След като Студената война свърши, нищо не задължава Съединените щати да игнорират автократичния слон, който винаги е бил в стаята, дори по времето на противопоставянето от 1945 до 1989 година.

Още по-лошо е по въпросите на разнопосочните отбранителни интереси. Никой на Запад не знае колко далеч може да стигне Турция.

Ако Анкара се окаже в гореща война с някой, включително Русия, Европа и Съединените щати могат да бъдат замесени.

Президентът Ердоган отдавна изчерпа резервоара си на доверие от другите западни сили, но някои анализатори призовават да изчакаме за да напусне той политическата сцена.

Но истината е, че на 66 години той може да продължи да управлява още едно десетилетие или повече. Още повече, че както национализмът, така и ислямизмът му се радват на силна вътрешна подкрепа. Антагонизмът срещу Запада и особено Америка, е силен в страната.

Дори един по-демократичен режим в Турция няма да бъде съгласен да се примири по важните геополитически въпроси.

Така например, през последното десетилетие огромната морска доктрина известна като "Синя родина", която търси контрола над води, принадлежащи на Гърция, Кипър, Египет и Израел, е получила широка подкрепа в турското общество.

По-скоро от разочарование, отколкото от гняв, Съединените щати трябва да се откъснат от Турция военно, освобождавайки и двете страни да действат, както намерят за добре, докато запази все пак взаимното дипломатическо присъствие между Вашингтон и Анкара.

Най-малкото Вашингтон трябва да махне ядрените си оръжия от турските бази и да преосмисли оръжейните продажби за Анкара.

Още повече, че НАТО трябва да преосмисли и преразгледа статута на Турция. Освобождаването на Анкара от трансатлантическия съюз ще подобри западната сигурност.

Повечето отговорни за политическите решения лица във Вашингтон третират съюзите като диаманти, вярвайки, че те продължават вечно. И все пак, независимо какво е политическото бъдеще на Ердоган, Турция най-вероятно ще си остане отделена от Америка и Запада.

Което значи, че Вашингтон се нуждае от една по-реалистична политика спрямо Анкара. Съединените щати трябва да си сътрудничат с Турция, когато е възможно и да се конфронтират с нея, когато е нужно. Още по-важното е, че следващата президентска администрация трябва да престане да се преструва, че Турция ни е съюзник, камоли пък надежден.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели