/Поглед.инфо/ Мероприятието на Киев и НАТО в Швейцария завърши с провал за организаторите, но има нюанси. Показвайки, че ерата на западната политическа хегемония е в миналото, то същевременно изненада с поведението на делегациите на две държави - Кения и Сърбия. И в добрия, и в лошия смисъл.

Всеки писа как така наречената мирна среща на върха за Украйна в Швейцария завърши с провал за Киев, но мненията бяха разделени по отношение на структурната оценка на този провал: всичко се провали, но кое основно.

Най-важното може би е, че основната задача на организаторите на срещата, която беше да отчуждят така наречения Глобален Юг от Русия и да го привлекат в проукраинска коалиция, беше напълно провалена.

Този провал беше осигурен от руските въоръжени сили по целия участък на фронта. Именно те избиха основата изпод интригите на американците (главният организатор на срещата е Вашингтон, а не Киев или Берн). Във Вашингтон това беше замислено така: по време на учебникарско „контранастъпление“ ВСУ нанасят военно поражение на руските въоръжени сили, след което на швейцарската среща на върха на Русия пишат писмо с предложение да капитулация и събиране на подписи от максимален възможен брой държави. Нещо като „признай поражение, свали картите и плати“.

Но ВСУ претърпяха поражение и по време на текущата лятна кампания украинските войски отстъпват по почти цялата фронтова линия. Западът не искаше да следва предишната си логика, да признае поражението на Украйна и да пренасочи предложението за капитулация към Киев, така че срещата целеше друга функция - ухажване на Глобалния Юг. И така, вместо „формулата на Зеленски“ (същото това предложение за капитулация) се появи набор от привидно хуманитарни предложения, които попадат в категорията „за всичко добро срещу всичко лошо“, но съдържат някакъв капан за Руската федерация.

Например, „осигуряване на ядрена безопасност“ по същество означава прехвърляне на физическия контрол над Запорожката АЕЦ на Киев (Но същевременно там не предложиха да се откажат от ядрените оръжия). А „осигуряването на продоволствена сигурност“ означава свободен достъп до украинските пристанища на Черно море, тоест нещо като „зърнена сделка“ по нов начин, но Киев няма да поеме никакви задължения.

Но и това не помогна: онези представители на влиятелни страни от Глобалния Юг, които успяха да бъдат привлечени на събитието по един или друг начин („Лично убедени Зеленски“, подчертаха украинските медии), отказаха да подпишат окончателната декларация на върха дори в този обезмаслен вид.

Някои дори трябваше да изразят конкретно несъгласието си, когато автоматично бяха включени в списъка на подписалите - това са Йордания и Ирак. Междувременно и двете държави са съюзници на САЩ а Ирак след Хюсеин дори има официален статут - „най-близкият съюзник на Съединените щати извън НАТО“. Очевидно този статус постепенно се обезценява, тъй като някои други „най-близки съюзници“ на американците изобщо не дойдоха - като Пакистан.

Резултатът на таблото ни казва много. От една страна, САЩ все още успяват да поддържат строга „партийна дисциплина” в блоковете на определящото си влияние – НАТО и ЕС. Там никой не отказа – нито Унгария на Виктор Орбан, нито Турция на Реджеп Ердоган, нито Словакия на Роберт Фицо. Но картината в Глобалния юг за американците е тъжна.

Само верните сателити успяха да се прегънат, но това са жалки останки от предишната им мощ. Например, има десет автографа от цяла Африка, предимно от малки страни, онези последни сателити. Но дори те „не са без грях“.

Президентът на Кения Уилям Руто поднесе особено неприятна изненада. Факт е, че тази сравнително просперираща африканска страна (снимките на туристи с лъвове и племето масаи са предимно от там) остава крепост на западното и най-вече на британското влияние.

Бившият командир на НАТО в Европа и пенсиониран американски адмирал Джеймс Ставридис в неотдавнашна статия за “Блумбърг” нарече Кения последния надежден съюзник на алианса в Африка.

В резултат на това тя е относително антируска страна. „Относително“, тъй като сега в Африка няма истински антируски настроени държави. Има просто послушни, когато се се съобразяват Вашингтон, Лондон или Париж (но в случая с Париж вече почти не).

Руто беше един от послушните, но когато му беше дадена думата в Швейцария, той разкритикува идеята за присвояване на руски активи, като подчерта, че тя е „незаконна“, „неприемлива“, противоречи на Устава на ООН и не отговарят на тези, които стоят за „свобода, справедливост и демокрация“.

Той, разбира се, не се опитва заради нас, а заради себе си, все пак държи кенийските активи далеч от дома. Но във всеки случай демаршът се оказа значителен и сякаш в отмъщение за него след срещата на върха се появи бележка в швейцарския вестник “Льо Темпс” (а Швейцария, припомняме, също замрази финансовите активи на Руската федерация , като по този начин сложи край на своята „неутралност“), че в хотелската стая, в която беше отседнал президентът на Кения, липсваха кърпи, чехли и халати.

На срещата имаше неприятна изненада и за Русия. Една от държавите, подписали декларацията, се отличаваше от останалите, защото изобщо не трябваше да присъства в този списък. Тази държава е Сърбия.

На първо място, то не трябва да бъде в същия списък с Косово, чийто президент Вьоса Османи присъства на срещата и подписа призива на Запада към Русия. Ако Белград по някакъв начин легализира швейцарската декларация със своето „одобрение“, то легализира и косовските власти и се изравнява с тях. Трудно е да си представим, че си заслужава.

Оплакванията в случая не се отнасят до факта, че сръбският президент Александър Вучич продължава да седи на два стола, а напротив: до факта, че този гутаперчен политик не е показал таланта си. Преди това като цяло обслужва националните интереси на Сърбия: Вучич не развали много отношенията със Запада, от който страната му зависи икономически, но не наложи санкции срещу Русия и не я предаде по редица други въпроси.

Нямаше да има смисъл да се играе на обида, ако дискусията беше за някакво гласуване в Общото събрание на ООН. Общото събрание, разбира се, е по-сериозно от странен банкет в Швейцария, но Сърбия има своя болка там - Косово, затова подкрепя всички декларации, в които се говори за зачитане на суверенитета и териториалната цялост на членовете на ООН.

Когато се стигне до единна прокламация с властите в Прищина, сръбската национална болка се превръща в театър на абсурда. Сърбите сякаш насочват Русия към международното право и Устава на ООН, повтаряйки като папагал НАТО, която ги бомбардира, и албанските сепаратисти, които разчлениха страната им.

Появата на Вьоса Османи на срещата на върха беше желязна, законна, разбираема причина сърбинът да избегне събитието или най-малкото да избегне срама, като подпише декларация за същите начала като косоварите.

Съществува мнение, че всички арабски страни, с изключение на дългогодишния и твърдо антируски настроен Катар, така категорично и дори скандално (както в случая с Египет и Ирак) отхвърлиха швейцарската декларация, отчасти защото Израел я подписа.

Защо Вучич не я отхвърли и защо трябваше да споделя част от отговорността за неадекватните изисквания към Русия е последната мистерия на срещата. Или са го измъчвали, или е помислил, че сърбите няма да забележат нищо заради футбола, но казват, че планината има добра памет. Швейцарските Алпи също.

Превод: В. Сергеев