Ако не беше коронавирусът и съпътстващият рекорден спад на световните финансови пазари, основната новина този уикенд би била посланието, че Турция „отвинти крана с бежанците“ на границата с Европа с надеждата да окаже натиск върху Германия и Европейския съюз като цяло в контекста на сирийската криза.

The New York Times съобщава:

"Турският президент се нахвърли на лидерите на ЕС, че не помагат на Турция да се справи с нарастващата криза в Северна Сирия."

Това означава, че Анкара поставя основния си коз на игралната маса на голямата геополитика - повторението на „бежанската криза”, което почти коства политическата кариера на Ангела Меркел и създаде условия за експлозивния растеж на популярността на антисистемните партии в Европейския съюз и особено в Германия. При голямо желание може да се разбере логиката на турската страна: повторното пускане на проблема с бежанците вътре в Европа, а не на границите ѝ може да принуди Берлин, Париж или Брюксел да предприемат някакви мерки. Изглежда обаче, че тази геополитическа комбинация е малко вероятно да даде желаните плодове.

Като начало, ако Анкара (както обикновено) искаше пари от Европейския съюз, тогава щеше да има определени шансове за успех, дори ако ставаше въпрос за доста сериозни суми. Както справедливо отбелязва New York Times, сега ситуацията е съвсем различна:

Коментарите на г-н Ердоган дойдоха, след като в четвъртък Турция претърпя тежки жертви от руските или сирийски въздушни удари в северозападна Сирия и Турция търси подкрепа от САЩ и Европа за своите сирийски операции."

Но с въпроса за „подкрепа на сирийските операции“ всичко ще бъде много по-сложно, особено що се отнася до участието на Европейския съюз в сирийската криза. Нека разгледаме ситуацията прагматично: какви варианти за „подкрепа на сирийската операция“ на турските сили могат да бъдат разгледани от Европейската комисия или дори от отделните държави - членки на Европейския съюз? Едва ли е възможно сериозно да се разгледа възможността за пряко участие на въоръжените сили на страните от ЕС в операциите срещу войските на Сирийската арабска република или срещу руските въздушни сили. За германския или френски политик предложения от подобен род биха били политическо самоубийство, да не говорим за факта, че на европейско ниво Турция има достатъчно исторически непримирими врагове, които просто ще блокират това решение. Нищо не може да се каже за логистичните проблеми и геополитическите рискове, тоест с изключение на ситуацията на някаква колективна, тотална и безусловна лудост, възможността “на Турция да се даде стоманеното рамо на Бундесвера” може да се счита за обидно малко вероятна.

Може да се помисли за хипотетичен сюжет, в който Европейският съюз, изплашен от ордата бежанци на своите граници и повторението на „миграционната криза“ от 2015 г., да реши да повлияе на Русия, използвайки икономически методи като санкции. Но това също е сценарий, който не се вписва в (сравнително скорошния) исторически опит и геополитическата логика на Париж и Берлин. Всички санкции, които ЕС би могъл да наложи на Русия, без да си причини сериозни икономически щети, вече са въведени. Всичко оставащо са мерки, които дори и да бъдат приети, то ще е само в изключителни случаи, а “защитата на интересите на Турция в Сирия едва ли са нещо, заради което Берлин или Париж ще се решат на толкова болезнени за себе си крачки”.

Перспективата да се обяснява на избирателите, че те са увеличили цените на газ и бензина поради необходимостта да защитят интересите на Турция срещу Русия и да предотвратят появата на допълнителен милион бежанци в Париж и Берлин, е малко вероятно да зарадва немския или френски политически естаблишмънт. Особено предвид, че избирателят може да зададе неприятен ответен въпрос: защо да не се затворят границите на бежанците? И след като не получи ясен отговор, този избирател може да да гласува за антисистемните радикали, от които Меркел и Макрон се страхуват толкова. Черешката на тортата: благодарение на откровеността на френския президент, наскоро научихме за важното културно откритие на европейските експерти: стигнаха до извода, че санкциите по никакъв начин не влияят на поведението на Русия.

Припомняме какво каза Макрон на неотдавнашна конференция в Мюнхен:

"Натрупахме замразени конфликти, система на недоверие, спорове в областта на киберсигурността, санкции, от които абсолютно нищо не се промени в Русия. Не предлагам премахването им, заявявам само. Нашите санкции и контра-санкции костват на европейците точно толкова, колкото на Русия - и резултатът не е положителен."

Засега ситуацията е следната: България и Гърция укрепват границите, а полицията вече хвърля димни гранати по бежанските колони. “Гардиън” цитира позицията на Брюксел:

"Европейският съюз предупреди турския президент Реджеп Ердоган, че очаква Анкара да изпълни споразумение на стойност шест милиарда евро, за да спре миграцията към страните членки на ЕС. В съответствие със споразумението от 2016 г. Турция се съгласи да спре притока на хора към ЕС в замяна на пари в брой. Понастоящем в Турция живеят около 3,6 милиона сирийски бежанци. В Брюксел се разтревожиха, след като турските държавни държавни информационни агенции излъчиха кадри от стотици бежанци и мигранти, насочили се към сухоземните и морски граници с Гърция”.

„Хвърлянето“ на Брюксел за пари е смела и дори донякъде оригинална идея, но е малко вероятно да бъде придружена от положителни последици.

Неминуемо възниква въпросът: има ли надежда в настоящата ситуация, че „хуманитарната криза в Европейския съюз“ по някакъв начин ще стимулира пряката намеса на САЩ в конфликта в Сирия. Ако Щатите по някакъв начин ще се месят, то очевидно не заради бежанците. И дори повече от това: кадрите на милионите „сирийски нелегални имигранти“, щурмуващи гръцките и български гранични пунктове, са отлична реклама за основния проект на Доналд Тръмп - стената на мексиканската граница. И ако погледнете нещата цинично (а президентът на Съединените щати не е идеалист), колкото повече и по-дълго американската телевизия разказва на избирателите за ужасите на миграционната криза в Европейския съюз, толкова по-висок ще бъде рейтингът на настоящия американски президент.

Трудно е да се предвиди с какво точно ще приключи кризата в Сирия: все още предстоят сложни преговори по линията Анкара-Москва и, вероятно, поредното търсене на временен компромис. Въпреки това, във всеки случай, не надценявайте козовете, вече поставени на масата. В момента е малко вероятно да успеят да променят хода на играта.

Превод: В. Сергеев