/Поглед.инфо/ Тези дни прехвърча по медиите новината, че Тръмп вече я е подредил. Ще постигне мира в Украйна, както вече се говори из студията, „с натиск“. На Путин щяло да му се дадат административно очертаните и завладени от него области, сякаш той само това и чака, някой да му ги даде. Ще се изгради демаркационна линия в стил Корея. На Зеленски ще му се сервира вестта, че най-рано след двадесет години ще влезе в НАТО, но че ще му се гарантира сигурността с необходимата подкрепа.

В щаба на Тръмп обаче не се чу нищо, дали Украйна при такава разстановка на нещата ще може да бъде приета в ЕС. Въобще тези въпроси както обеща благородно Тръмп явно ще остави да си ги решават европейските управници. А тук, както се казва в такива случаи, дяволът е скрит в детайлите. Нещата особено при новоизбраното присъствие в европарламента изглеждат далеч не толкова прости. Интересното е, че най-вече в европейската комисия се правят все така леко на слънчасали по този проблем.

Колкото пъти се съберат на куп евролидерите, непременно е в присъствието на мъченика наш, същ „Левски“, както го нарече и то съвсем сериозно, а не на майтап нашият пръв евроатлантик. Вече приели го за традиция, те винаги с клетвен поклон заявяват своята готовност да са му верни и да му помагат в битката срещу Русия до победен край. Тактично обаче не уточняват какво разбират под победен край, но това минава някак си между редовете и между ушите. Интелигентни хора са, няма да се занимават с дреболии. Една видна журналистка и международен коментатор отбеляза за най-ревностната почитателка на Зеленски Урсула фон дер Лайен, че се държи в негово присъствие като влюбена тийнейджърка. Прави впечатление обаче, че тя наред с повтарящото се, че, да, Украйна ще влезе в Европейския съюз на всяка цена при всички условия, не пропуска да добави, че е необходимо страната да се подготви за това, като изпълни основните правила предвидени по протокола за прием на нови членове.

Веднъж, когато за пореден път Зеленски я погледна малко смутен и учуден от това, че някой смее да му поставя условия, тя притеснена добави, че, например, е нужно той да се справи с олигарсите. И тук, както се казва, Зеленски започна да преглъща на сухо, виждайки в думите на Урсула фон дер Лайен една много коварна мисъл, а именно, че не руската инвазия ще е причина Украйна да не влезе в Европейския съюз, а точно това наглед формално поставено условие. Сигурно се е надявал, че почти е забравено, че преди да влезем в този период на военен конфликт, имаше нещо много характерно за тая страна, което я отличаваше от другите. То някак си не се забелязваше чак толкова в Европа. Там толкова и не се бяха замислили за Украйна, дали въобще да се занимават с нея тогава. А истината беше, че в Украйна нямаше чужд инвеститор, който да е оцелял независимо в каква област на икономиката е бил решил да инвестира или да влезе със своя бизнес.

Украйна беше професионално организирана, дълбоко ешелонирана, на цехов признак подредена корупционна, няма да кажа бандитска, нека да я наречем по-хрисимо, олигархична структура. Давам само един пример, на който съм бил свидетел. Примолиха ми се по станишево време и аз приех да отида в Украйна, където заедно с нашия посланик в Киев, мой близък приятел да се опитаме да придумаме собствениците на въглищния бизнес в Украйна да ни продават въглищата по цените, които нашето правителство е предложило. Нито аз нито моя приятел имахме представа за тези цени и предполагахме, че ще трябва да се борим за по-ниски цени в името на българските интереси. На път към централата на собствениците на въглищния бизнес моят приятел ме въведе в ситуацията. В Украйна въглищата се контролираха еднолично само от двама българи, внуци на някогашни българи преселници, собственици на 18 мини и 4 флотационни фабрики. Бучка въглища не излизаше, нито се продаваше на някой, без те да са в течение. Нещо повече, те си бяха избрали свой министър на екологията също българин. Така че цикълът е бил затворен и като властов механизъм и като бизнес организация. Срещнахме се с двамата братя, симпатяги наистина, казвам го от сърце, юначни на вид и учудващо млади българи. С уважение и с радост общуваха с нас приемайки ни като свои сънародници. И двамата бая топчести, с поразляти от хапване и пийване тела, ни говореха на своя поовехтял български език, гледаха ни мило и се чудеха, какво още да ни налеят или сложат на масата. Деловите въпроси решиха от движение без много да се напрягат. „За България – всичко!“, рече единият от тях и с това се приключи. По едно време се появи тяхната майка и на вече по-сносен български език ни поздрави. Тя е нашата „началница“, ни казаха. „Какво работите в холдинга?“, я попитах. Тя ми каза: „Аз съм око…“ Изтъпях малко, защото не можах да схвана смисъла. Око си е око и на български и на руски. Докато се сетя, какво имаше предвид. Тя само това и правеше - гледаше и се радваше на синовете си, но и ги наблюдаваше „да не сторят беля“, както рече. Вече на тръгване поразчувствани младите мъже по едно време рекоха на моя приятел посланика, „Гледай какви сте убави хора, да ви дадем по един кораб 50000 тона въглища, ей така, закарайте го в България и го продайте като подарък от нас“. Благодарихме и се измъкнахме без въглища, естествено.

Така стояха нещата не само с въглищата. По същия начин беше с желязото, с дървения материал, с житото, с всичко останало. Съответните министри бяха освен служебно и лично ангажирани с делата на своя си бос преди всичко. Това беше Украйна тогава, и сега е същата, ако махнем военната пушилка от лицето й. Нима не се нагледахме през изминалите години на луксозните джипове, карани от макияжни „страдащи“ украинки. Не знам къде се дянаха наистина бедстващите в началото жени и деца. В момента сме свидетели на пълна имотна инвазия, на истински бум на украинския бизнес у нас. Нахално ще е, но все ми се ще да попитам и то на употребявания от тях, макар и с отвращение, руски език – „ на какие шиши все это“. Няма и да го превеждам, защото знам, че ако някой не го е разбрал, поне го вижда всекидневно. Текат си паричните наши, европейски и в не малък процент минават транзит през Украйна. Наскоро мой познат, собственик на охранителна фирма ми се похвали с новия си трезор. Освен малките познати чекмеджета в долния край видях редица от шкафове със същото оборудване. Попитах. „Ами търсят се…“, рече. Погледнах го, а той само кимна и тихо добави: „Украинци!“ Толкова!

Ние обаче си пеем все същите еврорефрени! Като гледам какви настроения се вихрят, хайде за Левски може и да не, но за Христос може скоро да го обявим, за защитник на целия свят и цивилизацията. Съобщенията за поредните корупционни скандали, които често, да не кажа, почти ежедневно се появяват дори в украинската преса, ние ги подминаваме. Някак си неудобно е да обръщаме внимание на такива неща. Тези хора се бият за оцеляване ни, а че сега някой бил откраднал, друг бил продал оръжие на руснаците, трети не знам какво е било направил, си е съща дребнавост. Картинката ще е много интересна, когато се покаже скоро. Особено когато тези лоши презокеански партньори вземат, че съвсем се стиснат. Все някога, а както изглежда може и да е скоро, европейските политици ще трябва най-после се замислят за вече над 200-те милиарда, които са наляха в Украйна до този момент, а и за другите още толкова, които ще трябва да се дадат за да се възстанови тя в какъвто и да е вид. Един водещ коментатор от немска медия каза наскоро, че никога мъглата от лъжи не е била по гъста отколкото при войната в Украйна.

От друг ъгъл погледнато може би украинските управници не трябваше да се поддадат на натиска и да започнат през 2014 година война всъщност срещу своя си народ. Ако си бяха живели както толкова години дружно, заедно с цялата си корупция, олигарси и прочее бандитски формирования Украйна можеше и да стане член на ЕС. Ние как успяхме барабар с корупцията си и с далаверите си да се промъкнем в Европейския съюз? Ето това трябваше да запитат нашите господина, а не да му правят метани едва ли не като на господ. Само един луд поп му се изпречи и го анатемоса. Спряха го, но анатемата му няма как да му я отменят. Наскоро Арестович, най-близкият му до скоро съратник каза думи които звучат почти като анатема. Той нарече Зеленски „самотен диктатор пред съда на историята“.

И все пак, въпросът, който отскоро все по-силно гложди главите на брюкселските и капитолийските политици, е къде ще отидат обещаните за пореден път наши парички, защото тези, които досега са дадени, някак си изтекоха така, че нищо не се вижда. Въпреки че нито оръжията са калпави, нито недостатъчно са оборудвани войниците, нито духът украински според твърденията е слаб. Тогава? Май за Зеленски ще се окаже права поговорката, че на калпав, айде да кажем, танцьор подът му пречи. Щото може да го кажем и по по-друг, български начин.