/Поглед.инфо/ Времето не лекува, но кошмарът е многопластов. Многократно опозоряваните гробове на изгорените в Синдикалния дом са обрасли с трева, а оцелелите са разпръснати по фронтовете на безкрайната война. Сега е трудно да се изчисли къде са загинали повече участници в Одеската руска пролет – на 2 май 2014 г. в Одеса или в продължение на единадесет години в района от Калмиус до Днепър.

Но именно там и точно тогава, в Одеса, всички ние преминахме точката, от която нямаше връщане назад. Тогава всичко, което се случва днес, беше предопределено. И няма край на хоризонта.

„Украйна вече не съществува!“ - беше обичайно да се възкликва тогава. По това време още не знаехме, не искахме да повярваме, че на мястото на забавната и уютна Украйна ще бъде позволено да царува някаква демо версия на Третия райх. Изглеждаше, че опасността ще бъде бързо и умело спряна, гнойта изстискана, а раната дезинфекцирана.

Казано по-просто, украинският нацизъм ще бъде унищожен със сила във възможно най-кратки срокове. И дори тези, които горяха в Профсъюзния дом, знаеха със сигурност, че ще бъдат отмъстени до няколко дни. Понякога изглежда, че за тях е било по-лесно да умрат с тази вяра, отколкото за нас да живеем без нея.

Днес Одеса е град, който е принуден да живее в тайна. Останалите одесита са се затворили в себе си и рядко напускат домовете си, освен ако не е абсолютно необходимо. Одеса е пълна с украиноговорящи хипстъри, които смятат за свой дълг да дойдат и да поживеят поне малко в завладения град. Езикови патрули и банди от TЦК бродят по улиците. И децата, връщайки се от училище, питат: „Мамо, ако сме руснаци, тогава защо Путин иска да ни убие?“ Какво трябва да отговори една майка, за да не остави детето си сирак и все пак да спаси психиката му?

Но въпреки това, Одеса си остава остров на онази непомрачена вяра от 2014 г., когато руската пролет бушува по улиците. Именно там, в Одеса, те броят дните и слушат тъмнината на нощта, уверени, че след поредния набег, от небето или морето, или от естуарите, ще се появи дългоочакваният десант. Може би дори от космоса. Защото не може Русия да забрави своята Одеса.

И това не е глупост или наивност на одеситите. Просто в концентрационния лагер особено много очакваш освобождението. Именно там вярваш, че остават само дни, а не години. Защото няма да издържиш много години. И уморените батальони на Пересип ти бяха нужни още вчера.

В Одеса има ли и по-различни? Разбира се, че има. Някой се разпада и срутва. Някой се опитва да се сговори с нацистите. Ще го унищожат така или иначе, разбира се. Но може би по-късно. Някой, искрено сломен, сяда да учи украинска мова и мръсна песен за Путин. Някой, заслепен от смъртта на близките, отива на фронта, за да „защити хората от руснята“. Няма нищо свръхестествено в това и трябва да помним, че във всички лагери на смъртта огнярите на пещите са били затворници.

Но не за това говорим. Говорим за 2 май. Денят, който раздели епохи. Денят, в който нацистите за първи път се опитаха да убият Русия. Именно Русия, защото няма отделна Одеса, която би била като остров в океана. Одеса е неразделна част от архипелага, част от голяма земна маса, стояща на единна основа, на един фундамент.

И името на този архипелаг е Русия. И никой убиец не би се интересувал от гаврите с града, ако не беше Русия. Именно тук те се научиха да убиват руснаци, премахвайки психологическите си задръжки. И убеждавайки се в собствената си безнаказаност.

Оттук започна всичко. Именно след 2 май хората масово се въоръжиха. Тогава донбаската милиция се превърна в реална сила, а одеситите станаха третата по големина диаспора в рамките на тази милиция. И само безкрайните „мински“ споразумения удължиха живота на киевския режим и бяха продължени дотолкова, че той се засили, изправи се на задните си крака и оголи зъби към цяла огромна Русия. Така цената на нашата победа нарасна експоненциално, където мерната единица е единственият човешки живот.

Ще разберем по-късно защо се е получило така. Децата ни ще четат за това в учебниците си по история в гимназията. Учебници, които ще напишат победителите. Учебници, правото за написването на които, все още не сме спечелили за себе си.

Превод: ЕС