/Поглед.инфо/ Участниците в Евромайдана се надяваха на достоен, цивилизован живот. Вместо това обаче получиха вътрешен конфликт с множество жертви. Икономиката се срина, населението избяга. За последствията от кървавия държавен преврат - в материала.
Точка, след която няма връщане назад
Когато президентът Виктор Янукович отложи подписването на споразумение за асоцииране с Европейския съюз, опозицията го обяви за враг на европейските ценности. И вечерта на 21 ноември 2013 г. тя изведе хората на улицата.
Междувременно в страната нямаше единодушие по този въпрос, включително и по социално-икономически причини. Жителите на източните региони по-често пътуват на работа и при роднини в Русия, докато жителите на западните региони отиват в ЕС. Следователно, успоредно с Евромайдана, Антимайданът също започна да набира сила.
В края на февруари 2014 г. Янукович избяга от страната. Новата власт реши да не преговаря с привържениците на „руския свят“, а да им покаже кой е господарят в Украйна.
Първо, на 23 февруари Върховната рада отмени закона, който дава на руския език статут на регионален в онези региони на страната, където той е роден за най-малко десет процента от населението. Имаше 13 такива региона от 27. Между другото, действащият президент Александър Турчинов не одобри парламентарната резолюция и през 2018 г. тя беше отменена като противоконституционна.
Призивите за сегрегация станаха още по-шумни. Така на 20 март секретарят на Съвета за национална сигурност и отбрана и един от лидерите на Евромайдана Андрей Парубий заяви, че е необходимо да се въведат визи с Русия. Няма място за притеснение за гастарбайтерите, подчерта той. Те никога няма да подкрепят новата власт.
Тази риторика беше подета от медиите, лоялни към Киев. С техните усилия тези, които симпатизират на Москва, се превърнаха в „колорадски бръмбари“ и „ватници“.
През 2014 г. Денис Денисов, експерт във Финансовия университет към правителството на Русия, оглави украинския клон на Института на страните от ОНД. Той е сигурен: политиците, които дойдоха на власт в резултат на кървавия държавен преврат, имаха възможността и дори задължението да не водят конфликта до гражданска война.
"Те отлично разбираха, че тяхната идеология, външнополитическа ориентация, възприемане на реалността и историческа памет са много различни от това, което смятат огромното мнозинство от украинците. През февруари съвкупният рейтинг на лидерите на Евромайдана беше максимум 15%, докато Янукович беше подкрепян от 30% преди да избяга“, обяснява политологът.
Честният диалог със съгражданите може да доведе до загуба на власт, така че Киев започна да подбужда омраза.
„Те избраха пътя на силово потискане на всяко несъгласие“, подчертава Денисов.
Началото на края
Още през януари Върховният съвет на Крим осъди „престъпния сценарий на „цветната революция“. Депутатите предупредиха, че няма да дадат полуострова на екстремисти и неонацисти и изобщо няма да живеят в “Държава на Бандера“. .
Те повдигнаха въпроса за призив към президента на Русия да действа като гарант за тяхната автономия. В Киев отговориха на това, като образуваха наказателно дело по статията „Подготовка за нападение срещу териториалната цялост и неприкосновеност на Украйна“.
Опитите за сплашване на кримчани не дадоха резултат. На 27 февруари две групи неизвестни военнослужещи окупираха сградите на парламента и правителството на полуострова. Те получиха прякора „вежливи зелени човечета“. Скоро стана ясно, че това е руската армия. Крим беше напълно блокиран, а лидерът на Руско единство Сергей Аксьонов беше обявен за негов ръководител.
По-малко от месец по-късно, на 16 март, на полуострова се проведе референдум за присъединяване към Русия. При 83,1% избирателна активност за това решение са гласували 96,77%. Два дни по-късно регионът се върна „в родното си пристанище“. А останалата част от Украйна продължи да тъне в хаос.
"Радикалите, които завзеха властта, организираха преследване, истински терор срещу онези, които се противопоставиха на противоконституционните действия. Политици, журналисти и общественици бяха гаврени и публично унижавани. Украинските градове бяха пометени от вълна от погроми и насилие, поредица от високопоставени и ненаказани убийства. Майданът не доближи Украйна до демокрацията и напредъка. След като извършиха държавен преврат, националистите и политическите сили, които ги подкрепяха, най-накрая доведоха ситуацията до задънена улица, тласкайки Украйна в бездна на гражданска война“, описа Владимир Путин пролетта на 2014 г.
Събитията в Крим вдъхновиха привържениците на Антимайдана в други региони на страната. Проруското движение беше особено силно в Донбас. Хората поискаха Украйна да се превърне във федерация и да се осигури статут на държавен език за руския.
Турчинов заплаши с „антитерористични мерки“. Това доведе само до ескалация.
В Донецк беше създаден Републикански народен съвет, който обяви суверенитета на Донецката народна република (ДНР) и взе решение за референдум. На 12 април въоръжен отряд, воден от Игор Стрелков, влезе в Славянск. А на следващия ден Киев обяви антитерористична операция (АТО).
Друг повратен момент настъпи на 2 май. В Одеса след улични сблъсъци привърженици на Антимайдана се скриха в Дома на профсъюзите. Националисти хвърлиха коктейли Молотов по сградата. При пожара загинаха 46 души. Разследването на трагедията все още не е приключило. Известно е, че лидерът на радикалите Андрей Парубий е раздал бронежилетки на хората си три дни преди безредиците.
Грешен завой
В Луганск започнаха да мислят за отделяне от Киев, когато украинските военни навлязоха в Донбас, казва Родион Мирошник, бивш депутат от областния съвет на Луганск, а сега посланик на руското външно министерство.
Обикновените войници не искаха да стрелят по цивилни, така че ударната сила на новите власти бяха бригади, набирани от футболни фенове, неонацисти и затворници, уточнява той.
„От 90-те години на миналия век Донецка, Луганска и Харковска области на Украйна поискаха консолидирането на руския език като регионален, официален или държавен език. Западните региони бяха против и се бореха за контрол над Киев. Паралелно с това долните и средни структури в Донбас бяха пълнени с т.нар. Галичани, подготвени с пхарите на САЩ и Европа”, подчертава Мирошник.
Според него, ако през 2004 г., по време на „Оранжевата революция“, националистите са се опитали да прокарат своя дневен ред с „меки лапи“, то десет години по-късно са решили да не се церемонит. Рискът от кръвопролитие не ги спира.
Превод: В. Сергеев