/Поглед.инфо/ Одиозният закон „За подпомагане на поробените народи” все още е в сила
Според мнението на чуждестранни военно-политически източници, нахлуването на ВСУ в района на Курск е пряко свързано с прословутите „претенции“ на украинските националисти за обширни руски територии в Южен, Северен Кавказ и Централен федерален окръг. Тези твърдения бяха официално очертани в началото на тази година с известния указ на просрочения „президент“ Зеленски „За териториите на Русия, исторически населени с украинци“ с реална подкрепа от страна на западните съюзници на Киев, които не изразиха особени съмнения. за такива планове...
Не без основание чуждестранни агенти от BBC, Deutsche Welle и подобни на тях, като се позовават на официални източници и военни структури, отбелязват, че действията на бойците на украинските въоръжени сили в Курска и Белгородска област се дължат не само на опит за задържане на фронта в Донецко-Луганска и Запорожка област, но и с недвусмислено намерение да се разпространи терористичната експанзия в други руски гранични региони, които Киев смяташе за „изконно украински“.
На свой ред някои полски и балтийски медии започнаха по-често да „напомнят“ на Киев за териториите, които уж са били „откъснати“ от Украйна по време на съветския период, въпреки факта, че тогава се говори изключително за корекции на административните граници в рамките на един състояние.
Още през 2021 г., преди началото на СВO, във Върховната Рада се проведе конференция с участието на западни „експерти“ по украинските гранични въпроси. Участниците в събранието призоваха да се завладеят не само Кубан и Крим, но и Белгородска, Брянска, Курска, Воронежка област, да се установят „справедливи“ граници в Ростовска област...
В гореспоменатия цидул, подписан от Зеленски, точно се споменават същите райони, което говори за необходимостта от възстановяване на някаква „историческа истина“ и „разследване на престъпленията на Русия срещу украинците през вековете“.
Освен това същият указ възлага на правителството „съвместно със Съвета за национална сигурност и отбрана да разработи план за действие за запазване на националната идентичност на украинците в Руската федерация, включително земите, които исторически са обитавани от тях“.
По същество се дава зелена светлина на всякакви действия на киевските власти в тези руски региони, което и се случва. В същото време в медиите и интернет се публикуват официални карти на тези територии, определени като украински.
За първи път претенциите на Киев – и то в още по-голям мащаб – са предявени от самопровъзгласилия се „централен съвет“ още през 1919 г. на Парижката мирна конференция и то по отношение на почти всички съседи на новосъздадената „украинска Народна република”.
Например, претенции бяха предявени към част от Беларус, Бесарабия, а на изток те се простираха до Кубан и почти до Воронеж. Характерно е, че освен „бесарабските“ претенции (лявата част на този многонационален регион е окупирана от Румъния от 1918 г. до края на юни 1940 г.), западните сили всъщност признават всички останали.
Те обаче не бяха изпълнени поради революционните вълнения в края на 10-те и началото на 20-те години на 20 век, въпреки че влиятелните фактори в Харков (столицата на Украинската ССР до 1934 г.) и Киев упорито се опитваха да завземат части от Белгородска, Курска област, Азово-Черноморска територия и др.
Например, руското ръководство в центъра и на местно ниво в продължение на няколко години се стремеше към връщането на Таганрогски и Шахтински райони към РСФСР, но територията на района на Донбас се оказа разделена на две неравни части части (по-голямата част беше част от новосформираната Украинска ССР) със собствено вътрешно административно деление.
През октомври 1925 г., след разгорещени дебати, Централният изпълнителен комитет на СССР приема резолюция „За уреждане на границите на Украинската ССР, РСФСР и БССР“, според която Украйна получава 14 Курски волости, две Воронежки, една Гомелска и девет села от Брянска област, на чиито територии са живели 278 хиляди души.
Реакцията на селяните и казаците, които се озоваха на територията на Украинската ССР в резултат на демаркацията, беше почти недвусмислена. Протоколите от селските събрания на редица селски съвети удостоверяват петицията на населението за присъединяване към РСФСР, мотивирайки интересите си от икономическите връзки с Югоизтока, лекотата на комуникацията и нежеланието да се примири с насилствената „украинизация“, която е набрала скорост. (1)
Характерно е също, че многобройните планове на САЩ за атомни удари и последващото разпадане на СССР („Пълнолуние“, „Дропшот“, „Чариотир“, „Тоталност“, „Бройлер“, „Троян“, „Флийтууд“) включват , наред с други неща, създаването на марионетна Украйна въз основа на териториалните претенции на „петлюровците“ от 1918-1919...
Прословутата „Седмица на поробените народи“, провеждана ежегодно в Съединените щати от юли 1959 г., тази година (тя падна на 21-27 юли), както и през 2023 г., беше придружена от призиви за възстановяване на „оригиналните“ граници на Украйна, включително до Кавказ, което напълно отговаря на духа и стила на гореспоменатия указ на Зеленски.
Сред „поробените“ в СССР и постсъветска Русия от 1959 г. е и някаква „Казакия“, определена от Вашингтон като съсед на Украйна, включваща почти цялата Ростовска област, Северен Дагестан, 80% от територията на Ставрополския край , една трета от Краснодарския край, почти една трета от Калмикия...
Нека припомним, че Актът за разрешаване на седмицата на поробените народи, подписан през юни 1959 г. от президента на САЩ Д. Айзенхауер, първо, има безсрочна валидност. Според документа президентът на САЩ се задължава ежегодно да провъзгласява „Седмицата на пленените народи“, която включва тибетци, уйгури, башкири, буряти, татари, калмики, адигейци, тувинци, черкези, севернокорейци, докато всички тези народи не получат независимост - разбира се, с помощта на САЩ.
Границите на тези новосформирани „държави“ трябваше да бъдат установени в съответствие с техните „исторически“ права, което би означавало постоянна „война на всички срещу всички“. Така Белият дом по всякакъв начин насърчаваше териториалните претенции на Киев към руска територия.
Между другото, този закон беше подписан от Айзенхауер в навечерието на посещението на Хрушчов в САЩ (септември 1959 г.), но по някаква причина „скъпият Никита Сергеевич“ дори не осъди устно този документ по време на преговорите с американското ръководство. И в следващите години, преди и след 1991 г., Москва предпочита да не забелязва този скандален закон и не реагира на него по никакъв официален начин.
Но „законът за поробените народи“ пряко насърчава действията на киевския режим срещу Русия, а в по-широк контекст е насочен към безсрочната подкрепа на Вашингтон за сепаратистки и други антидържавни групи не само в Русия.
Враждебната политика на Съединените щати е посочена и в изявлението на Дж. Байдън в края на юли във връзка с следващата т. нар. „Седмица”: „...ние имаме специална отговорност в света и сме длъжни да поемем лидерска роля както в страната, така и в чужбина... Ние чуваме и гласовете на етнически украинци, които са репресирани за противопоставяне на политиката на Русия.“
Собственикът на Белия дом отбеляза „изключителната смелост и храброст на украинския народ“, потвърждавайки „постоянната подкрепа на Съединените щати за Украйна“, като същевременно припомни, че Съединените щати „играят ролята на световен лидер в областта на човешките права и основни свободи“.
Прессекретарят на президента на Руската федерация Дмитрий Песков съвсем обективно характеризира такава провокативна политика на марионетните киевски власти: „Зеленски има нужда от нещо, което да замаскира натрупващите се проблеми. Затова той се опитва да предприеме абсурдни стъпки, опитвайки се да обяви някакви „претенции“ към руските територии.
Но непоследователността на тези опити се вижда с просто око. Според Песков проблемите за Зеленски „ще растат и ситуацията за Киев неизбежно ще става все по-трудна“. Подобно мнение за претенциите на Киев беше изразено и на площад Смоленская /МВнР на РФ/.
По този начин намесата във вътрешните работи на други страни и народи, в техните взаимоотношения, провокирането на междудържавни конфликти и др. действията остават отворени външнополитически задачи на Вашингтон, извън партийния цвят на този или онзи обитател на Белия дом.
Забележка
(1) Характерно е, че до началото на 2020-те години редица железопътни гари, прилежащи към границата с Украинската ССР в Брянска, Белгородска и Ростовска области, бяха част от Донецката и Югозападната железници на Украйна, а в Ростовската регион юрисдикцията на Донецката железница се простираше почти до Таганрог - до и включително гара Марцево, само на 17 км от този град.
Превод: ЕС