/Поглед.инфо/ През 2014 г. мой колега посети Одеса за първи път. Той се върна напълно очарован от града, влюбен в него. Той говори почти изключително грубо за дошлите от Западна Украйна, навлезли в голям брой, както и за киевските власти, както и за украинската държавност като цяло. Като цяло той беше убеден, че Русия трябва да върне Украйна, просто защото е наша: Киев е „майката на руските градове“, Донбас е „сърцето на Русия“, Николаев е градът на руските корабостроители, Одеса е „Южна Палмира“, Екатеринослав (сега Днепър), Харков, Херсон, Запорожие…

В тази позиция няма нищо необичайно. Напротив, именно тези аргументи най-често се чуват, когато се изисква да се обясни защо всъщност Русия се нуждае от Украйна: трите клона на единния руски народ, Малорусия и Новоросия като част от голяма Русия, регионална перла, която Русия е създала на мястото на Дивото поле, късче земя напоено с кръвта и потта на нашите предци. Това е нашето, точка.

Емоционално, според мен това намира отклик сред повечето руснаци. Но от рационална гледна точка подобна позиция изглежда много по-малко убедителна. Действа особено зле на представители на по-младите поколения. За тях отделното съществуване на руската и украинската държава е обичайното статукво, а изведените аргументи са само далечна древност от учебниците по история, не е ясно какво отношение има тя към съвременния свят.

Някога Финландия е била част от Русия, Аляска и Централна Азия - и Калифорния почти става руска. Къде е разделението между изконно руските земи, които непременно трябва да се върнат в страната, и териториите, за чието отпадане не ни е жал и дори може да се счита за благодат? Къде минава такава граница дори в самата Украйна - по Днепър? Или на запад - и колко на запад? Диванните и професионални експерти, склонни към геополитически романтизъм, имат десетки, ако не и стотици възможни отговори - и повечето от тях си противоречат.

Ако обаче погледнете ситуацията без розови очила, е съвсем очевидно, че романтично-геополитическият реваншизъм е опасен за държавата. Полша е ярък пример за това. Тя не е в състояние да облекчи фантомните болки от пропуснат шанс да стане велика сила в продължение на векове и яростно се стреми да си „възвърне своето“ – което отново и отново завършва с катастрофа за нея. В момента можем да видим поредния опит. Да видим как ще се развият нещата този път, но има силно подозрение, че отново нищо добро няма да последва.

Освен това се създава впечатлението, че Русия многократно се е възраждала успешно след нанесените ѝ поражения, трагедии и катастрофи, не на последно място поради факта, че никога не е била обсебена от идеята да върне загубеното. Страната оставя зад себе си това, което е в миналото - и тръгва напред. И в резултат - ето един парадокс - често си връща това, което изглежда безнадеждно загубено.

Разбира се, геополитическият романтизъм ни е добре познат, но руската държава не гради политиката си въз основа на него. Например някои лидери на страната биха могли да споделят мечтите за контрола на Русия над проливите, но реалните отношения с Турция се градят въз основа на реалното състояние на нещата, а не на виртуални идеологически конструкции.

И това определено е правилният подход. Идеологизацията, носталгията и реваншизмът са лоши съветници и помощници в публичната политика. Историческата памет и гордостта от миналото на страната са основата, върху която стоим, но те не трябва да определят нашето изграждане на бъдещето. Но тогава въпросът защо Русия се нуждае от Украйна? – изисква различен, по-прагматичен и основан на реалността отговор. И такъв има, говори се, но тези мнения просто звучат малко по-тихо. Преди 30 години Русия пусна Украйна. Тя беше пусната, както много други неща в историята ни - с грандиозен жест, без да иска компенсация за колосални инвестиции и без лоши чувства.

През последните десетилетия Киев демонстрира своя държавен провал и, още по-лошо, позволи на Запада да се превърне в заплаха за Русия. Заплахата, както показаха последните месеци, не е никак илюзорна и много впечатляваща – така че просто бяхме длъжни (като всяка сила с работещ инстинкт за самосъхранение) да упражним правото си на самозащита. И го упражнихме.

В украинския комплект има значително количество допълнителни, но много сериозни бонуси. Първо, хора, значителна част от които са близки до руснаците културно и психически. Имайки предвид демографските ни проблеми, това е ценна придобивка. Второ, индустриалният потенциал, който, разбира се, е силно деградирал, но който поради произхода си ще бъде идеално интегриран с руската индустрия. Трето, природните ресурси, включително най-ценният чернозем. Има и четвърти, пети, шести и така нататък. И всичко това с трезва оценка на Москва, че ще може да поеме необходимите финансови и други разходи - и никаква романтична носталгия.

В отговор, разбира се, Русия може да бъде обвинена – и наистина е обвинена – в великодържавен шовинизъм, империализъм, агресия и прочее. Но както точно се изрази Сергей Лавров, „Русия не е нито бяла, нито пухкава. Русия е това, което е. И не се срамуваме да се покажем такива, каквито сме.”

Освен това времената на глобалистко лицемерие и лъжи под формата на „хуманитарни бомбардировки” и епруветките на Пауъл са нещо от миналото. Голямата политика бавно се връща към традиционната цинична искреност. Ние даваме пример на света. А Украйна… Русия ѝ даде не просто шанс, а направо картбланш и шоколадови условия за независимо държавно изграждане. Не ѝ се получи.

Така че сега Москва прави това, което смята за необходимо и полезно. А това, че по този начин връщаме и своето, нашето, е стоплящо сърцето допълнение. А времето ще покаже какво друго е наше.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?