/Поглед.инфо/ Темата за деленето на обществото на класи е доста спорен въпрос. Но дискусия без ясно разбиране и на двете страни на темата на разговора губи смисъл. Затова ще се опитам да опиша защо деленето на класи между “паразити” и “непаразити” ми се струва неясно, а класическото делене на “експлоататори” и “експлоатирани” с определени корекции може напълно да се използва при описването на настоящата реалност.
Моята визия за проблема е накратко следната: повечето от нас притежават повече или по-малко средства за производство - недвижимо имущество, пари, транспорт и прочее. Част от нас използва това имущество за получаване на някакъв доход - но според от гледна точка на здравия смисъл човекът, добавящ в своя семеен бюджет мъничкия наем от килера в апартамента си, едва ли заслужава да бъде отнесен към класата на “капиталистите”.
Затова е логично да се въведат следните еднозначни критерии за делене на “капиталисти” и “работници”: човек, който има възможност да наеме за управление на своето имущество наемен работник и да живее без работа” - е “капиталист” дори и ако фактически да продължи да се върти като хамстер в колелото. И напротив - ако това е невъзможно, ако без знанията и уменията на въпросния другар целият “бизнес” се руши - то колкото и за едър “бизнесмен” да се мисли, той все пак е именно “работник”, а неговите средства за производство (а и неговите работници също, строго казано), всичко са само неговите оръдия на труд.
А защо не “паразити” и “непаразити”? Да си представим следната ситуация: някаква група от властимащи граждани, в търсенето на начин за отърваване от “излишните” в работоспособна възраст, решава, че “нашето всичко” не е в сферата на услугите, а например - в медицината. Имайки ресурси и възможност да влияе на законотворчеството, може да направи медицинската помощ (при всеки случай платена, кой няма да плаща за нея) задължителна при всяка, дори при минималната травма. В този случай от гражданите, спасявайки нашите животи и здраве, хипертрофираната прослойка на лекарите ще се превърне в паразит, голяма част от чийто доход ще идва от одраскани колена и прескрипчени пръсти.
Някой ще рече, че това е пълна глупост - но вече напълно е реално преследването за самостоятелното ремонтиране на смяна на щепсела и смяната на крушката в редица страни, настойчивите опити да се ограничи ремонта на автомобила и битовата техника извън авторизираните сервизи. Бизнесът си е бизнес, а законодателната принуда към потребление на услуги е най-изгодната му форма.
Това не е “паразитният банков сектор”, “паразитната сфера на услугите” или “паразитната Голяма Фармация”. Това е просто бизнес, пред който предвид окрупняването се откриват все повече възможности за влияние върху законите дори на големите страни. Класата на “капиталистите”, управляваща при капитализма, винаги е имала такива възможности, но когато са по-дребни, в редица случаи собствените им интереси най-често влизат в противоречие един на друг, в редица случаи съвпадайки с интересите на гражданите. Това според мен и дава при въпросния строй и някакъв елемент на “народовластие” - различните групи капиталисти се надпреварват с другите не в пряка въоръжена борба, както при нас през 90-те години, а цивилизовано, според собствените си джентълменски правила. Сега вече не е борба на живот, а на смърт, със забиването на загубилите в гората - такъв спорт, при който “народните маси” с техния избор измежду двама и повече кандидати, са заедно с медиите и тяхната “независима журналистика” просто спортен инвентар.
Истинската борба за ресурси между елитарите изглежда, разбира се, гадно. Още повече, че този модел на поведение се предава на обществото и то също започва да живее според тези закони. Но числеността на същия този “елит” го държи повече или по-малко на равнището, съответстващо на обема на хранителната основа.
Сега по-описателно. Целият XIX век и по-голямата част от ХХ век хранителната основа за европейските елити се увеличава - получават се все повече начини за получаване на блага от околната среда, растат обемите и качеството на човешките ресурси. Дори двете световни войни водят до печалби, а не до загуби за местните капиталисти.
И изведнъж ресурсът секва. Светът, който радостно потребява всякакви обеми западни стоки, започва да си ги произвежда сам. От собствените си ресурси. По-евтино и по-добре. А самите местни капиталисти отдавна не са множество конкуриращи си бандити, престанали са да се колят в рамките на примирие - още техните бащи и деди са израснали в условията на това примирие - един към друг са бели и пухкави, обрасли с роднински връзки, заедно са се учили в едни колежи и влизат в едни клубове. Те, разбира се, все пак ще се гризат при намаляването на пая, но това по-късно. Първоначално ще одерат населението, за което тези хора, подозирам, са също толкова чужди, колкото и “рептилоидите от Нибиру”. Имайки обща цел, те спокойно приемат, прокарват нужните закони, а гражданите в този модел не могат да повлияят на нищо, защото елитът при вътрешен консенсус не предлага различни варианти.
А елитът предлага да плати. Не директно, чрез данъци - а косвено, чрез създаване на пазар за „ненужен“ труд и реализиране на печалба от притежаването на съответния бизнес (който те дори могат да планират предварително, преди нишата да бъде създадена по закон). Така се получава раздутият банков сектор, който от механизма на обслужване на производството се е превърнал в независим сектор на икономиката, така растат други „паразитни“ сфери на дейност - те са необходими в определена сума, стават такива точно поради техния прекомерен обем, причинен от апетита на онези капиталисти, които имат възможност да създадат условия за своя растеж и да оберат каймака.
Между другото, нематериалните активи, като полезни връзки, познанства, родство - това също е капитал. Който също е значителен дял в този процес.
Така че наричаните “паразити” са добре познатите ни капиталисти. А участващите в цялата тази работа работници, дори и високоплатените - си остават същите работници, на които никой не им предлага алтернативна заетост със същите доходи.
Превод: В. Сергеев