Датата вече тропа на европейската ни врата. Чакаме я все едно, че тогава ще пристигне дядо Коледа и ще ни донесе желаните подаръци. Както се казва - за всекиго по нещо. Точно тук въпросният дядо май ще се затрудни. Желанията са много и най-различни, често съвсем не приличащи си едно с друго. Като в някоя детска градина пълна с разревани дечица, без някой да може да ги успокои и да разбере, кой какво всъщност иска да получи. Другата беда е, че не е само един дядо Коледа, а в нашия случай се пръкнаха цели 3-ма. Затова отговорът на питанката, дали те ще успеят да се договорят и заедно да натоварят шейната с подаръците, в настоящата сложна обстановка е непредсказуем.
За очакваната договорка пречи наред с другото най-вече хаосът, който се е развихрил в Брюксел и сред верните му съмишленици от водещата тройка. Лагард си тръгна и остави камара въпросителни след себе си, които допълнително травмират основната дейност на генералшата фон дер Лайен по събирането на пари за Украйна. Каквито и пакети да измисли, те пари няма как да й снесат. В Германия не друга, а точно партията на Мерц постави въпроса за неговата оставка. Може да си представи човек до каква степен той е омръзнал в това число и на собствените си съпартийци. В Полша продължава битката за Конституционния съд, тоест за това кой да води шляхтата в тази страна. За Франция е излишно да говорим. Това че тлеят барикадите, не означава, че утре няма да запламтят отново с нищо непрощаващия си огън. Цяла Европа е в особено състояние, лекарите биха го определили като будна лудост сред управляващите. Което ни дава основание да си мислим, че нищо добро не ни чака. И да ги уговаря Стуб, и да ги призовава за диалог, файда няма. Рият си с копитата пред себе си като онова домашно животно, без да ги интересува, че пръстта им ще падне на гърба им. Швейцарският коментатор Роджър Кьопел нарече това положение „квалифицирано безхаберие“, което преведено на разбираем език означава управление без никаква мисъл за следващия ден.
В преддверието на предстоящата среща Ванс, явно по поръчка от Тръмп, направи едно интересно изявление, че за две години ще се спрат действията срещу Иран. До голяма степен то подсказва онова, което след изборите се очакваше като анонс към насроченото рандеву, от една страна, а от друга, че Тръмп ще отиде на тази среща преди всичко за да реши собствения си проблем, а именно да се измъкне от иранската криза. Като е решил да сложи на масата на преговорите този въпрос, можем да се надяваме, че по-активно ще се включи в решаването и на другия, украинския въпрос. Него пък Путин има намерение независимо от предварителните уточнения, дали или да не се разглеждат тези неща, да си го постави. За него този въпрос е най-важният. Логично обаче възниква друг един, не по-малко съществен въпрос, кое е важното в този ред на разсъждения за Си. Може да се предположи това да е въпросът, как да направи, че да реши нещата така, че двамата му партньори хем да останат доволни, хем да знаят, че са му задължени за това, че е помогнал и на единия, и на другия. Понятно е, защото се знае, че китайците нямат навика да мислят само за утрешния ден, а за по-нататък, понякога и за столетия, че и за хилядолетия, когато става дума за техните исторически перспективи за развитие. Дано всеки поотделно и тримата заедно да срещнат своите интереси от позицията на опита си за диалог и от съзнанието, че, ако и сега не се договорят, това ще отвори, както популярно се казва, европейската кутия на Пандора, от която никой не знае, какво ще се изскочи.
Това, което в момента се нарича подготовка за преговорите В Европа конкретно за Украйна, може да бъде събрано като брюкселска позиция в една дума – война. Всичко ще бъде направено тя да продължи. Вече на всички е ясно. Наскоро пак се сетих за стария умен човек Хенри Кисинджър, който не всичко познаваше, но пък това, което успяваше да даде на света като свой съвет и прогноза в много случаи помагаше. Та той, когато за последно се появи в Давос, каза между другото нещо, на което никой не обърна в онези дни внимание. А именно, че бедата настъпва тогава, когато войната се превръща в средство за удържане на властта. Ако вземем за оценка този негов юрнек и пуснем през него европейското, украинското и руското яйце, ще се уверим, че нашият свръх опитен политик е имал абсолютно право. Независимо от обстоятелствата, независимо от целите и намеренията, както и от основанията за водените военни действия, в края на краищата може би това ще се окаже най-вероятният, крайният мотив за продължаването на войната. А този мотив като проблем е един от най-трудните за преодоляване. Тук най-малко човек може да разчита на всяка една от страните замесени в конфликта сама да стигне до адекватно решение, което да позволи да се прескочи този препъни-камък.
Това е. Както и да го въртим, пак стигаме до деветнайсти с надеждата, че въпросните, приличащи ни на Санта Клаус, трима големи ще се опитат, ако не доброволно, то, щом се налага, доброзорно, да принудят участниците в нашия домашен конфликт в Украйна да стигнат най-подир до мирния начин за решаването му.