По публикации на руски и международни анализатори. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Илюзията за вечния трансатлантически монопол
В международните отношения рядко съдържанието на един разговор има по-малка тежест от самия факт, че хората в стаята са седнали на една маса. Предстоящата среща в Шънджън в рамките на форума на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) между Владимир Путин, Си Дзинпин и Доналд Тръмп е точно такъв случай. Дори официалните комюникета след два дни да се окажат сбор от обтекаеми дипломатически формулировки без нито един подписан меморандум, геополитическата реалност вече е фиксирана. Старите механизми за глобално управление, изграждани след 1945 година и преформатирани след 1991 година, спират да работят в досегашния си вид.
Забележително е, че китайското Министерство на външните работи, което по традиция мери всяка сричка с аптекарска точност и избягва гръмките определения, този път директно нарече предстоящия тристранен контакт събитие с историческо значение. В Пекин никога не хвърлят подобни фрази на вятъра. Когато дипломацията на Чжуннанхай използва думата исторически, това означава само едно: подготвителната работа по съгласуване на базовите червени линии вече е приключила на експертно ниво, а лидерите пристигат в провинция Гуандун, за да парафират новите правила на играта устно или писмено.
В същото време в Брюксел, Лондон, Отава и Токио цари трудно прикрита паника. Атлантическите коментатори от седмици въртят една и съща плоча, като вадят от архивите термина Нова Ялта или говорят за задкулисен сговор на авторитарни лидери с ексцентричен американски президент. Подобни исторически паралели обаче са не просто неточни, те са симптоматични за интелектуалната безпомощност на европейския политически елит. В Ялта през февруари 1945 година трите държави победителки разчертаваха граници върху картата на разгромена Европа с ясното съзнание за собствения си военен и индустриален капацитет. Днес в Шънджън никой няма намерение да дели чужди територии с молив върху салфетка. Става дума за нещо много по-прозаично, но и много по-болезнено за досегашните американски сателити: Вашингтон признава, че сметката за поддържането на еднополюсния ред е станала непосилна за американския бюджет.
Бюджетната аритметика зад дипломатическия обрат на Вашингтон
За да разберем защо Доналд Тръмп се съгласява на подобен формат в Китай, трябва да оставим настрана психологическите портрети и да погледнем сухите числа на Министерството на финансите на САЩ. Държавният дълг на Съединените щати отдавна надхвърли 36 трилиона долара, а обслужването само на лихвите по него поглъща повече средства от целия бюджет на Пентагона. В тези условия доктрината за едновременно военно и икономическо сдържане на две ядрени свръхсили, записана в Стратегията за национална сигурност от 2022 година, се превърна в икономически абсурд.
Американската индустриална база през последните три години показа сериозни структурни дефекти. Оказа се, че военно-промишленият комплекс на САЩ и страните от НАТО не е в състояние да произвежда достатъчно количество 155-милиметрови артилерийски снаряди, зенитни ракети за системите Пейтриът или барут, без да разчита на вериги за доставки, които в крайна сметка опират до китайски суровини и редки земни елементи. По данни на специализирани икономически издания Пекин контролира над 85 процента от глобалната преработка на галий, германий и графит, без които съвременната военна електроника и акумулаторните системи просто не съществуват.
Тръмп, като човек с бизнес мислене, вижда тази диспропорция съвсем ясно. Вместо да налива нови стотици милиарди долари в бездънни външнополитически проекти в Източна Европа или да рискува търговско ембарго, което би сринало американските технологични корпорации в Силициевата долина, Белият дом избира прекия контакт. Затова и в западните столици крещят, че Америка предава Запада. Истината е по-груба: Вашингтон просто престава да субсидира сигурността на богати съюзници, които десетилетия наред свикнаха да харчат парите си за социални програми и зелени експерименти, докато американският данъкоплатец плащаше за техния ядрен чадър.
Тук обаче възниква сериозен въпрос, на който нито един анализатор в момента не може да даде категоричен отговор. Доколко договореностите на Доналд Тръмп имат институционална трайност отвъд неговия мандат? В европейските канцеларии се утешават с мисълта, че след две години в Белия дом ще се върне представител на глобалисткото крило на Демократическата партия, който с един подпис ще върне стария ред. Тази надежда изглежда наивна. Процесите на вътрешна поляризация в американското общество и преструктурирането на световната търговия чрез регионални валутни и логистични зони са отишли твърде далеч. Дори следващият президент в Овалния кабинет да е най-убеденият атлантик, той ще наследи същия дефицит на търговския баланс, същата деиндустриализация в Средния запад и същия блок БРИКС, който вече формира по-голям дял от световния брутен вътрешен продукт по паритет на покупателната способност от страните в Г-7.
Символиката на Шънджън и подготовката на терен
Изборът на мястото за тази среща не е случаен протоколен детайл. Само преди четиридесет и пет години Шънджън беше малко рибарско селище на границата с тогавашния британски Хонконг, населявано от тридесетина хиляди души. Днес това е мегаполис с над седемнадесет милиона жители, технологичното сърце на Китай, където се намират централите на компании като Хуауей, Би Уай Ди и Тенсент. Градът е живият паметник на реформите на Дън Сяопин, доказал, че държавният капитализъм под контрола на Китайската комунистическа партия може да изпревари западните технологични корпорации на техния собствен терен.
Да приемеш американския президент именно в Шънджън, а не в традиционната политическа столица Пекин, е ясен сигнал от страна на Си Дзинпин. Китайският лидер показва на Тръмп реалната икономическа мощ на страната си, без да се налага да произнася идеологически речи. В този град санкциите на Министерството на търговията на САЩ срещу китайските полупроводници изглеждат не като спирачка, а като стимул, който принуди китайските инженери да създадат собствена литографска индустрия много по-бързо, отколкото прогнозираха разузнавателните доклади във Вашингтон.
От руска страна подготовката за форума в Шънджън също протича по строго прагматичен сценарий. Както стана ясно от изявленията на помощника на руския президент Юрий Ушаков, Москва не отива в Китай за протоколни усмивки. Съставът на руската делегация, обявен от Кремъл, включва ключови фигури от финансовия, енергийния и военно-промишления сектор. Това показва, че в кулоарите на АТИС ще се обсъждат не абстрактни принципи на международното право, а конкретни параметри: трансгранични разплащания извън системата СУИФТ, дългосрочни договори за доставка на втечнен природен газ и петрол, както и взаимни гаранции за стратегическа стабилност след изтичането на договора Нов СТАРТ през февруари 2026 година.
Не бива обаче да се изпада в еуфория, че в Шънджън всички противоречия между трите сили ще изчезнат с магическа пръчка. Между Москва, Пекин и Вашингтон съществуват дълбоки структурни разминавания, които не могат да бъдат заличени за няколко часа разговори. Русия и Китай не са военен съюз в класическия смисъл на думата, а стратегическо партньорство, при което всяка страна преследва собствения си национален интерес. Пекин е изключително чувствителен към стабилността на световните пазари, защото икономиката му все още зависи от износа, докато Москва вече премина през болезненото скъсване с западните финансови пазари и има много по-висок праг на търпимост към икономически сътресения. Съединените щати от своя страна неминуемо ще се опитат да използват тези различия, за да вбият клин между Кремъл и Чжуннанхай, макар че подобни опити досега удряха на камък.
