/Поглед.инфо/ Преди дни отбелязахме годината от края на Втората Карабахска война. Но е очевидно, че конфликтът едва ли може да се приеме за изчерпан. В момента единствено руските миротворци сдържат ситуацията от ново кръвопролитие.

Засега не са отстранени предпоставките за конфликта, той се намира в замразено състояние и всеки момент може да прерасне в пълноценна война. Предпоставките, водещи до подобни конфликти, изискват отделно разглеждане.

От трите закавказки републики две са християнски и една е ислямска, която при това културно представлява някакъв синтез от персийската, тюркската и руската цивилизация. А и цялото Закавказие цяло век е арена на противостоене на Русия, Персия и Османската империя. Всяка от тези цивилизации в достатъчна степен влияят на цялото множество народи и етноси в Южен Кавказ. Тук е и влиянието на Турция в пространството на днешна Грузия, включително на езиково равнище, тук е и културното и езиково влияние на персите на народите на днешен Азербайджан и на Персия на арменците. Да не говорим за определящото културно-цивилизационно влияние на Русия по целия регион в течение на предишните столетия.

От всичко това може да се направят два противоположни извода - единият конфликтен, а другият, напротив, интеграционен. Първият се заключва в това, че Кавказ е територия на противостоене на три цивилизации: тюркската, персийската и руската, каквото има в течение на векове между самите народи от Закавказието. Към тази версия се привържат като правило външните играчи, които нямат никакво отношение към Южен Кавказ - нито териториално, нито културно, нито цивилизационно. Именно те поддържат това конфликтно тълкуване на всичко случващо се в Кавказ, разпалват взаимна ненавист, подпалват конфликти и разделят народи, в крайна сметка за да властват над тях.

С други думи Кавказ е място на постоянно противостоене и война единствено в западната парадигма. Тоест, ако гледаме на Кавказ с очите на Запада с неговия цивилизационен расизъм, с неговия стремеж към унификация, с вкарването на всичко в собствения западноевропейски социално-политически шаблон, то тогава да: културното, езиково и етническо многообразие на Кавказ е проблем, който едновременно е и начин за създаване на множество конфликти в интерес на Запада. Създаването на конфликти, сблъскването на всички с всички и натъпкването на всички в собствения цивилизационен стандарт е западен подход.

Силата за умиротворяване на Кавказ

Но има и друга гледна точка, интеграцията. Поглед от страна на цивилизацията, която смята Кавказ за своя неразделна част, което означава, че не се интересува от разпалване на конфликти, както никой не иска неприятности и трудности в пространството, за което е отговорен. Русия гледа на Кавказ по съвсем различен начин от Запада: като на евразийско пространство, което се основава на взаимното признаване на турци и перси – мюсюлмани, и руснаци, грузинци и арменци – християни, на взаимното културно обогатяване. В този смисъл Кавказ е, напротив, разцъфтяващата сложност на Евразия, точка на културно и цивилизационно развитие, културно обогатяване и взаимно познание. Това е съвсем различен възглед, въз основа на който е очевидно: руснаците в Кавказ не искат никакъв конфликт, никаква война, а, напротив, винаги са фактор за стабилизиране на всякакви търкания, етнически конфликти или всякакви други недоразумения. Руснаците са силата, която умиротворява Кавказ.

Руснаците виждат Кавказ чрез стратегическо единство на многообразието. Разнообразието за руснаците е нормативно, защото самата руска държавност е мултиетническа, мултикултурна и мултиконфесионална. За Русия многообразието е норма, нещо, което се приема за даденост. Но за Запада не. Западът настоява само за собствените си цивилизационни стандарти и в това има два различни подхода към Кавказ.

Въз основа на това е лесно да се заключи, че Западът се стреми да фрагментира Кавказ, предизвиквайки противоречия, както културни, така и религиозни, и политически, докато Русия трябва да успокои тези противоречия. Фрагментация, политически натиск – това е целта на Запада да установи своя стратегически контрол и присъствие. Руското съзнание възприема Кавказ, напротив, като зона на интеграция и обединение.

Според заветите на Збигнев Бжежински

Покойният американски политолог Збигнев Бжежински още в средата на 90-те години на миналия век в известната си книга „Голямата шахматна дъска“, посветена на установяването на американския контрол над Евразия, описва определен модел, реализирана концепция на американския геополитически подход, наречена геостратегия. Именно на основата на този геополитически атлантически подход западните стратези действат в постсъветското пространство като цяло и в частност в Кавказ. Същността му е да улесни раздробяването на голямото евразийско пространство на независими национални държави, доколкото е възможно, и след това поотделно да ги вземе под американски стратегически контрол. Но американците, действащи в чужда за тях културна и цивилизационна среда, могат да постигнат това само като сеят противоречия и подбуждат множество междуособни конфликти. Чрез конфликти, противоречия и произтичащият от това хаос американците напредват, както им е завещал Бжежински.

Това обаче изобщо не е руски подход. Абсолютно не е. И винаги, когато тази или онази държава или народ на Кавказ започне някакъв вид сътрудничество със Запада, взаимодействие, сближаване, той веднага се излага на опасността да бъде потопен в хаос, да бъде фрагментиран, затънал в политически противоречия. Конфликтът в Карабах е това, което поставя началото на техногенното унищожаване на Съветския съюз, първият междуетнически конфликт, разгорещен отвън, резултат от политическо противоречие, възникнало в рамките на една държава, но преминало до нивото на конфронтация между две национални държави.

Националната държава – предпоставките за разпад

Всъщност самата национална държава е западно понятие. Западният, нетрадиционен модел на държавност, съвременната държава, е доста закъснял, формира се едва през последните триста години и неговото утвърждаване е само следствие от това, че Западът налага националната държавност като единствено възможна. Републиканската форма на управление в сегашния ѝ вид, с разделение на властите, представителна демокрация и избори, манипулативни по отношение на съзнанието на масите, е изключително западен подход, възникнал в резултат на западния цивилизационен исторически опит. Това е техният тип държавност, тя няма нищо общо с всички останали цивилизации, с всичко останало, а не със западното човечество.

Нашата, незападна, традиционна държавност се основава на съвсем други принципи. Но днес именно моделът на националната държава се приема като единствен възможен по подразбиране. Националната държава не отчита колективната идентичност на народите, етническите групи, културите за нормативна, а я смята за нещо, което трябва да бъде преодоляно. И всички конфликти, които съществуват в света днес, са конфликти на национална държава с това разнообразие от идентичности.

Нацията е изключително политическа категория, която разглежда човек като вид атомизиран индивид, прочистен от колективната идентичност: в коя държава се намира гражданинът, той трябва да поеме тази идентичност. Иска-не иска, но трябва! Но в момента, когато колективната идентичност започва да се защитава, тя започва конфликт с националната държава.

Сепаратизмът е единственият начин да запазиш идентичността си в рамките на модела на национална държава – да се откроиш от него, за да създадеш... собствена национална държава, за днес няма друга форма на държавност. И колкото по-подробна е мозайката от национални държави в Евразия, толкова по-забавно е за Збигнев Бжежински в ада. Трябва да помним, че националната държава от републикански тип не е нашата концепция, колкото и да се опитваме да й придадем собствен традиционен привкус. И никога тук, тук, в евразийското пространство и никъде изобщо, освен на Запад, този принцип няма да бъде приложен, без да се предизвикват нови и нови конфликти, разделения, политически разединения, за да се разпадне допълнително.

Всички сегашни многобройни конфликти – сепаратизъм или самоопределение, както го наречете, от която и страна да го погледнете – се раждат именно от този механистичен подход към човека като атомизиран индивид, изчистен от всякаква колективна идентичност. Защото човек не е нищо повече от част от колективна идентичност, за която е готов да се бори, включително и с оръжие в ръцете си. Освен ако, разбира се, не е постчовек.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели