Ролята на съветската Червена армия по време на Втората световна война беше решаваща: именно тя първо освободи Освиенцим. Но, както пише в статията си The New York Post, след 75 години мнозина забравят, че в нейните редици са били около половин милион евреи. Според организацията COJECO, която помага на рускоезични еврейски имигранти в САЩ, 200 участници в борбата срещу нацизма сега живеят в Ню Йорк. Журналистите на американския вестник разговаряха с трима ветерани, които живеят в Брайтън Бийч, за ужасите и героизма по време и след войната, а също така научиха мнението им за отношенията между съюзниците тогава и сега.
Както разказа на изданието Яков Поляк, детството в украинския Тулчин не е било лесно за евреин. „Ние знаехме за репресиите. Тези [родители на съученик] бяха арестувани, онзи беше арестуван и бе обявен за враг на държавата.“, спомня си той. Екзекуции също се случваха, но за тях не говореха: „Никой не се осмеляваше да подкопае авторитета на Сталин“.
И обаче много съветски евреи не вярваха в жестокостта на нацистите към техния народ. „Мнозина не искаха да се евакуират, защото не можеха да повярват, че такава културна нация като Германия може да направи нещо подобно, казва Поляк. Мислехме, че войната ще приключи след две-три седмици. Така беше и във филмите: Червената армия е най-силната от всички, така че войната трябва да приключи след няколко седмици“. Обаче се оказа различно и когато през 1943 г. 17-годишния младеж е повикан в армията, той е готов за това: „Исках да отида да се бия с нацистите и да защитавам Родината. Колкото по-рано можем да победим нацистите, толкова по-добре.“ Специалист по хидроакустика, Яков Поляк наблюдава всички преминаващи кораби и подводници на неприятеля. Три месеца по-късно той получава токов удар и след като бива отровен от въглероден окис, е хоспитализиран, но след войната той служи още пет години в престижния Черноморски флот.
Сега Яков Поляк е на 94 години. Той се жени за момиче от родния си град, което му ражда дъщеря, работи като училищен психолог, а през 1991 г. имигрира в САЩ по време на новата вълна на антисемитизъм в Русия. „Стана ясно, че не бива да се остава, обясни ветеранът. Евреите бяха дискриминирани под различни предлози. Свободно работно място биваше обявявано във вестника и ако от него се интересуваше евреин, казваха, че е заето." Въпреки общоприетите схващания, че американците са спечелили войната, бившият военен офицер тактично изказва своите възгледи: „Американците откриха втория фронт едва през 1944 г., а преди това именно всички ние сдържахме [Германия].“
The New York Post разговаря и с Анастасия Браверман. Тя ясно си спомня как семейството им бяга в Херсон, след като нацистката армия окупира родната им Одеса през 1941 година. Баща й е бил призован в армията и те, заедно с майка й и малкия й брат, който загубил слуха си по време на бомбардировките, гладни и измръзнали, стояли на гарата. Въпреки това, дори тогава имаше кратък момент на спокойствие. „Чухме по радиото Сталин, спомня си Браверман. - [Той каза:] "Братя и сестри, нацистите ще бъдат победени." За пръвия път ни нарече братя и сестри."
Вдъхновена от думите му, 15-годишната ученичка започнала да помага на ранените и по-късно изучавала метеорология за ВВС. Тя искала да се бие на фронтовата линия, но е била твърде млада. Веднъж през 1944 г., по време на мероприятие за военните, Браверман танцува с един от командирите и толкова го впечатлява с решителността си, че той я препоръчва в отдела за декриптиране. „Град Измаил беше освободен, когато работех на смяна, спомня си тя. Чувствах се горда, че допринесох за победата над нацистите.“
След освобождението обаче еврейското наследство се превръща в проблем за криптографа: „Веднага след войната всички евреи бяха изгонени от [съветския] военен щаб“. На Браверман й е предложен друг военен пост, но когато разбират, че тя е еврейка, отказват да я наемат. Омъжва се и работи в културни институции в Одеса, а през 1989 г. се премества в Брайтън Бийч заедно с брат си, който се нуждае от медицинска помощ след катастрофата в Чернобил.
Оттогава Анастасия Браверман участва активно в политическия живот на Америка, включително като доброволец по време на предизборната кампания на Майк Блумбърг за кмет. Независимо от това тя смята, че й липсва нещо в САЩ: „[руснаците] се сражаваха заедно с американците, но сега връзките с американските ветерани са много слаби“.
Друг събеседник на американския вестник е Борис Фелдман. Въпреки че не е призован в Червената армия поради гръбначна травма, той се записва като доброволец през 1941 г. и само няколко дни по-късно попада в плен у немците в украинския град Тулчин. Според него през първите две години нацистите „практически изтребват западния фронт на съветската армия“ и „преминават като нож през тялото“. Фелдман успява да избяга от плен през покрива на плевнята, но той отново е хванат и изпратен в гетото. Той живее там повече от две години до март 1944 г., борейки се с глада, преживявайки инсценировки на екзекуция и строейки пътища.
"Знаем за Освиенцим и концлагерите, но това, което се случи на изток, в Украйна и Беларус ... Евреите бяха просто разстрелвани в селата и градовете и никой наистина не знае броя (на убитите - ИноТВ)", каза ветеранът. От 30-те мъже, които бяха принудени да работят в гетото, само той и неговият приятел успяват да оцелеят. В деня, когато украинският град Черновци е освободен, Фелдман иска разрешение от командира на настъпателния батальон да се присъедини към армията. „Ако не аз, тогава кой? обяснява той решението си. Задължение беше да победя злото.“ Няколко дни по-късно той се присъединява към тях на фронтовата линия и помага да се освободят Румъния, Унгария и Австрия от нацизма.
Работейки десетилетия като учител по физическо възпитание, през 1995 г. Борис Фелдман се премества със съпругата си в Бруклин. Според него бившите съветски войници са не по-малко патриоти на Съединените щати, отколкото самите американци: те са „благодарни за всичко, което САЩ направиха по време на войната и след нея“. "Как можеш да не обичаш тази страна?" - добавя Фелдман. Въпреки това той се притеснява за руско-американските отношения. „Достатъчно тъжно е да наблюдаваме поради политическата ситуация [с Русия] опитите да се пренапише историята и кой какво е направил. Бяхме заедно - това беше обща цел., заяви 99-годишният ветеран в интервю за The New York Post. - Не беше въпрос кой е направил повече или по-малко от другия. Трагично е, че такива благоразумни нации сега, в мирно време, не могат да се споразумеят.“
Превод: М.Желязкова
