/Поглед.инфо/ През целия ХХ век Западът във външната политика варира между две основни стратегии: либерализъм и реализъм. В отношенията с „втория“ и „третия“ свят Европа и Съединените щати са или склонни към демократично месианство и агресивно проповядване на правата на човека, или, напротив, се стремят към реален баланс на интереси със силен противник.
След разпадането на Съветския съюз за някакъв исторически момент възниква „еднополюсен момент“ - преобладаващото отношение е отслабващата Русия да се “достъпче”. През 90-те години управлява либерализмът, който радушно приветствахме, но от началото на 2000-те, или по-точно след известната реч на Мюнхен на Путин, Западът излезе в открито противопоставяне на Русия, но все още не искаше да се съобразява с политическата воля на Москва.
През последните няколко години, след избирането на Доналд Тръмп в Америка, везните в световната политика постепенно се склониха към политически реализъм. Американският президент говори повече за националните интереси, желанието „да се разбираме с Путин“, протекционизма и необходимата сделка с Китай и Русия. Очевидният прагматизъм надделя над идеологическите клишета от епохата на студената война. Последният бастион остана Европейският съюз. Ангела Меркел, Тереза Мей (последвана от Борис Джонсън), полският премиер Доналд Туск всеки път след преговори с Русия обявяваха продължаването на политиката на санкции, натиск и принуда.
И изведнъж, почти седмица след среща с руския си колега, френският президент Еманюел Макрон фактически повтори Дьо Гол: „Наблюдаваме края на хегемонията на Запада в света. Обстоятелствата се променят. Китай се премести в първия ред, а Русия се справя по-добре в своята стратегия ... Знаем, че цивилизациите са изчезвали. Европа ще изчезне. И светът ще бъде организиран около два големи полюса: САЩ и Китай, - и ще имаме избор между двете доминиращи сили”. Макрон каза тези думи на среща с посланиците на Петата република на 28 август. В словото си той отбеляза също, че без да установява връзки с Русия, Европа ще продължи да бъде просто арена на конфронтация между Москва и Вашингтон.
Така Франция и Макрон лично се опитват да декларират ролята си не само като европейска, но и като световна сила. Уловил тенденцията на носталгия на своя електорат за голямата роля на Франция в историята, президентът очевидно играе на страната на десните консервативни привърженици на Русия. Не само във Франция, но и в Германия, Италия и други европейски страни става все по-ясно, че при пълния протекторат на Съединените щати, Европа никога няма да стане велика и значима. Дори за минималната възможност за маневриране трябва поне да се обозначи сближаването с Русия.
Сериозността на намеренията този път се доказва дори от факта, че Макрон в същата реч обяви посещение в Москва на двамата си министри - на външните работи и на отбрана. Като сфери, в които Русия и Европа могат да си сътрудничат, Макрон посочи космоса и киберсигурността, като добави, че в тази област е необходимо да се създаде „програма за доверие“.
Както и да е, Владимир Владимирович няма да има причина да се доверява на отворените обятия на европейските лидери, докато антируските санкции не бъдат отменени, поне частично и не само на думи. Преди това всякакви обещания за вечно приятелство могат да се разглеждат като тактическа маневра на Голямата шахматна дъска. Пътят към политическия реализъм във външната политика на Запада засега е само начертан.
Превод: В.Сергеев