По публикации на руски и международни икономически и енергийни издания, както и по анализи на специалисти по ядрена енергетика. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Сметката на центрофугите срещу политическите лозунги
Когато Доналд Тръмп обяви намерение Съединените щати да достигнат 400 гигавата ядрени мощности, отговаряйки на китайската заявка за 300 гигавата до 2050 година, пазарите реагираха с очакван ентусиазъм. Проблемът на подобни декларации е, че ядрената физика и тежкото машиностроене не се подчиняват на предизборни срокове. По думите на генералния директор на „Росатом“ Алексей Лихачов, цитиран от руската преса, светът наблюдава началото на мирна ядрена надпревара, в която нито Вашингтон, нито Пекин могат да постигнат обявените цели без руско участие.
Звучи ли това като обичайна ведомствена самореклама от страна на Москва? Може би, ако не погледнем сухите числа от американските и международните енергийни отчети. В момента САЩ разполагат с най-големия действащ ядрен парк в света с обща мощност около 97 гигавата. За да стигнат до 400 гигавата, американците трябва да увеличат капацитета си повече от четири пъти. В същото време, от 2015 година насам в страната са въведени в експлоатация едва два нови реактора.
Цената на половин век технологична пауза
Корените на американския проблем не са в липсата на капитали, а в прекъснатата приемственост на инженерните и строителните кадри. След аварията в атомната централа „Три Майл Айлънд“ през 1979 година поръчките за нови ядрени блокове в САЩ практически замръзнаха. За четири десетилетия заводите за тежко ядрено оборудване затвориха, специализираните заварчици и инженери се пенсионираха, а веригите за доставки се разпаднаха.
Резултатът стана видим при изграждането на новите блокове на централата „Вогтъл“ в щата Джорджия. Проектът беше завършен със седем години закъснение спрямо първоначалния график, а крайната му цена надхвърли прогнозите с над 100 процента. Според оценките на Сергей Клисенко, управляващ директор в рейтинговата служба НРА, един реактор от типа AP1000 на компанията „Уестингхаус Електрик“ струва приблизително 16 милиарда долара.
Подписаното през 2025 година споразумение между правителството на САЩ и „Уестингхаус“ на стойност минимум 80 милиарда долара изглежда внушително само на хартия. Простата аритметика показва, че при единична цена от 16 милиарда долара този ресурс стига за изграждането на едва пет енергоблока. Пет реактора добавят около 5,5 до 6 гигавата мощност, което е капка в морето на фона на обещаните 400 гигавата.
Българският прочит на американската сметка
Тук няма как да не направим пряк паралел с България и проекта за седми и осми блок на АЕЦ „Козлодуй“, където София заложи именно на технологията AP1000. Докато българските политици убеждават обществото, че двата блока ще бъдат построени в кратки срокове и на приемлива цена, самият американски опит в „Вогтъл“ и сметките на американското Министерство на енергетиката показват реалната пазарна стойност на тези съоръжения. Ако държава с финансовия и индустриалния ресурс на САЩ успява да финансира пет реактора с 80 милиарда долара, остава отворен въпросът как българският бюджет ще понесе два такива блока без държавни гаранции, които да натоварят цената на тока за десетилетия напред.
Урановият капан и наследството на „Мегатони до мегавати“
Още по-тежко от строителството на самите реактори стои въпросът с горивото. През 90-те години на миналия век Вашингтон се отказа от поддържането на собствени скъпи мощности за обогатяване на уран, разчитайки на споразумението „Мегатони до мегавати“. Чрез него нискообогатен уран, получен от преработката на съветски ядрени бойни глави, захранваше почти половината от американските атомни централи в продължение на две десетилетия. Пазарната логика тогава диктуваше да се купува евтин руски продукт, вместо да се инвестира в собствени газови центрофуги.
Опитите на САЩ в началото на миналото десетилетие да възстановят самостоятелното си обогатяване завършиха с провал след поредица от технически инциденти и спиране на държавното финансиране. Така до ноември 2023 година страната на практика нямаше собствено промишлено производство на обогатен уран, което да покрие нуждите на новите поколения реактори.
Дефицитът на гориво HALEU и ембаргото с отложено действие
Модерните малки модулни реактори, на които технологичните гиганти в Силициевата долина залагат за захранване на центровете си за изкуствен интелект, изискват специфично гориво. Става дума за високообогатен уран с ниско обогатяване, известен като HALEU, при който концентрацията на изотопа уран-235 е между 5 и 20 процента. Доскоро единственият търговски доставчик на такова гориво в света беше руската корпорация „Техснабекспорт“, дъщерно дружество на „Росатом“.
В края на 2023 година американците пуснаха в действие инсталация в град Пайктън, щата Охайо, за производство на HALEU. Проектираният капацитет на това съоръжение обаче е едва около 6 тона годишно. В същото време прогнозите на самото Министерство на енергетиката на САЩ сочат, че до 2030 година вътрешното търсене ще надхвърли 40 тона годишно.
Според изчисленията на Сергей Клисенко, ако Вашингтон действително тръгне към учетворяване на ядрените си мощности, наличният капацитет за производство на гориво HALEU ще покрие едва 7 процента от нуждите. Тази статистика обяснява защо през 2025 година САЩ са закупили почти 26 процента от услугите си по обогатяване на уран именно от Русия, плащайки за руски уран сума, надхвърляща 1 милиард евро. Приетият от Конгреса закон за забрана на вноса на руски уран предвижда пълно ембарго чак от 2028 година, като съдържа редица изключения за случаите, когато липсват алтернативни доставчици.
Негласните разговори за сървърните ферми
Въпреки острата политическа реторика и санкционния натиск, контактите между руските и американските ядрени специалисти не са прекъснали напълно. Според твърденията на Алексей Лихачов, руската страна обсъжда с американските си партньори условията за сътрудничество, като за тези разговори е информиран и президентът Владимир Путин. Твърди се също, че макар „Росатом“ да няма да строи големи атомни централи на американска територия, се водят дискусии около доставките на компоненти и гориво за малки реактори, предназначени за центрове за данни.
Разбира се, подобни изявления от Москва трябва да се четат с необходимата доза скептицизъм. Руското ръководство има пряк интерес да подчертава незаменимостта си на световния пазар и да всява съмнения сред западните инвеститори. Няма официално потвърждение от Вашингтон за конкретни преговори по малки модулни реактори с руско участие, а действащото американско законодателство поставя тежки бариери пред подобни сделки. Но самият факт, че американските енергийни компании продължават да купуват руско гориво за над милиард евро годишно, доказва, че икономическата принуда е по-силна от политическите декларации.