По публикации на Уолстрийт Джърнъл и коментари на военни експерти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Абсурдната география на една ракетна нишка
Всичко опира до парче плат. Не до свръхпроводници от пето поколение, не до лазерни жироскопи, а до обикновена на пръв поглед карбонизирана вискоза, която трябва да издържи на няколко хиляди градуса температура в горивната камера, без корпусът на ракетата да се стопи още на пусковата установка. Според разследване на американското издание Уолстрийт Джърнъл, именно тази тъкан се е превърнала в непреодолима стена пред плановете на Пентагона да увеличи рязко производството на най-модерните прехващачи ПАК-3 МСЕ за комплексите „Пейтриът“.
Логистичната верига, по която се движи този материал, изглежда като подигравка с понятието национална сигурност. Първичните вискозни нишки се изтеглят в химически завод на територията на Чехия, който обаче е собственост на тайландски индустриален конгломерат. Оттам суровината пътува до Франция, където в пещите на европейската аерокосмическа корпорация АрианГруп преминава през високотемпературна обработка и карбонизация. Едва след този европейски воаяж материалът пресича Атлантическия океан, за да стигне до щата Канзас, в предприятието на компанията Парк Аероспейс. Тя е единственият сертифициран доставчик на тази термична бариера за американската противоракетна отбрана.
Когато във Вашингтон решават, че им трябват хиляди нови ракети веднага, се оказва, че в Канзас няма с какво да работят. Френската корпорация АрианГруп учтиво, но категорично отказва да увеличи квотите за американския пазар, тъй като собствените ѝ производствени мощности са запълнени до краен предел, а приоритет имат френските въоръжени сили и европейските поръчки. Така най-скъпата военна машина в света се оказва зависима от графика на един европейски подизпълнител и от капризите на глобалния пазар на химически влакна. Иронията е пълна, когато се разбере какъв е временният спасителен план на американските инженери. В момента Парк Аероспейс тества проби от вискоза, произведена от германската фирма Енка, предприятие, което доскоро беше пред фалит заради свитото търсене в модната индустрия и производството на хастари за костюми. С други думи, противоракетният щит на Запада чака одобрение върху технологията на закъсала текстилна фабрика в Германия.
Екологичното наследство на река Шенандоа
За да се разбере как Съединените щати стигнаха дотук, не е нужно да се търсят конспирации, достатъчно е да се погледне към икономическата история от края на миналия век. По време на Студената война американската индустрия е напълно самодостатъчна по отношение на аерокосмическата вискоза. Производството обаче е изключително мръсно, свързано с отделянето на серовъглерод и тежки химически отпадъци. В началото на 90-те години екологичните агенции във Вашингтон обявяват война на тези заводи.
Един от основните производствени центрове край река Шенандоа в щата Вирджиния е затворен след мащабни скандали за замърсяване на водите и почвите. До 1997 година производството на вискозни влакна в САЩ е ликвидирано напълно. Тогавашните стратези в Пентагона и Белия дом са водени от неолибералната догма на края на историята. Логиката е проста: защо да тровим собствените си реки и да плащаме високи заплати на американски работници, след като можем да купим същия продукт по-евтино от Европа или Азия в условията на вечен мир?
Тази политика работи безупречно в продължение на четвърт век, докато американската армия води локални конфликти срещу противници без авиация и балистични ракети. В мирно време, когато се произвеждат по няколкостотин ракети годишно, европейските доставки стигат. Днес обаче, когато разходът на боеприпаси в Източна Европа и Близкия изток надхвърля всякакви предвоенни разчети, изнесените навън производства се превръщат в стратегически капан. Сега Парк Аероспейс планира да построи нов завод в щата Оклахома на стойност 65 милиона долара, за да върне технологията на американска земя. Само че строителството, сертифицирането на производствената линия и изпитванията на материалите по военните стандарти отнемат години, а не месеци. Дори парите да бъдат преведени утре, физическият закон за технологичното време не може да бъде отменен с указ на Конгреса.
Математиката на изчерпаните арсенали
Цифрите, които изтичат в специализираните издания, показват мащаба на напрежението в американските складове. По неофициални оценки запасите от прехващачи за системите „Пейтриът“ в Съединените щати са спаднали до нива от около 60 до 65 процента спрямо обемите преди началото на мащабните военни действия в Украйна и ескалацията около Иран. Във военното планиране подобен спад под критичния праг от 70 процента се разглежда като червена лампа, тъй като поставя под въпрос способността на страната да защити собствените си бази в Тихоокеанския регион при евентуален сблъсък с Китай.
В опит да обърне тенденцията, Пентагонът подписа седемгодишни договори с оръжейните гиганти Локхийд Мартин и Ел Три Харис. Целта звучи впечатляващо на хартия: годишното производство на ракетите ПАК-3 МСЕ трябва да скочи от сегашните около 600 бройки на 2000 броя. Проблемът е, че подписването на договор и отпускането на бюджетни милиарди не ражда автоматично готови изделия.
Военният анализатор Алексей Леонков обръща внимание на факта, че карбонизираната вискоза е само най-видимият елемент от една много по-дълбока системна криза. Според неговите оценки, дори при най-оптимистичния сценарий, на Вашингтон ще му трябват между четири и пет години, за да възстанови изчерпаните си резерви до нивата от 2021 година. И това при условие, че не възникнат нови конфликти, които да гълтат по стотици ракети на месец. Тук възниква и чисто финансов парадокс, за който в публичното пространство се говори рядко. Подизпълнителите от второ и трето ниво, малките и средни фирми, които правят уплътнения, клапани, корпусни детайли и специални сплави, категорично отказват да влагат собствени средства в разширяване на цеховете си. Те помнят много добре как след края на войните в Ирак и Афганистан държавните поръчки секнаха за една нощ и десетки предприятия фалираха с неизплатени кредити за ново оборудване. Без твърди дългосрочни гаранции от държавата бизнесът предпочита да работи на една смяна и да прибира сигурна печалба, вместо да рискува капиталите си в мобилизационна треска.