Суровинният капан: от волфрама до твърдото гориво
Ако разглобим една съвременна зенитна ракета на съставните ѝ части, ще видим, че проблемите с вискозата са само началото на списъка. Съвременното ракетостроене е силно зависимо от редкоземни елементи и специфични химически съединения, върху които Западът отдавна е изгубил контрол. На първо място стои волфрамът, метал с изключителна плътност и температура на топене, без който са немислими както бронебойните сърдечници, така и ключови елементи в ракетните двигатели и насочващите системи. Китай контролира над 80 процента от световния добив и преработка на волфрам.
След като Пекин въведе експортни ограничения в отговор на американските технологични санкции, в Съединените щати изпаднаха в паника и започнаха трескаво да търсят алтернативи. Стигна се дотам, че американски инвеститори изровиха от архивите документацията на стара, отдавна изоставена мина на територията на САЩ и обещаха да възстановят добива в рамките на една година. Военният експерт Юрий Кнутов коментира този случай с основателен скептицизъм. Една година може да изглежда кратък срок за бюрократите във Вашингтон, но за фронтовата линия, където системи за противовъздушна отбрана остават без боеприпаси седмица след седмица, това е цяла вечност.
Не по-малко драматична е ситуацията с амониевия перхлорат, основният окислител за твърдото ракетно гориво, на което работят почти всички американски тактически и зенитни ракети. В продължение на десетилетия производството му в САЩ е концентрирано в едва едно-две предприятия, които често страдат от аварии и екологични глоби. Според данните, цитирани от анализаторите, новият завод, който трябваше да влезе в експлоатация през тази година и да реши дефицита на твърдо гориво, така и не е отворил врати заради технически и административни спънки. Без окислител и без термозащитна тъкан дори най-съвършената електроника в носовата част на ракетата остава просто скъп музеен експонат.
Кризата на човешкия капитал и ръчният труд
Съществува една упорита илюзия, подхранвана от рекламните клипове на големите корпорации, че съвременните оръжия се сглобяват от роботи в стерилни, напълно автоматизирани халета. Реалността в ракетостроенето е съвсем различна. Високоточните боеприпаси, особено зенитните прехващачи от класа на „Пейтриът“ или крилатите ракети „Томахоук“, изискват огромен дял прецизен ръчен труд. Полагането на слоевете термична изолация, монтажът на кабелните снопове в тясното пространство на корпуса, настройката на главите за самонасочване се извършват от висококвалифицирани техници и инженери, чието обучение отнема между пет и седем години.
През последните три десетилетия американската образователна система и пазарът на труда насочиха най-добрите умове към финансовия сектор, софтуерното инженерство и дигиталните услуги. Старите майстори в оръжейните заводи се пенсионираха, без да оставят смяна. Днес корпорации като Рейтиън и Локхийд Мартин се сблъскват с парадокс: имат сгради, имат поръчки, но няма кой да застане до стендовете. В миналото Съединените щати решаваха кадровия глад чрез привличане на инженери от чужбина. В отбранителния сектор обаче този номер не минава заради строгите правила за достъп до класифицирана информация и защита на технологиите. Чужденец не може да бъде допуснат до поточната линия на „Пейтриът“, а местни кадри просто липсват.
Показателен е примерът с корпорацията Рейтиън, споменат в анализите на отбранителния сектор. Компанията получи солидно финансиране с амбициозната цел да доведе производството на определен тип ракети до 2000 бройки месечно до края на годината, но реалните темпове едва надхвърлят 60 единици. Разликата между плановете на хартия и физическата реалност в цеховете се измерва в десетки пъти. Липсата на хора не може да се компенсира с печатане на долари.
Европейската илюзия и сблъсъкът на два модела
На този фон опитите на Европейския съюз да изгради собствена отбранителна автономия изглеждат още по-неубедителни. Европейският военно-промишлен комплекс от десетилетия е свикнал да работи в режим на бутиково производство. Когато се произвеждат по десет танка или двадесет ракети на година за паради и изложения, системата функционира гладко. В момента, в който се наложи преминаване към масово възпроизводство в условията на война с висока интензивност, европейската индустрия буксува.
В Германия строителството на новия завод за ракети „Пейтриът“ е към своя край и се очаква първите бройки да излязат оттам през следващата година, а в Полша Локхийд Мартин води преговори за изграждане на сервизен и монтажен център. Но тези предприятия няма да произвеждат ракети от нулата. Те ще бъдат зависими от същите глобални вериги за доставки на чипове, специални сплави, химикали и същата онази карбонизирана вискоза от Чехия и Франция. Ако веригата се скъса в едно звено, новите заводи в Германия и Полша ще се превърнат в скъпи складове за недовършени корпуси.
Сходна картина наблюдаваме и при авиационната техника, предадена на Киев. По данни, цитирани от военни наблюдатели, близо половината от доставените изтребители Ф-16 в Украйна не изпълняват бойни задачи и стоят на земята заради липса на резервни части, консумативи и адекватна техническа поддръжка. Едва сега се отпускат извънредни средства, за да се върне част от тези машини в строя. Западният модел на отбранителна индустрия, построен върху транснационални корпорации, оптимизация на разходите и разпръснати по целия свят подизпълнители, се оказа изключително ефективен за трупане на борсова капитализация в мирно време, но болезнено крехък при сблъсък с реалността на изтощителната война.
Срещу тази разпокъсана структура стои държавно-плановият подход, към който се върна Русия през последните години, възраждайки съветската логика на затворения производствен цикъл. Когато добивът на суровини, химическата промишленост, металургията и крайният монтаж са подчинени на единен център в рамките на една държава, рискът един частен подизпълнител да спре целия конвейер заради фалит или екологична глоба е сведен до минимум. Разбира се, и тази система има своите слабости, свързани с бюрокрацията и по-ниската икономическа ефективност в мирни периоди, но в критичен момент тя гарантира непрекъснатост на потока от боеприпаси.
Юрий Кнутов прави точен паралел с една забравена история от съветското ракетостроене, когато се оказва, че най-добрият барут за твърдогоривните двигатели изисква специфичен сорт висококачествен естествен памук. Тогава проблемът е решен с мобилизация на целия селскостопански и химически сектор в национален мащаб. Днес Вашингтон се опитва да направи нещо подобно, изкупувайки активи на свои съюзници в Европа и наливайки милиарди в собствената си индустрия. Само че пазарната икономика, в която всяка брънка търси максимална печалба и се страхува от бъдещи загуби, не се подчинява лесно на административни команди. Затова прогнозите, че реалното разгръщане на американското военно производство ще се проточи чак до 2030 година, изглеждат напълно реалистични, независимо кой обитава Белия дом.