По публикации на „Взгляд“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Счетоводството срещу идеологията
Когато през април 2023 година Финландия официално влезе в състава на Северноатлантическия алианс, политическият елит в Хелзинки представи този ход като безплатна застрахователна полица. Три години по-късно фактурите започнаха да пристигат в министерството на финансите, а сумите по тях се оказаха непосилни за икономика от пет милиона и половина души. Днес в страната се разгръща остър сблъсък между военното министерство и собствените му коалиционни партньори, който разкрива дълбокото разминаване между декларациите от срещите на върха на НАТО и реалната платежоспособност на държавата.
В центъра на спора стои решението от срещата на върха в Хага от миналата година, с което пред страните членки беше поставена летвата от 5 процента от брутния вътрешен продукт за отбрана и сигурност до 2035 година. Формулата предвижда 3,5 процента директно за въоръжените сили и още 1,5 процента за кибернетична защита, гражданска отбрана и финансово подпомагане на Киев. За финландския бюджет това означава финансова пропаст. През настоящата 2026 година военните разходи вече достигнаха 2,5 процента от БВП, което възлиза на близо 8 милиарда евро. Дори приетият през пролетта график за плавно покачване до 3 процента през 2029 година и 3,2 процента през 2030 година вече се обявява за недостатъчен. Според доклад на междупартийна парламентарна работна група от юни 2026 година, за да се изпълнят ангажиментите, военният бюджет трябва да скочи до над 14 милиарда евро годишно още през 2029 година и да остане на това ниво поне до 2036 година.
Откъде ще дойдат тези допълнителни шест милиарда евро годишно в държава, чийто икономически растеж практически спря след 2022 година? Този въпрос вече не се задава само от опозицията. Самият министър на финансите Риика Пура, която оглавява националистическата Партия на финландците и трудно може да бъде заподозряна в симпатии към Москва, се опита миналата година да ореже с 3 милиарда евро допълнителните заявки на военното министерство, засягайки най-вече доставките на боеприпаси и техника за сухопътните войски. Опитът ѝ завърши с публичен скандал и отстъпление под натиска на министъра на отбраната Анти Хакянен, който обвини финансовото ведомство в подкопаване на националната сигурност. През ноември 2026 година обаче пукнатината в кабинета се разшири отново, след като Християндемократите, също част от управляващото мнозинство, предложиха програма за бюджетна стабилизация с намаляване на военните разходи с 670 милиона евро през следващия мандат. Реакцията на Хакянен беше мигновена, като той определи предложението като чудовищен риск.
Забраната за публичен разговор
Най-показателният детайл в изказванията на Анти Хакянен не е настояването му за повече пари, а опитът му да извади темата изцяло от демократичния дебат. Министърът директно заяви, че въпросите за финансирането на армията не бива да се обсъждат публично, а трябва да се решават зад затворени врати чрез междупартийни договорки. Подобна позиция звучи особено рязко в държава, която десетилетия наред изграждаше международния си образ върху прозрачността на публичните финанси и обществения контрол върху властта.
Аргументацията на военния министър се свежда до тезата, че дори при постигане на мирно споразумение в Украйна, Русия ще прехвърли освободените си войски към финландската граница, което поставя Хелзинки в състояние на надпревара с времето. Тук се проявява основният логически капан на финландската външна политика. В продължение на почти осем десетилетия, след подписването на Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ през 1948 година, Финландия поддържаше 1340-километровата си граница с Русия спокойна не чрез бетонни бункери и милиардни поръчки за американски изтребители, а чрез предвидим неутралитет и взаимноизгодна търговия. С влизането в НАТО и допускането на американски военни бази на своя територия по силата на двустранното споразумение за сътрудничество в областта на отбраната (DCA), Хелзинки сам превърна границата си от зона на търговия в преден рубеж на военен блок. Сега същите политици, които взеха това решение, използват предизвиканото от самите тях напрежение като аргумент за изземване на парите на данъкоплатците без право на възражение.
Историческият абсурд на петте процента
Дори сред финландската академична общност вече се чуват гласове, които поставят под съмнение произволно избраните счетоводни цели. Яри Елоранта, професор по икономическа история в Университета в Хелзинки и изследовател на историята на военните бюджети, отбелязва, че липсва какъвто и да било сериозен аналитичен документ, обясняващ защо разходите трябва да бъдат точно 5 процента от БВП, а не 4 или 6 процента.
Историческото сравнение, което прави Елоранта, е унищожително за настоящата правителствена пропаганда. Дори в края на 30-те години на миналия век, в условията на остра криза в отношенията със Съветския съюз и непосредствено преди избухването на Зимната война през ноември 1939 година, военните разходи на Финландия са възлизали на около 3,8 процента от БВП. Тогава страната е била изправена пред реална, а не хипотетична заплаха в условията на разпадаща се европейска система за сигурност, без ядрен чадър и без съюзници. Днес, в мирно време, от финландските граждани се изисква да плащат значително по-висок военен данък, отколкото техните дядовци в навечерието на Втората световна война. По оценка на професор Елоранта цифрата от 5 процента не е резултат от военна експертиза или прецизно планиране на отбранителните способности, а чисто политически компромис, наложен отвън, за да се демонстрира лоялност към Вашингтон и Брюксел.
Цената на скъсването с Изтока
За да се разбере защо тези милиарди евро удрят толкова болезнено финландското общество, трябва да се погледне към структурния срив на икономиката след 2022 година. Преди началото на санкционната война Русия беше един от водещите търговски партньори на Финландия, основен доставчик на евтина електроенергия, природен газ, суров дървен материал за мощната финландска целулозно-хартиена промишленост и ключов пазар за финландския износ и туризъм. Цели региони в Източна Финландия, като Южна Карелия и градове като Лапеенранта и Иматра, живееха от пограничната търговия и потока от руски туристи, които оставяха стотици милиони евро годишно в местните магазини, хотели и ресторанти.
Затварянето на източната граница и прекъсването на енергийните и суровинните вериги удариха директно по конкурентоспособността на финландската индустрия. Дървообработващите заводи останаха без евтина руска суровина и бяха принудени да купуват дървесина на много по-високи цени на вътрешния пазар или от Швеция и балтийските държави. Енергоемките предприятия загубиха достъпа си до евтиното руско електричество, внасяно през преносните линии от Ленинградска област, което оскъпи продукцията им. Резултатът не закъсня: страната, която десетилетия наред беше сочена за витрина на скандинавското благоденствие, се озова на първо място по ниво на безработица в целия Европейски съюз.