Едва ли е било във вечерните новини, но New York Times съобщи миналата седмица, че след двадесет години борба срещу талибаните, самите те са уверени, че ще контролират напълно Афганистан след не много дълго време, независимо дали Съединените щати решават да оставят някаква остатъчна сила в страна след 1 май.
Наративът подсказва „Мишката, която ревеше“, липсва само Питър Селърс, за да завърши докосването на онова, което трябва да се счита за голямо унижение за Съединените щати, които имат „отбранителен“ бюджет, който е по-голям от комбинираните военни разходи на следващия седем държави по списъка.
Тези цифри включват както Русия, така и Китай. Талибаните, от друга страна, нямат военен бюджет, за който да говорят. Това огромно неравенство, което не е отразено в това кой е победил и загубил, и което трябва да подхранва опасенията, че това е единствената суперсила в света, ако и да е самопровъзгласила се за такава, която не е в състояние да спечели война срещу никого.
Всъщност някои скорошни военни игри предполагат, че Съединените щати ще загубят в неядрен конфликт само с Китай, на базата на остаряването на скъпи и уязвими оръжейни системи, на които разчита Пентагонът, като например авионосните групи.
Държави като Китай, Иран и Русия от своя страна, които са инвестирали в усъвършенствани и много по-евтини ракетни системи, за да компенсират предимствата на Съединените щати, са изразходвали разумно парите си.
Ако външната политика и военните експерти на Байдън, ангажирани до голяма степен с мултикултурализацията на страната, решат да поемат срещу Китай, може да не остане никой, който да им събере парчетата.
Онези, които предупреждават за очевидната неефективност на въоръжените сили на Съединените щати, въпреки глобалното им присъствие в повече от хиляда бази, сочат най-често историческия пример за да докажат това.
Корея, която се сражаваше под егидата на ООН, беше в безизходица, полуостровът е разделен и до днес, а значителна американска военна сила продължаваше да присъства по протежение на демилитаризираната зона, за да наложи примирието, което не завърши напълно войната между Севера и Юга.
Виетнам беше поражение, в резултат на което загинаха повече от 58 000 американци, както и около 3 милиона виетнамци, повечето от които бяха цивилни. Истинският урок, извлечен от Виетнам, беше, че борбата на чужда почва, където нямате реални интереси или залагате на резултата, е глупава игра, но Пентагонът вместо това работи, за да оправи механиката в оръжията, както и обучението на личния състав на цената на големи разходи, без да се обръща внимание защо хората се бият във войни на първо място.
Другият урок беше, че военните на Съединените щати са напълно готови да излъжат цивилното ръководство на страната, за да разширят войната и да я продължат, представление, което беше повторено през 2001 г. с „Ирак подкрепя терористите и ще има ядрени оръжия“.
Това представление беше изиграно също и с настоящата реколта от фалшиви аналогии, използвани за задържане на хиляди американци в Афганистан и Близкия изток.
Като ветеран от армията от войната във Виетнам, мога да си спомня как седях наоколо с колеги, които четяха „Stars & Stripes“, ексклузивния вътрешен вестник, който отразяваше войната. Вестникът цитира старши офицер, който смята, че съветите (както ги наричахме по това време) наистина са завиждали на бойния опит, който армията на Съединените щати получава във Виетнам. Всички се засмяхме. Същият този офицер вероятно е имал щабна позиция далеч от бойните действия, но ние, призваните, знаехме добре, че войната е много кървава грешка, докато той може да е тествал своята доблест след пенсиониране, работейки за корпорацията Локхийд Мартин.
„Съветите“ при всички случаи демонстрираха колко много ни завиждаха на бойния опит, когато се биеха в Афганистан през 80-те години, като в крайна сметка се оттеглиха с опашки между краката си, точно както Съединените щати направиха във Виетнам, след като загубиха 15 000 души. „Гробът на империите“, наистина.
След Виетнам имаше редица малки войни на места като Панама и Гренада, но световната война срещу терора беше пълна катастрофа за американските оръжия.„
Афганистан, както и за руснаците, е язвата, която продължава да кърви, докато не завърши като голямо поражение за Съединените щати с пълния контрол на талибаните, както те сега прогнозират.
По същия начин унищожаването на светски Ирак, смяната на режима в Либия и продължаващата война срещу незастрашаваща ни Сирия не успяха да направят американците или по-безопасни, или по-проспериращи.
Очевидно Иран е следващият, ако администрацията на Джо Байдън получи своето, а отношенията с големите противници Русия и Китай са потънали дори по-ниско, отколкото са били по времето на Доналд Тръмп като президент.
Белият дом наскоро изпрати огромен товар с нападателни оръжия до Киев и украинското правителство повтори намерението си да си върне Крим от Русия, което е една формула за ново военно бедствие, което лесно може да прерасне в голяма война.
Особено тъжен е фактът, че Съединените щати нямат убедителен национален интерес да насърчават откритата война между Москва и Киев, конфликт, който няма да могат да избегнат, тъй като снабдяват Украйна с оръжие.
По време на неотдавнашните избори почти не се обсъждаха войните в Америка. Трябва да се отбележи обаче скорошна статия на бившия помощник-министър на отбраната Лорънс Корб, която се появи в National Review, която се опитва да даде обяснение на „Истинската причина САЩ да не могат да спечелят войни повече“, въпреки факта, че това е „най-мощната държава в историята на света“.
Разбира се, Корб до голяма степен обвинява политиците за поражението във Виетнам, подпомогнато и подкрепено от културата на мълчание във военните, където много офицери знаеха, че инцидентът в Тонкинския залив, който ескалира конфликта, е измама, но решиха да не казват и да не правят нищо.
Той също така отбелязва, че самата война е била невъзможна за победа по различни причини, включително наблюдението на много работещи и американци от средната класа, че те са малко повече от пушечно месо, докато елитите на страната или са избягвали наборната служба, или са използвали статута си, за да получат длъжности от националната гвардия или резерва за които се знаеше, че са механизъм за избягване на Виетнам.
Корб отбелязва:
„... Четирите най-скорошни президенти, които биха могли да служат във Виетнам, избягваха тази война и наборната служба със съмнителни средства."
"Бил Клинтън се престори, че се присъединява към армейския корпус за обучение на резервни офицери; Джордж Буш използва политически връзки, за да влезе във въздушната национална гвардия, когато президентът Джонсън даде да се разбере, че резервният компонент няма да бъде активиран за борба с войната; Доналд Тръмп, разбира се, накара семейния си лекар да твърди, че има костни шипове (самият Тръмп не може да си спомни кой крак)", твърди той.
"Джо Байдън твърдеше, че астматик, като получената в гимназията астма, му е попречила да служи във Виетнам, въпреки че се хвали с атлетичните си подвизи, докато е бил в гимназията",пише още Корб за сегашния президент.
Корб също така разкрива как предполагаемата сила на Америка на бойното поле е изкривила усилията й за „изграждане на демокрация“ до такава степен, че истинските национални интереси на Съединените щати биват игнорирани.
Когато Съединените щати нахлуха в Афганистан, успехът в свалянето на талибаните беше дошъл от критична помощ от страна на Иран, който правилно възприе екстремистката сунитска група като враг.
Но Белият дом на Буш, далеч от това да покаже благодарност, скоро след това добави Иран към списъка си с „оста на злото“. Изгубена беше златна възможност да се поправи връзка, която оттогава отрови присъствието на Америка в Близкия изток.
Някой може да добави нещо друго към оценката на Корб за неуспеха във войната. Повечето американски войници са били и се гордеят с тяхната служба и считат за чест да защитават страната си, но ключовата дума е „защита“.
Не се провеждаше защита във Виетнам, нито в Афганистан, който не атакува Съединените щати и беше готов да предаде Осама Бин Ладен, ако Белият дом успееше да представи доказателства, че той е замесен в 11 септември.
Нито имаше нещо отбранително в унищожението на Либия от страна на Барак Обама и продължилите десетилетия „тайни“ войни за сваляне на сирийското и иранското правителства.
Войниците са обучени да се бият и да се подчиняват на заповедите, но това не означава, че вече не могат да наблюдават и мислят.
Двадесет години на „реконструкция“ в Афганистан не защитиха Съединените щати и доверието на американските войници в плана, както на Демократическата, така и Републиканска партии за възстановяване на света не е достатъчен мотиватор, ако някой бъде помолен да постави живота си на предна линия.
Разбира се, американските войници все още могат да печелят войни, но това трябва да е истинска война, в която е заложено нещо истинско, като защита на дома и семейството. Това е, което хората, които управляват Вашингтон, много малко от които са ветерани, и повечето от които първо питат „но какво има за мен?“ не разбирам.
Превод: СМ
