Архитектурата от 1997 година и призракът на Парижкия акт
Най-тежкият пункт в списъка, цитиран от Алекс Христофору, е искането за изтегляне на войските на НАТО от Източна Европа към границите от 1997 г. Ако тази информация отговаря на действителния ход на разговорите в Кремъл — което засега не може независимо да бъде потвърдено по официални канали — това означава, че Москва не просто иска неутралитет за Украйна, а връща часовника с почти три десетилетия назад.
Датата 1997 г. не е избрана произволно. На 27 май 1997 г. в Париж беше подписан Основополагащият акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Руската федерация. Документът беше сключен точно преди първата вълна на постсъветското разширяване на алианса през 1999 г., когато в пакта влязоха Полша, Унгария и Чехия. Пет години по-късно, през пролетта на 2004 г., последва голямото разширяване, обхванало България, Румъния, Словакия, Словения, Естония, Латвия и Литва. В Парижкия акт от 1997 г. алиансът декларира, че в тогавашната среда на сигурност няма намерение, нито планове да разполага ядрено оръжие на територията на новите членки, нито да извършва допълнително постоянно стациониране на съществени бойни сили.
След 2014 г. и особено след февруари 2022 г. тази уговорка на практика престана да съществува. Източният фланг на НАТО беше наситен с многонационални бойни групи, ротационни бригади, логистични хъбове и елементи на противоракетната отбрана. Става дума за съвсем конкретни обекти и координати:
- базите за противоракетна отбрана Aegis Ashore в Девеселу (Южна Румъния) и Реджиково (Северна Полша), оборудвани с пускови установки Mk 41;
- логистичния разпределителен възел на летище Жешув-Ясьонка в Полша, през който минава основният поток от западно въоръжение;
- разширяващата се военновъздушна база „Михаил Когълничану“ край Констанца на Черно море;
- многонационалната бойна група на полигона „Ново село“ в България под италианско командване, както и предните батальони в Тапа (Естония), Адажи (Латвия) и Пабраде (Литва).
Искането за връщане към линиите от 1997 г. по същество изисква демонтаж на цялата тази инфраструктура и превръщането на държавите, приети след 1999 г., в буферна зона с ограничено военно присъствие на съюзниците. Точно същото требование фигурираше и в руския проектодоговор до САЩ и НАТО от декември 2021 г., когато заместник-министърът на външните работи Сергей Рябков предупреди в Женева, че Москва няма да отстъпи от въпроса за неразширяването и военната инфраструктура. Тогава Вашингтон и Брюксел отхвърлиха документа като неприемлив ултиматум. Четири години по-късно същият текст се появява отново, но вече на фона на руско настъпление в Донбас и изчерпани западни арсенали.
За държави като България и Румъния подобна постановка отваря болезнен въпрос, за който в София рядко се говори на висок глас. В продължение на две десетилетия българската външна и отбранителна политика се градеше върху презумпцията, че членството в НАТО е окончателна застраховка, която не подлежи на предоговаряне между големите играчи. Ако във Вашингтон се появи изкушението да използват военното присъствие в Източна Европа като разменна монета за глобална сделка с Москва — включваща стратегическите ядрени оръжия, Арктика или ограничаване на руско-китайската координация — страните от Черноморския басейн може да се окажат в положението на обекти, а не на субекти на сигурността.
Край на „сивите зони“: Урокът от Минск-1, Минск-2 и Истанбул
Вторият стълб в информацията, коментирана от Алекс Христофору, е настояването за ясно и окончателно определяне на държавната граница между Русия и Украйна без никакви „сиви зони“. Зад тази суха юридическа формулировка стои дълбокото недоверие на Кремъл към всякакви временни схеми за прекратяване на огъня.
В руската политическа памет периодът 2014–2022 г. се възприема като осемгодишна дипломатическа клопка. Първото Минско споразумение от септември 2014 г. и второто от февруари 2015 г. създадоха именно такава „сива зона“ по линията на съприкосновение в Донецка и Луганска област, наблюдавана от специалната мониторингова мисия на ОССЕ. Формално се говореше за специален статут, амнистия и местни избори, а фактически се водеше позиционна война с артилерийски дуели, докато украинската армия изграждаше дълбоко ешелонирани бетонни укрепени райони около Авдеевка, Маринка, Бахмут и Угледар. Когато по-късно бившият германски канцлер Ангела Меркел и бившият френски президент Франсоа Оланд публично заявиха, че Минските договорености са дали на Киев необходимото време да укрепи въоръжените си сили, в Москва това беше прието като окончателно доказателство, че Западът използва замразените конфликти само за прегрупиране.
Поради тази причина Кремъл категорично отхвърля вариантите, които от месеци циркулират в западни мозъчни тръстове — например замразяване на фронта по корейския сценарий от 1953 г. по подобие на 38-ия паралел, без юридическо признаване на новите териториални реалности. В една „сива зона“, където границата не е демаркирана и призната с международно обвързващ договор, всяка следваща власт в Киев или във Вашингтон би могла след пет или десет години да възобнови бойните действия под претекст за възстановяване на териториалната цялост. За Москва ясна граница означава две неща: отказ на Киев и Запада от претенции върху Крим и четирите присъединени области (Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска) в техните административни граници и правно затваряне на териториалния спор.
Дали това е постижимо на практика? Дори при максимален натиск от страна на Вашингтон украинската конституция съдържа изрични забрани за отстъпване на територия без общонационален референдум, а нито един политик в Киев не може да подпише подобен акт, без да рискува вътрешен преврат или разпад на държавното управление. Точно тук се крие противоречието: Москва иска правно бетониране на границата, за да не може тя да бъде оспорена утре, но юридическият механизъм за такова признаване в Киев и в Европейския съюз на практика не съществува.
Европейските „миротворци“ и забраната за натовски ботуш в Украйна
Третият пункт, посочен в анализа на кипърския журналист — отказът от въвеждане на сили на Северноатлантическия алианс на украинска територия — е директен удар по плановете, които от пролетта на 2024 г. насам се обсъждат в Париж, Лондон и Варшава. След като стана ясно, че пълноправното приемане на Украйна в НАТО няма да получи консенсус във Вашингтон и Берлин, няколко европейски столици започнаха да лансират идеята за двустранни или коалиционни контингенти. Под различни етикети — „мисия за обучение“ около Лвов и Яворов, „сили за гарантиране на сигурността“ по десния бряг на Днепър, противовъздушен чадър над Западна Украйна или охрана на пристанището в Одеса — се подготвяше сценарий за влизане на редовни подразделения от държави членки на алианса на украинска земя веднага след евентуално спиране на огъня.
За руския Генерален щаб разликата между „войски на НАТО“ и „национални контингенти на Франция, Великобритания и Полша“ е чисто семантична. Всеки френски или британски батальон в Украйна неизбежно ще разчита на американско сателитно разузнаване, на самолети за ранно предупреждение AWACS над Румъния и Полша, на натовска логистика и на политическата защита на член 5 от Вашингтонския договор в случай на инцидент. Ако руска ракета удари казарма с европейски инструктори в Западна Украйна, кризата мигновено ще прерасне в пряк сблъсък между ядрени сили.
Отделно от това в Москва добре помнят как в миналото „наблюдателни“ и „тренировъчни“ мисии са се трансформирали в пълноценно военно присъствие. Ето защо в руската позиция, ако се съди по коментарите около срещата в Кремъл, няма място за компромисни формулировки като „европейски мироопазващи сили под мандат на ЕС“. За Кремъл единственият приемлив статут на Украйна след войната е този, който беше заложен в Истанбулското комюнике от март 2022 г. — постоянен неутралитет, отказ от участие във военни блокове, строги ограничения върху числеността на въоръжените сили и забрана за разполагане на чужди бази и оръжейни системи на украинска територия.
Аритметиката на изтощението: Снаряди, трансформатори и замразени милиарди
За да се разбере защо в западните аналитични среди все по-често се прокрадва признанието, че руските искания следват желязна вътрешна логика, трябва да се погледне отвъд дипломатическите комюникета към сухите числа на войната.
През последните две години конфликтът в Украйна се превърна в класическо състезание на индустриални мощности и демографски резерви. На фронта по линията Купянск — река Оскол — Часов Яр — Покровск — Велика Новоселка руската армия поддържа непрекъснат натиск, използвайки превъзходство в артилерийски боеприпаси, планиращи авиационни бомби с модули УМПК и безпилотни системи с оптично влакно, които не се влияят от радиоелектронно заглушаване. Дори при оптимистичните разчети на европейските отбранителни концерни като Rheinmetall, BAE Systems и KNDS, съвкупното производство на 155-милиметрови снаряди в ЕС и САЩ трудно наваксва темпото на разход на украинската артилерия, докато руският военнопромишлен комплекс премина на трисменен режим още през 2023 г.
Още по-критично е положението във въздуха и в енергетиката. Изчерпването на съветските запаси от ракети за комплексите С-300 и „Бук“ остави украинската противовъздушна отбрана зависима от западни системи като Patriot, IRIS-T и NASAMS. Производството на прехващачи PAC-3 MSE в заводите на Lockheed Martin в Камден, Арканзас, е ограничено до няколкостотин бройки годишно в световен мащаб — количество, което може да бъде изстреляно за няколко седмици при масирани комбинирани удари с балистични ракети и дронове. В резултат на това значителна част от топлоелектрическите и водноелектрическите централи по каскадата на Днепър претърпяха тежки повреди, превръщайки поддържането на икономиката и големите градове в постоянно логистично изпитание.
На този фон финансовият и политическият ресурс на Запада също показва признаци на умора. В Брюксел държавите членки така и не успяха да намерят безрисков юридически механизъм за директна конфискация на около 210 милиарда евро замразени активи на Руската централна банка, държани основно в белгийския депозитар Euroclear. Опасенията на Европейската централна банка, че подобна стъпка ще срине доверието в еврото като резервна валута и ще предизвика изтичане на капитали от Саудитска Арабия, Китай и други държави, ограничиха действията на ЕС само до използването на извънредните лихви от тези средства. В същото време държавният бюджет на Украйна остава структурно зависим от десетки милиарди долари външно финансиране годишно, а мобилизационният ресурс на страната се сблъсква с остра демографска криза и стотици хиляди напуснали мъже в наборна възраст.
Именно тази съвкупност от фактори кара коментатори като Алекс Христофору да формулират тезата, че исканията на Путин са „исканията на печелившата страна“. В международните отношения условията на мира никога не се определят от резолюциите на Общото събрание на ООН или от моралните декларации на европейските комисари, а от това коя страна има капацитета да продължи войната по-дълго, без да рухне вътрешно.
Къде се пука сметката: Съмненията зад кулисите
Би било наивно обаче да се приеме, че след разговора на Уиткоф и Кушнер в Кремъл параметрите на бъдещата сделка вече са предрешени. В подобни закрити сондажи често се смесват реалните цели с преговорните блъфове, а изтичането на информация през неофициални канали само по себе си е инструмент за психологически натиск.
Първият голям въпрос е дали връщането на НАТО към границите от 1997 г. е истинско условие за спиране на огъня в Украйна, или е класическо „вдигане на залога“ в началото на пазарлъка. В дипломатическата практика често се поставя неизпълнимо максималистично искане — изтегляне на алианса от Източна Европа — за да може в следващия кръг от преговори отказът от него да бъде продаден като „голяма отстъпка“ срещу пълното удовлетворяване на исканията по украинското досие: признаване на новите граници, демилитаризация на Украйна, отмяна на ключовите икономически санкции и размразяване на руските активи в Европа.
Вторият въпрос засяга вътрешната устойчивост на самия Запад. Дори ако екипът в Белия дом реши да приеме руската логика за подялба на сферите на влияние и да прекрати военната помощ за Киев, Европейският съюз и Великобритания разполагат с достатъчно политически и финансови лостове, за да саботират подобна сделка. Без съгласието на Брюксел, Лондон и Франкфурт нито санкциите срещу руския финансов сектор могат да бъдат вдигнати ефективно, нито блокираните в Euroclear милиарди могат да бъдат върнати, нито европейските столици ще се откажат от превъоръжаването си. В такъв случай светът може да се озове в парадоксална ситуация: двустранно разбирателство между Вашингтон и Москва на фона на продължаваща прокси конфронтация между Русия и група европейски държави, които нямат достатъчно оръжие, за да победят на фронта, но имат достатъчно ресурси, за да не позволят на конфликта да приключи тихо.
Третото неизвестно остава поведението на самия Киев. Историята познава немалко случаи, в които по-слабият съюзник успява да блокира договореностите на своите покровители, като откаже да ги подпише и прехвърли върху тях политическата вина за евентуална капитулация. За американската администрация едно хаотично срутване на украинския фронт, напомнящо кадрите от изтеглянето от Кабул през август 2021 г., би било тежък вътрешнополитически удар, който всяка власт във Вашингтон се стреми да избегне.
Затова зад думите на Юрий Ушаков за „полезния и откровен разговор“ в Кремъл прозира не толкова близостта на мира, колкото началото на най-тежката фаза от войната — тази, в която оръжията на фронта и преговарящите в закритите зали започват да се надпреварват кой ще наложи по-бързо своите факти на другата страна.
