По публикации в международни медии и оценки на военни експерти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Аритметиката на Диего Гарсия и провалът в оценките за унищожения капацитет
Официалната статистика на Пентагона, според която въздушните и ракетните удари срещу Иран са унищожили до 80 процента от ракетния потенциал на страната — включително складови бази, мобилни пускови установки и производствени линии — влиза в пряк сблъсък с елементарната военна аритметика. По данни на военни наблюдатели и независими анализатори иранските сили продължават да изстрелват средно по около 50 балистични ракети месечно без видими признаци на логистично изтощение. При темпо от близо 600 пуска годишно тезата за загуба на четири пети от арсенала предполага или че довоенните запаси на Техеран са надхвърляли 3500–4000 балистични носителя (число, което нито Агенцията за военно разузнаване на САЩ, нито ЦРУ някога са залагали в публичните си доклади), или че сателитната оценка на щетите след ударите е отчела поразени макети и повърхностни входни портали като унищожени бойни комплекси.
Още по-сериозно разместване в сметките на западните щабове предизвика информацията за обстрел срещу американска военна база в Индийския океан. Твърди се, че американската противоракетна отбрана е прехванала иранските ракети, след като те вече са били изминали поне 3800 километра. Географската реалност в този сектор не оставя място за двусмислие: единственият стратегически обект на САЩ в централната част на Индийския океан на подобна дистанция от южното крайбрежие на Иран (около Чабахар и Бандар Абас) е съвместната база на атола Диего Гарсия в архипелага Чагос, разположена на около 3800–4000 километра южно от Ормузкия проток.
Дори при липса на официално потвърждение от страна на Централното командване на САЩ (CENTCOM) за точния тип на прехванатите носители, самото преодоляване на дистанция от 3800 километра означава, че Техеран разполага с действащи ракети със среден и междинен обсег (IRBM), които значително надхвърлят досегашната официална рамка. През 2017 г. командването на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГИР) въведе доброволно ограничение на обсега до 2000 километра, мотивирано с липсата на заплаха от страна на европейските държави. Наскоро властите в Техеран официално обявиха, че премахват това ограничение.
Намаляването на масата на бойната глава при течногоривни системи като „Хоррамшахр-4“ (известна и като „Хейбар“) от стандартните 1500 килограма на около 500–600 килограма или използването на твърдогоривни степени, разработени паралелно с космическите ракети-носители „Касед“ и „Каем-100“, позволява удвояване на далечината на полета. Реалните изпитателни полигони за тези системи остават строго засекретени, а западните служби очевидно са пропуснали момента, в който опитните образци са преминали в серийно производство.
Бетонът под планината Загрос и слепите петна на орбиталното наблюдение
Причината американското разузнаване да не може да определи реалния брой на оцелелите ракети се крие в инженерната архитектура на т.нар. „ракетни градове“ (shahrak-ha-ye mooshaki), изграждани системно в продължение на повече от две десетилетия. За разлика от конвенционалните военни бази, тези съоръжения не се намират под сглобяеми хангари, а са вкопани на дълбочина между 300 и 500 метра в твърдите варовикови и гранитни масиви на планинските вериги Загрос и Алборз — в районите на Керманшах, Хорамабад, Шираз, Табриз и крайбрежието на Персийския залив.
Спътниковото разузнаване на САЩ (включително радарните спътници със синтезирана апертура и оптико-електронните апарати от серията KH-11) може да регистрира изкопните дейности, извозването на скална маса и изливането на бетон по време на първоначалното строителство. Веднъж щом подземният лабиринт бъде запечатан, оборудван с автономни системи за вентилация, релсови платформи за преместване на пускови установки (TEL) и маскирани шахти за вертикален пуск, външното наблюдение губи представа за съдържанието му.
Въздушните удари по входните тунели рядко водят до унищожаване на боеприпасите във вътрешността — взривната вълна се гаси от бронираните шлюзове и чупките в галериите под ъгъл от 90 градуса, а инженерните екипи разчистват затрупаните портали с тежка техника в рамките на 48 до 72 часа. Дали обаче Техеран умишлено не преувеличава мащаба на запазения си арсенал чрез контролирани кадри от подземни тунели, докато реалното производство на композитно твърдо гориво и инерциални навигационни блокове изпитва недостиг на вносни компоненти? Нито един независим източник извън висшето командване на КГИР не може да даде категоричен отговор на този въпрос.
