/Поглед.инфо/ Основният практически проблем, заставащ пред управляващите системи на всички относително развити страни, предвид осъзнаването от тях на необратимостта на разпадането на света на макрорегиони и срива в глобалната депресия, е (най-късно през 2011 година, когато фаталността на световната икономическа криза става окончателно ясна) потискането на естественото стихийно възмущение и протест на средната класа.

Този угоен като говедо рудимент от противостоенето на Запада със съветската цивилизация става патерица за капитализма и освен това хранителна среда за създаването на качествено ново общество на социалните платформи (в бъдеще - цифрови екосистеми).

Но екстрементът, дори социален, не е самоцел – и неговата отработка предизвиква съпротива, която при определени обстоятелства заплашва да стане разрушителна.

По време на Великата депресия отговор на тогавашното унищожаване на малката и средната буржоазия от индустриалните монополи става фашизмът, обещаващ с лихвите да върне загубеното благосъстояние чрез ограбване на “непълноценните съседи”.

Първа реакция в информационната ера на това предизвикателство става либерализмът, изпълняващ същата функция (просто идеята за национално превъзходство е допълнена от също толкова вродената идея на превъзходството на безделниците и спекулантите над творците и тружениците), а в по-слабо развитите общества (като Прибалтика, Полша, Турция и Украйна) и фашизирането по старите индустриални коловози.

Но това се оказа недостатъчно, тъй като фашизмът вече беше компрометиран, а твърде откровената измама на либерализма (от 10-те години на миналия век означава да служиш на глобални финансови спекуланти срещу собствения си народ) осигури както негативна селекция, така и визуална деградация на неговите привърженици, както и твърде бързо и отново нагледно унищожаване на обхванатите от него икономики.

До средата на 10-те години на този век изглеждаше, че Западът ще успее да удължи относителната си стабилност, като отново ограби Русия, като я тласне към СТО и чрез санкционна агресия, но мащабът на производството се оказа не същият (максималната нова награда би била алуминиевата промишленост и водноелектрическите централи, превзети под контрола на САЩ при "разкулачването" на Дерипаска).

В резултат на това подмяната на дневния ред се превърна в нова стратегия: отклоняване на вниманието от проблемите на непостижимия просперитет за властите към проблемите на сигурността, чието решение властите могат поне да изобразят.

Може би катастрофата във Фукушима през 2011 г. беше предвестник на глобална подмяна на дневния ред.

Но в изрична форма тази подмяна беше извършена едва през 2015 г., когато брилянтната Меркел отвори вратите на Германия (и в същото време на Европа) за милиони “побеснели” (както веднага ги нарекоха руснаците, живеещи в Европа). Ако глобалният бизнес разруши европейската цивилизация като отделна структура, способна поне на културна опозиция на външния дневен ред, то германските политици останаха на власт, принуждавайки всички народи на Европа да забравят за потреблението в името на физиологичната безопасност.

В САЩ малко по-късно проблемът беше решен чрез разиграване на ключови слоеве на американското общество и балансиране на ръба на гражданската война – първо чрез потискане на Тръмп, а след това на всяка нормалност като такава. Дори като се вземе предвид удивителната управленска нищожност на Камала Харис, зверствата на ЧЖИЗ не само парализираха волята на патриотичното мнозинство на САЩ, когато Байдън беше поставен на върха на властта, но и накараха Америка да се моли за неговото здраве, така че символът на безумния, агресивен и в същото време безпомощен либерализъм, криещ се от какъвто и да е проблем, в лицето на вицепрезидента, да не придобие пълна власт.

Тогава глобалното решение беше коронавирусът, който се превърна в тотална вивисекция (тъй като пълноценните клинични проучвания на „ваксините“ не са завършени никъде и в повечето случаи дори не са били планирани). Животинският страх от смъртта унищожи не само западната демокрация, но и западното консуматорско общество, като в редица случаи директно заменя пазара с купонна система, макар че засега в пари, а не в стоки.

Разбира се, основната задача беше дигитализацията на обществата, а основната от второстепенните беше финансирането на свръхпечалбите на „глобалната фармация“ (повечето от корпорациите бяха благоразумно изкупени от световния американски бизнес в навечерието на избухването на коронавирусната пандемия), но гарантирането на подчинението на бедната средна класа, изглежда, беше важна задача.

Днес тя е изправена пред Атланта, който в продължение на 20 години поддържа цялата световна икономика на плещите си - пред Китай, и действията на неговото ръководство ще определят бъдещето не само на китайците, но и на цялата световна цивилизация.

Китайците в продължение на 40 години почти всеки ден живеят по-добре от вчера и са свикнали твърдо да вярват, че утре ще живеят още по-добре. Политическата стабилност на новия Китай, безпрецедентна за висок икономически растеж, се основаваше на ясното осъзнаване на това.

И тази реалност свърши. Може ли Китай да изпадне в лош цикъл?

Пред лицето на тази заплаха всички враждуващи групи от китайския елит се оказват „в един и същи окоп”, „гръб до гръб” – подобно на Русия и Китай пред агресията на Запада, осъзнавайки предстоящата му агония.

Ще успеят ли да оставят настрана своите вражди (понякога, без преувеличение, хилядолетни) и действително да се обединят около един контролен център в името на спасяването на китайската нация, която така убедително прокламират - идващата година най-накрая ще покаже.

За изчерпателно разбиране на това какво, как и защо се случва. Прочетете книгата ми “Краят на епохата: внимание, вратите се затварят!” Том 1 “Обща теория на глобализацията”, Том 2 “Специална теория на глобализацията”. Освен това ви препоръчвам книгата ми за това не как да оцелявате, а да живеете по властта на подивелите строители на блатния феодализъм: “Живот в катастрофа: Победи кризата сам!” А също така изчерпилата се книга на А.В.Островски “Солженицин. Прощаване с мита” с предговори от мен и Андрей Фурсов.

Превод: В. Сергеев