Джеки, когото познавах
Все още не мога да свикна с мисълта, че Анжел Вагенщайн вече го няма. Изминаха три години от смъртта му, а аз продължавам да си спомням нашите срещи, разговорите, неговия смях, невероятната му жизненост и онази почти младежка страст, с която обсъждаше бъдещето на България и света. Джеки беше на сто години, но в неговите мисли, в отношението му към живота, в политическите му убеждения нямаше нищо от умората на човек, преживял цял един век. Той продължаваше да мечтае. При това за бъдещето на обществото, за хората, за справедливостта, за един свят, който според него все още предстоеше да бъде създаден.
На 17 октомври гледах документалния филм „Петокнижие Анжелово“, посветен на неговия живот. Хубав филм, необходим филм. Благодаря на внучката му Жаки и на всички, които са положили усилия да съхранят образа на този необикновен българин. Анжел Вагенщайн заслужава много повече от един документален филм. Неговият живот е част от историята на България, от историята на европейската левица, от историята на антифашистката съпротива, от историята на българското кино и литература. Трудно е да си представим друга личност, в чиято биография да са се събрали толкова различни исторически епохи, толкова драматични събития, толкова политически надежди и разочарования.
Докато гледах филма, непрекъснато си спомнях за нашия Джеки. Не за известния писател, чиито книги са преведени на много езици. Не за сценариста, чиито филми са част от историята на българското кино. Не за участника в антифашистката съпротива, осъден на смърт още като млад човек. Спомнях си за приятеля, който в продължение на последните три-четири години от живота си почти два пъти месечно ни събираше у дома си. Греяна ракия, шкембе чорба, всякакви вкусотии, някои приготвени лично от него. И разговори, които продължаваха с часове.
Говорехме предимно за политика. За България, за левицата, за нейното състояние, за причините за политическото и идейното ѝ отстъпление, за възможностите отново да се появи обществена сила, способна да защитава интересите на обикновените хора. Джеки преживяваше болезнено всичко, което се случваше с българската левица. Той не можеше да приеме нейното постепенно обезличаване, загубата на идейна самостоятелност, отдалечаването от онези социални слоеве, заради които някога беше възникнало социалистическото движение. В разговорите ни имаше разочарование, понякога гняв, нерядко ирония. Но никога не съм усещал у него примирение.
Джеки беше сред най-верните читатели на „Поглед.инфо“. Казвал ми е неведнъж: „Румене, всяка сутрин ставам с Поглед.инфо и заспивам с Поглед.инфо. Не знам какво бих правил, ако Поглед.инфо го нямаше.“
Тези думи са ми особено скъпи. Не защото идваха от световноизвестен писател, макар че и това има своето значение. А защото познавах човека, който ги произнасяше. Знаех колко взискателен беше към политическото слово, колко трудно приемаше празните декларации и колко болезнено преживяваше интелектуалното примирение. Неговото отношение към „Поглед.инфо“ беше отношение към едно пространство за политически разговор, в което продължаваше да открива идеи и позиции, близки до собствените му убеждения.
Джеки настойчиво ме убеждаваше, че трябва да започнем да издаваме „Поглед.инфо“ и на хартия. Представяше си книжно издание, което да достига до хората, да се пази, да се препрочита, да има свой собствен живот извън електронното пространство. Дори предложи да помогне с малко пари за началото. Отказах му, разбира се. Обяснявах му, че бъдещето е в електронните медии, че печатното издание изисква сериозни средства и организация, а нашите възможности трябва да бъдат съсредоточени в развитието на сайта.
Той не настояваше за печатното издание заради някаква старческа привързаност към хартията. Джеки разбираше значението на съвременните технологии. Искаше идеите, които смяташе за важни, да достигат до повече хора. Беше готов да отдели от собствените си средства, за да помогне на начинание, в което вярваше. Човек на почти сто години продължаваше да мисли как да се създаде нещо ново, как да се разшири едно обществено пространство, как да се направи още една крачка към бъдещето.
Спомням си тези разговори с огромна нежност. Джеки никога не престана да бъде участник в обществения живот. Не пожела да се превърне в почетен свидетел на отминали събития, когото канят по годишнини, награждават, поздравяват и след това оставят на спокойствие сред спомените му. Той искаше да бъде сред хората, да разговаря, да спори, да убеждава, да се ядосва, да се радва на всяка възможност за промяна.
Неговата жизненост имаше и друго измерение. Джеки беше преживял войната, фашизма, антифашистката съпротива, победата през 1945 година, изграждането на социалистическа България, нейните постижения и тежки противоречия, рухването на социалистическата система, политическите и социалните сътресения след 1989 година. Беше преживял исторически събития, които за няколко поколения българи съществуват единствено в учебниците и семейните разкази. И въпреки това не беше изгубил способността да вярва.
Невероятно е, но този човек, преживял цял един век, понякога ми изглеждаше по-млад в политическите си надежди от хора, които бяха с десетилетия по-млади от него.
Политическата вяра, която преживя един век
Политическата биография на Анжел Вагенщайн започва в епоха, когато принадлежността към комунистическото движение можеше да струва живота на човека. За младия Джеки антифашизмът беше непосредствено участие в нелегалната съпротива, опасност от арест, затвор и смърт. Вагенщайн получава смъртна присъда, която не е изпълнена. Този опит оставя следа върху цялото му последващо отношение към политиката. Социалистическите убеждения за него са били свързани с конкретен исторически избор, направен в обстановка, в която неутралитетът също е имал своите нравствени последици.
Вагенщайн принадлежеше към поколение, което свързваше борбата срещу фашизма с много по-широк проект за преобразуване на обществото. Победата над фашистките режими не означаваше за тези хора окончателно изпълнение на историческата им задача. Те очакваха премахването на социалните отношения, които според техните убеждения пораждат експлоатация, неравенство и унижение. Представяха си общество, в което трудът ще има различно място, образованието и културата ще бъдат достъпни за всички, а икономическото положение на човека няма да определя неговите житейски възможности.
Историческата действителност се оказа далеч по-противоречива от представите на това поколение. Социалистическите държави осъществиха мащабни преобразувания в образованието, индустрията, здравеопазването и социалната структура, но създадоха и политически механизми, които ограничаваха свободата на личността, публичното несъгласие и възможностите за демократичен контрол върху властта. Българският социализъм не беше изключение. Неговата история не може да бъде разбрана нито чрез пълното отрицание на постигнатото, нито чрез премълчаване на политическите ограничения и тежките управленски грешки.
Вагенщайн познаваше тези противоречия като непосредствен участник в културния и обществения живот на социалистическа България. Неговата критичност трябва да бъде разглеждана заедно с политическата му принадлежност. За човек, който е свързал младостта си с определен обществен идеал, разминаването между този идеал и действията на политическата власт може да бъде особено болезнено. Критиката към управленските практики невинаги означава отказ от първоначалните убеждения. Понякога тя произтича от тях.
След 1989 година това противоречие придоби съвсем други измерения. Рухването на социалистическата система предизвика дълбока криза в европейското ляво движение. Част от неговите представители се отказаха от предишните си убеждения, други възприеха политическия и икономическия език на победилата либерална система, трети се опитаха да съхранят социалистическата традиция чрез нейното преосмисляне. Българската левица премина през същите противоречия, утежнени от особеностите на прехода, приватизацията, социалното разслоение и постепенното отслабване на връзките между политическите партии и техните традиционни обществени среди.
Джеки преживяваше тези процеси изключително болезнено. В нашите разговори често се връщахме към въпроса защо левицата все по-трудно успява да представлява хората на труда, пенсионерите, социално уязвимите слоеве и онези българи, които не откриваха своите интереси в политическите програми на управляващите партии. За него проблемът не беше само в изборните резултати или в качествата на отделните партийни ръководители. Ставаше дума за постепенното изгубване на собственото идейно съдържание, за подмяната на обществената кауза с политическо приспособяване.
Вагенщайн не приемаше историческото поражение на една политическа система като окончателно опровержение на социалистическата идея. За него въпросите за собствеността, социалното неравенство, достойнството на труда и обществената отговорност продължаваха да бъдат нерешени. Неговата мечта за социализъм не беше желание механично да се възстанови отминала действителност. В разговорите ни той защитаваше убеждението, че човечеството ще продължи да търси обществен ред, способен да преодолее несправедливостите, които съществуващите икономически отношения непрекъснато възпроизвеждат.
В отношението му към съвременна България имаше и особена горчивина. Джеки беше свидетел на времето, когато левицата притежаваше силно обществено присъствие, разполагаше със собствена интелектуална среда и можеше да поставя въпроси, надхвърлящи непосредствената борба за власт. През последните десетилетия той наблюдаваше как голяма част от това наследство постепенно се разпилява. Партийните конфликти, личните амбиции и политическите компромиси все по-често изместваха разговора за социалните отношения и за бъдещето на обществото.
Неговото разочарование имаше конкретен политически адрес. То беше насочено към хората и организациите, които според него бяха престанали да изпълняват общественото предназначение на левицата. Той продължаваше да очаква появата на политическа сила, която ще възстанови връзката между социалистическите идеи и реалните проблеми на българското общество. Дори на сто години се интересуваше от всяка възможност за подобно развитие.
Днес, когато се опитвам да осмисля неговия политически живот, все по-ясно разбирам колко съществено е разграничението между историческата съдба на социалистическите държави и съдбата на социалистическата идея. Джеки беше преживял и едното, и другото. Познаваше пораженията, грешките и разочарованията. Но продължаваше да смята, че въпросът за справедливото обществено устройство остава открит. В неговите представи бъдещето не можеше да бъде окончателно затворено в границите на съществуващия икономически и политически ред.
Един филм и неизчерпаният образ на Джеки
„Петокнижие Анжелово“ има едно безспорно достойнство. Съхранява за следващите поколения живия образ на човек, чието присъствие в българската култура трудно може да бъде измерено с обичайните биографични категории. Гласът, интонацията, чувството за хумор, способността на Вагенщайн да разказва за трагични събития без патетика и да открива човешкото дори в най-жестоките исторически обстоятелства са част от неговото духовно наследство. Внучката му Жаки и създателите на филма са направили нещо необходимо. България има нужда от подобни свидетелства, особено днес, когато паметта за XX век все по-често се подчинява на моментните политически интереси.
Гледах филма с благодарност, но и с известна неудовлетвореност. Познавах другата, по-трудно уловима страна на Джеки. Неговите политически убеждения определяха начина, по който разбираше историята, човешките отношения, социалните конфликти и собствената си отговорност като интелектуалец. Във филмовия разказ се откроява свободолюбивият човек, който не се примирява с политическите ограничения на различните епохи. По-слабо се усеща последователността на неговия социалистически мироглед, преминал през почти цял век исторически изпитания.
Представянето на Вагенщайн като критик на последователни политически режими може неволно да създаде впечатление за човек, чиято основна обществена позиция е несъгласието с властта. Но неговото несъгласие имаше съдържание, исторически корени и ясно изразена социална насоченост. Джеки принадлежеше на една идея, която не престана да защитава дори когато нейните исторически реализации му даваха основания за разочарование.
Възможно е политическите и светогледните различия между Вагенщайн и част от авторския екип да са повлияли върху акцентите във филма. Не бих превръщал това предположение в обвинение. Един документален филм неизбежно носи възгледите и чувствителността на своите създатели. Но когато се разказва животът на човек като Анжел Вагенщайн, политическата му принадлежност не може да бъде сведена до биографичен факт, останал някъде в миналото. Неговият социализъм продължи да присъства в мислите, разговорите и надеждите му до последните години от живота.
Разбирам сложността на задачата, пред която са били изправени създателите на филма. Биографията на Вагенщайн обхваща почти цял век, изпълнен с драматични събития. Неговото творчество само по себе си заслужава отделно документално изследване. Политическият му живот съдържа противоречия, които трудно могат да бъдат представени в рамките на един филм. Подборът на събития, свидетелства и оценки неизбежно предполага определена гледна точка. Но именно при толкова сложна личност съществува опасност художествената убедителност на отделните епизоди да прикрие недостатъчната яснота на цялостния политически портрет.
Анжел Вагенщайн беше писател със забележителна способност да превръща историческите трагедии в човешки съдби. Неговите романи „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“ свидетелстват за огромния му интерес към съдбата на европейското еврейство, към насилието на историята, към човешкото достойнство и оцеляването. В неговия художествен свят политическите катастрофи имат конкретни човешки лица. Страданието, страхът, любовта и надеждата съществуват едновременно. Тази литература надхвърля непосредствените политически убеждения на своя автор, но носи и следите от неговото разбиране за човека и обществото.
Същият човек, който създаваше тези произведения, продължаваше в последните години от живота си да се тревожи за състоянието на българската левица. За него литературното творчество и политическите убеждения принадлежаха към един общ житейски опит. Човешкото достойнство, което защитаваше в книгите си, имаше своето продължение в представите му за социална справедливост. Тази връзка заслужаваше по-голямо внимание във филмовия разказ.
Не зная дали създателите на „Петокнижие Анжелово“ са си поставяли задачата да проследят подобна идейна приемственост. Възможно е съзнателно да са предпочели по-широкия образ на свободомислещия човек, който преминава през различни исторически изпитания. Това е тяхно творческо право. Но аз познавах Джеки достатъчно добре, за да почувствам отсъствието на нещо съществено. Неговата политическа независимост не беше независимост от собствените му убеждения. Той запази правото си да критикува политическата действителност, без да се отказва от надеждата, че социалистическите идеи имат бъдеще.
Няма никаква необходимост да бъде създаван безупречен политически образ на Анжел Вагенщайн. Подобен опит би противоречал на неговата собствена сложност. Той беше човек на своята епоха, със своите убеждения, исторически оценки и неизбежни заблуди. Но цялостният му портрет изисква да бъде разбрана и причината, поради която тези убеждения са преживели толкова много исторически сътресения.
Човекът, който не остаря в мечтите си
Анжел Вагенщайн остави огромно литературно и кинематографично наследство. Неговите романи и сценарии ще продължават да бъдат четени, гледани и оценявани от поколения, които нямат непосредствен спомен за времето, в което е живял. Художественият му свят съхранява трагедията на европейското еврейство, драмата на войната, жестокостта на политическото насилие и необикновената способност на човека да запазва достойнството си сред историческите катастрофи. Творчеството му притежава човешка дълбочина, която позволява да бъде разбрано и от читатели, далечни от неговите обществени убеждения.
Но за хората, които имахме щастието да бъдем негови приятели, Джеки ще остане и с нещо друго. С неговата невероятна способност да създава около себе си атмосфера на човешка близост, на интелектуална свобода, на непринуден разговор. В неговия дом човек можеше да срещне различни характери, различни поколения, различни политически възгледи. Джеки умееше да разговаря, да спори, да се шегува, да разказва. Неговата жизненост заразяваше околните.
Понякога си мисля колко много се е променил общественият живот в България през последните десетилетия. Политическите различия все по-често се превръщат в непреодолими лични разделения. Хората трудно разговарят помежду си, ако принадлежат към различни политически среди. Интелектуалният спор отстъпва място на взаимните обвинения и обиди. Джеки принадлежеше към поколение, за което политическите убеждения имаха огромно значение, но това не унищожаваше способността за човешко общуване.
Той умееше да бъде ироничен към собствената си историческа съдба. Можеше да разказва за преживени опасности с чувство за хумор, което понякога изглеждаше почти невероятно на фона на драматичните събития. В неговото отношение към живота имаше дълбоко разбиране за човешката слабост, за случайността, за нелепостите на историята. Вероятно тази способност да вижда трагичното и комичното едновременно му помагаше да преживява политическите разочарования, без да изпада в озлобление.
В последните години от живота му ме впечатляваше и неговото отношение към собствената възраст. Джеки не търсеше особено снизхождение. Продължаваше да се интересува от обществените събития, да чете, да разговаря, да следи политическите процеси. Възрастта естествено беше наложила своите ограничения, но не беше променила неговата потребност да участва в живота.
Сега, когато него вече го няма, си давам сметка, че съм имал щастието да познавам един от последните големи представители на поколение, за което политическата идея беше съдба. Можем да оценяваме различно историческите резултати от неговата борба, да спорим за социализма, за комунизма, за българската история след 1944 година. Но трудно можем да разберем това поколение, ако не си дадем сметка за силата на убежденията, които са определяли неговите житейски избори.
Джеки си отиде, без да види осъществено общественото бъдеще, за което беше мечтал. Но запази до края убеждението, че човечеството ще продължи да търси пътища към по-справедлив обществен ред. Неговата историческа съдба съдържа огромни противоречия, но и една рядка човешка последователност.
Джеки остана верен на бъдещето
Когато излязох след прожекцията на „Петокнижие Анжелово“, отново почувствах колко много ми липсва Джеки. Филмът върна пред очите ми човека, когото познавах и обичах, припомни ми неговия необикновен живот, неговото присъствие в българската култура и история. Благодарен съм на внучката му Жаки и на всички, които са участвали в създаването му. Те са съхранили нещо, което с времето ще придобива все по-голяма стойност. Гласа на Анжел Вагенщайн, неговото лице, неговия смях, неговите спомени и начина, по който самият той разказваше за преживяното.
Остана ми обаче усещането, че политическият портрет на Джеки заслужава още едно измерение. Неговата критичност към различните исторически форми на властта произтичаше от убеждения, които беше изградил още в младостта си и които продължи да защитава до края. Той съпоставяше историческата действителност с една обществена мечта, от която никога не се отказа.
Анжел Вагенщайн беше комунист по убеждение, антифашист по исторически избор и хуманист по отношение към човека. Неговата вяра в социалната справедливост преживя политическите поражения, разочарованията и рухването на обществения ред, с който беше свързал голяма част от живота си.
Аз имах щастието да познавам този човек отблизо. Да седя на неговата маса, да разговарям с него, да слушам историите му, да спорим за България и за бъдещето на левицата. Пазя тези спомени като нещо много лично. И не мога да забравя неговата готовност да помага, да подкрепя начинания, в които вярва, да мисли за работа, която предстои да бъде свършена, въпреки че самият той вече беше навършил сто години.
На мен Джеки ми липсва като приятел. Липсват ми нашите срещи, неговото гостоприемство, дългите разговори и неподражаемият му смях. Понякога ми се струва, че отново ще се обади, ще ни покани вкъщи и ще започнем поредния спор за съдбата на България.
Няма да се обади.
Пазя една снимка от празнуването на неговата стогодишнина на 17 октомври 2022 година/снимката към статията/. Прегърнал съм го през раменете. И двамата се усмихваме. Днес, точно четири години по-късно, гледам тази снимка и все още ми е трудно да повярвам, че повече няма да се видим.
Но когато си спомням за него, не виждам човек, който си е отишъл, примирен с миналото. Виждам моя приятел Джеки, който на сто години продължаваше да мечтае за бъдещето.
И точно такъв искам да го запомня.
