В политиката на Турция историята е вечен събеседник .За това две – три десетилетия често се оказват съвременност, а политически лидери чуват ясно сигналите, които идват от предходното поколение. Реджеп Тайип Ердоган стремително се приближава към юбилейната за него десетгодишнина като министър-председател и сигурно сам е разчел посланията, които му изпратиха в последния месец мощни властови групи в турското общество. Защото „арабската пролет” нанесе тежък удар на политиката „нула проблеми със съседните държави” и на стратегически обвързани отношения . И защото те отново осъвременяват вечния проблем на турската политика – съдбата на кюрдския народ и „кюрдския проблем” в трите близкоизточни държави – Ирак, Турция и Сирия.

1.Сирийската криза и Турция

Първите демонстрации в гр. Дераа на 24 март 2011 г. поставят началото на сирийската криза и откриват едно от най-сериозните предизвикателства пред изградените вече системи за координация на турско-сирийски отношения. На изпитание е поставено стратегическото партньорство в триъгълника „Турция-Иран-Сирия”, което се оформя след 2008 г. . Това е причината в първите няколко месеца на кризата Турция да търси по-балансиран подход и на официално равнище да лансира проекти за коалиция на баасистите на Башар ал –Асад и „умерените” ислямисти от сирийското крило на Братя мюсюлмани.

През май 2011 г. започва разполагане на бежански лагери по сирийско-турската граница, като едновременно с това се организират и първите срещи на различни групи от сирийската опозиция – през май в Истанбул, през юни – в Анталия, през юли - отново в Истанбул. На тези конференции се търси примирение на различни емигрантски и вътрешни светски и религиозни групи . Все по-ясна и непримирима е позицията на сирийските кюрдски организации и партии, които бойкотират организациите на общосирийската опозиция. Нито една от тях не може да им гарантира автономия , а кюрдските лидери вече имат пред себе си модела на Кюрдската автономия в Ирак.

Паралелно с подкрепата си за сирийската опозиция, турското ръководство продължава да поддържа регулярен контакт с президента ал-Асад, опитвайки се да му въздейства в посока на ограничаване на насилието и търсене на политическо решение на кризата. Постоянна е телефонната връзка между турския министър-председател и сирийския президент. На 9 август 2011 г. турският външен министър Ах. Давутоглу предприема и еднодневно посещение в Дамаск. На седем часова среща той предава лично писмо на Р. Т. Ердоган до Башар ал-Асад .

През юли-септември 2011 г. дезертьори от сирийската армия и ветерани – джихадисти от войните в Афганистан и Либия формират на турска територия поделения на сирийската свободна армия, а на 2 октомври в Истанбул е формиран и Сирийският национален съвет , който ще търси международно признание по примера на либийския Преходен съвет. Кюрдските организации обаче отказват да участват в него.

Преходът към нов етап от кризата в двустранните турско-сирийски отношения вече е факт през ноември 2011 г.. На 29 ноември министър Ах. Давутоглу оповестява серия от санкции срещу Сирия, които включват преустановяване на механизма на стратегическо сътрудничество и работата на Двустранния Съвет, забрана за внос на оръжие и боеприпаси в Сирия, замразяване на банковите сметки на сирийското правителство в турски банки в размер на 111 млн. долара и забрана за посещение на нейни лидери по списък и преустановяване кредитирането на съвместни проекти. През декември с.г. икономическите санкции срещу Сирия се задълбочават , като по този начин елиминират страната като транзитен коридор за турските ТИР – превози.

След като на 5 февруари 2012 г. за втори път е блокирана резолюция на СС на ООН по сирийската криза, Турция поема домакинството на международната среща „Приятели на Сирия” и максимално синхронизира своята позиция с позициите на САЩ и ЕС. Паралелно с това турското ръководство полага усилия за запазване на интензивния диалог по темата със стратегическите си партньори Иран и Русия, факт, който ще бъде потвърден и на срещата Путин - Ердоган в Москва на 18 юли .

През март 2012 г. окончателно е изтеглен целият персонал на турското посолство в Дамаск и по същество дипломатическите отношения са замразени. За Ердоган особено тревожно продължава да бъде поведението на сирийските кюрдски организации, които с активното съдействие на лидера на иракските кюрди М. Барзани през юни 2012 г. се обединиха в единна организация . Защото за всички е ясно, че във войната между групировките поведението на близо 1,5 млн. сирийски кюрди ще реши в много голяма степен съдбата на режима на ал-Асад и управляващото алавитско малцинство. След като на 2 юли т.г. в Кайро те напуснаха демонстративно срещата на сирийската опозиция, вече е очевидно, че никаква военна операция на външни сили в Сирия не е възможна без тяхната подкрепа.

2. Срещата Лейла Зана – Р. Т. Ердоган

На 30 юни 2012 г. турският министър-председател прие независимия депутат от Диарбекир Лейла Зана. Това е символичен жест, който заслужава особен коментар, защото самата Лейла Зана е символ за кюрдския народ вече 20 години. Тя е една от първите 18 кюрдски депутати влезли във ВНСТ след изборите през 1991 г. Своята клетва тя произнася на кюрдски език, което предизвиква огромен скандал.

Лейла Зана запазва своите радикални позиции, дори след като получава 15-годишна присъда през 1994 г.. Тя съхрани близостта си с лидера на Кюрдската работническа партия /КРП/ Абдуллах Йоджалан и след неговия арест, доживотна присъда и вече десетгодишна изолация в затвора на остров Имралъ.

След началото на сирийската криза и особено след разрива в турско-сирийските отношения от март 2012 г. има преки доказателства за секретни разговори в Осло /Норвегия/ между кюрдски представители, близки до КРП и турското правителство. По всяка вероятност посредник в тях са лидерите на Кюрдската автономия в Ирак, които имат постоянен и сериозен диалог с турското правителство.

В началото на юни 2012 г. Лейла Зана прави важно изявление, с което шокира турското обществено мнение. Тя заяви, че вярва на министър-председателя и той е единственият човек, който има силата и убедеността да предприеме сериозни стъпки за решаване на кюрдския проблем.

След срещата с Ердоган Лейла Зана даде пресконференция, в която определи разговорите като много полезни и важни за излизане от задънената улица, в която се намира този национален проблем. Каналите за преговори трябва да бъдат съхранени, а военните решения доказват своята безперспективност. Тя приветства решението на правителството да допусне факултативното изучаване на кюрдски език в обществените учебни заведения. Едновременно с това, тя заявява, че продължава да очаква следващите стъпки на правителството и на самия Ердоган за официално извинение и компенсация на загиналите през декември 34 кюрди в Улудере, жертва на бомбадировки на турските ВВС. На пресконференцията Лейла Зана настоява режимът на Аб. Йоджалан да бъде облекчен и неговата изолация да бъде заменена с домашен арест.

3. Кой и защо иска да есхумира тялото на Тургут Йозал ?

На 17 април 1993 г. неочаквано умира осмият турски президент Тургут Йозал. Според официалната версия причината за смъртта е инфаркт, версия, която многократно е подлагана на съмнение, както от неговата съпруга Семра, така и от редица турски политици. Това дава основание на президента Абдуллах Гюл да възложи на Комисията за държавен контрол да подготви нов доклад за неговата смърт. Докладът е публикуван в края на май 2012 г. В него са изследвани последните дни на турския държавник , включително и приемът в българското посолство в Анкара на 16 април, на който Т. Йозал присъства. За пореден път е възкресена версията за прословутата „лимонада”, поднесена му от неизвестен келнер, както и за липсата на сериозен медицински екип до президента, в момента на сърдечната криза. Много въпроси повдига и отсъствието на кръвна и тъканна проба в следствените документи. Още през 1998 г. Семра Йозал получава едно съобщение от известен източник, че президентът е бил отровен с препарат „Glikonorinaid.”

Без да изключваме възможността от потвърждение на първоначалната диагноза – инфаркт /а за това има сериозни предпоставки, все пак Т. Йозал претърпява няколко операции и има три байпаса/, налага се отново да проследим последните месеци от живота му, защото е очевидно, че кюрдският проблем заема важно място в него. Времето е противоречиво – на лице е както легализация на кюрдския език и влизане в парламента на първите депутати на прокюрдска политическа партия, така и огромните репресии и жертви по време на празнуването на Навруз през март 1992 г. и атаката на турски части в Иракски Кюрдистан през октомври с.г. срещу формирования на КРП. Кюрдските партизански части са лишени вече от своите бази в Иран и са принудени да напуснат Долината Бекаа в Ливан. Това принуждава ръководството на КРП да обяви едностранно примирие. В специална пресконференция през март 1993 г. Абдула Йоджалан обявява,че се търси мирен и политически изход за решаване на кюрдския проблем.

На 30 март в президентската резиденция Чанкая се провежда закрито заседание с участието на целия политически и военен елит, на който се обсъжда кюрдският проблем. След стъпките, с които се признава „културното своеобразие”, идентичност и език, се очаква да бъдат предприети нови стъпки за политическо решение на този ключов за сигурността на страната проблем. Срещата завършва безрезултатно, поради откритата съпротива на висшето военно командване и крайно нестабилната позиция на министър-председателя С. Демирел. Президентът Т. Йозал се оказва в своеобразна изолация.

Турският президент обаче продължава да търси ново развитие на избраната линия и в началото на април 1993 г. с посредничеството на иракския кюрдски ръководител М. Талибани е обнародвана неговата позиция за поетапна амнистия на кюрдски дейци, за което Т. Йозал се договаря с кюрдските депутати на секретна среща от 9 март с.г.. На лице е първата в съвременната турска история, макар и крехка, възможност за диалог и търсене на политическо решение на кюрдския проблем.

Тактическата линия на Т. Йозал е достатъчно рискована. Той не може да разчита на пълната подкрепа на правителството на С. Демирел, който е преживял вече два преврата и изпитва основателен страх от евентуални действия на висшето военно командване.

Смъртта на президента Т. Йозал на 17 април 1993 г. открива огромен политически вакуум, а търсенето на политически решения при решаване на кюрдския въпрос е замразено за дълго. През 2010 г. брат му, Коркут Йозал публикува своята версия за смъртта на президента. Тя съдържа подробни анализи на последните седмици на президента, отстранен според него от организацията „Ергеникон” като сплав на военни и крайни националисти. Това зачеркна всички спекулации за българската „следа” около смъртта на Т. Йозал, която този път беше трансформирана от „лимонада” в „портокалов фреш”.

4. Един RF–4E Phantom на турските ВВС пада в Средиземно море

На 22 юни 2012 г. - петък, в 11,35 ч. разузнавателната версия наF-4на турските ВВС изчезва от екраните на командните пунктове на базата „Ерхач” в Малатия. Първите твърдения са за невъоръжен разузнавателен самолет с опознавателни знаци, свален от сирийската ПВО с руска ракета. Нещо повече – европейски вестници откриват дори „руски палец” на пусковия й бутон. Остри и съкрушителни изказвания прави министър-председателят Р. Т. Ердоган, който заявява, че ще даде урок на всеки, който изпробва защитимостта на турските граници. Сирия е обвинена в агресия и тероризъм, а правителството на ПСР иска свикване на извънредно заседание на Съвета на НАТО, съгласно чл.4 от учредителния договор на организацията. Дадена е заповед и турски сухопътни и военно-въздушни подразделения са разположени в непосредствена близост до границата със Сирия.

Пропагандната атака срещу режима на ал-Асад, като агресор и заплаха за сигурността на Турция, продължава до 12 юли с нарастващи темпове. Някак между другото минава съобщението за среща на Началника на Генералния щаб Неджет Йозел с министър-председателя на 11 юли. За това истински шок предизвиква информационното съобщение на Генералния щаб, с което се заявява, че версията за това, че разузнавателен изтребител е свален с ракета на сирийските ПВО „отпада”. След няколко дни в турските медии вече се налага версията за наличието на три разузнавателни самолета, които изпробват реакцията на сирийската ПВО в района между пристанището Латакия и базата на руските ВМС в Тарсус. При първите сигнали за опастност, единият от самолетите прави рязка маневра и след 3 мили се разбива в Средиземно море.

Това съобщение нанася тежък удар върху министър-председателя и водената от него външна политика по отношение на Сирия. Още по-непрестижна изглежда тя с оглед екстреното свикване на Съвета на НАТО по искане на Турция с определението за „непосредствена заплаха за сигурността”.

Така за пореден път на преден план излиза въпросът за отношенията на ПСР и на Р. Т. Ердоган с висшата военна йерархия. В тази връзка се налага да припомня събитията от лятото на 2011 г., когатона 29 юли, в знак на протест срещу арестите на офицери и генерали по следствените дела „Ергенекон” и „Чук” с обвинения за подготовка на военен преврат, подават оставки Началникът на Генералния щаб Ишик Кошанер, командващият сухопътните сили генерал Ердал Чейланоглу, командващият ВВС генерал Хасан Аксой и командващият ВМС адмирал Угур Йигит. Единственият висш командир, който не подава оставка – командващият жандармерията генерал Неджет Йозел на заседанието на ВСС е предложен и утвърден за Началник на Генералния щаб.

След арестите на над 200 офицери и 16 генерали и адмирали, това е най-тежкият морален удар върху командването на въоръжените сили, който шеметно губи авторитета си на самостоятелна сила с решаваща роля при формирането на политическите процеси в Турция. В много публикации се лансира тезата, че елиминиране влиянието на военните в политическия живот ще доведе до отваряне на обществото, както и до нови решения на редица въпроси – „табу”, като кюрдския въпрос , арменския геноцид от 1915 г. и насилието в републиканската история на Турция.

През 2012 г. разследването по делото „Ергеникон” и „Чук” вече се пренася върху обвиненията срещу бившия президент 94-годишният генерал Кенан Еврен и бившия началник на Генералния щаб генерал Илкер Башбуг.

Събитията от юни-юли 2012 г. ясно показват тясната взаимосвързаност между сирийската криза, кюрдския проблем, съдбата на политическата система в Турция и нейното развитие в следващите месеци. Очертават се сложни линии на противодействия на различните групи в политическия елит, структурите на едрия турски бизнес и висшата военна йерархия .

Р. Т. Ердоган често използва личното обаяние на покойните Аднан Мендерес и Тургут Йозал, чието политическо наследство прехвърля върху своята партия и политика. Опасни са всички преки аналогии, но е очевидно, че именно кюрдската национална драма се оказа онзи водораздел в съдбата на няколко поколения турски политици. Още по- важно е обстоятелството, че събитията от юни-юли 2012 г. не доведоха до решение в нито една от изброените посоки, а в много отношения задълбочиха подозренията. Както отбелязах в началото, историята често се появява неочаквано в политическото ежедневие, без да бъде канена , а често и без да бъде докрай осъзната и изследвана. Но това обстоятелство не е характерно само за Турция.