Във вторник сутринта турският министър на външните работи Ахмет Давутоглу направи откритие – ако днес, 23 април 2013 г.,Турция е регионален лидер, то неговата годишна програма ясно документира, че страната вече е в категорията на „глобална сила”.
Министърът, на който стовариха отговорността за възраждане на „неоосманизма”, очевидно е направил сериозен преглед на постигнатото във февруарските и мартенски дни, без да забравя нито за момент събитията от последните 10 години или така нареченото „Десетилетие на Ердоган”.
Във формирането на турската външнополитическа стратегия бяха интегрирани военната мощ на 720-хилядната й армия, нарастващият с 6-8 % брутен вътрешен продукт, младото и амбициозно население, националният пазар от 77 милиона души, езиковата близост с тюркските републики, историческите и културни традиции в ислямския свят, в Черноморско-Кавказкия регион и на Балканите, петмилионната турска диаспора в Европа.
Този огромен ресурс беше включен в една настъпателна и енергична политика с ясно заявени национални цели. За двойката Ердоган-Давутоглу нямаше забранени теми, нямаше вечни врагове, нямаше и вечни приятели.
До първите сблъсъци в Тунис и Египет, наречени „арабска пролет”, Турция разчисти цяла камара проблеми в отношенията си със Сирия, а двете семейства – това на ал-Асад и на Ердоган, си гостуваха приятелски. Палестинците, както в Автономията, така и в Газа след 2006 г., разчитаха на турската всестранна подкрепа, а Иран беше заинтересован от посредничеството й в споровете за ядрената си програма. Азербайджан и Грузия бяха трайно въвлечени в амбициозни енергийни и транспортни проекти и дори ЕС беше принуден на 4 октомври 2005 г. да обяви началото на преговори за пълноправно членство в съюза.
Много изследователи и анализатори твърдяха, че е налице симбиоза на „умерения” ислям и парламентарната демокрация, получила етикета „Турски модел”. И когато сблъсъците в Близкия Изток отхвърлиха авторитарните, но доминиращо светски управления, като тези на Мубарак и Кадафи, първият заявен модел се сочеше този на Турция в „Десетилетието Ердоган”.
Тази външнополитическа идилия обаче имаше и своите тежки удари – например, замразените „Женевски споразумения” между Армения и Турция, трайно влошените стратегически отношения с Израел след май 2010 г., влошените отношения с Иран след активната намеса на Турция в сирийската криза, стагнацията на преговорите за пълноправно членство в ЕС.
Всичко това провокира турския министър-председател и неговия външен министър да се насочат към нов стратегически завой в три ключови за съдбата на държавата проблема.
Първият от тях е пробивът в поведението на турската администрация по кюрдския въпрос – както във вътрешен, така и във външен план. След двегодишни секретни контакти и публични декларации, лидерът на Кюрдската работническа партия Абдула Йоджалан, който излежава доживотна присъда на остров Имралъ, призова за прекратяване на въоръжената съпротива и изтегляне на отрядите на КРП от Турция.
В същото време продължиха усилията на Ердоган и администрацията да поддържа максимално близки отношения с Кюрдската автономия в Ирак, защото е очевидно, че именно от там се захранват с примери на поведение, кадри и идеи кюрдските организации в Иран, Сирия и Турция. Разминирането на кюрдския проблем може да се окаже първият основен елемент в търсенето на нова регионална и глобална роля за страната.
Вторият проблем е преосмислянето на външнополитическата стратегия на Турция в арабския и ислямския свят, който обхваща както Големия Близък Изток, така и групи държави, далеч надхвърлящи този регион. Тук ключова роля изиграха твърдата подкрепа за палестинската кауза, максимално гъвкавите отношения с новите режими, дошли на власт с „арабската пролет”, максималната политическа активност в Организацията „Ислямска Конференция“, преименувана на ОИС .
Резултатите очевидно са трайни, след като през март т.г. новият Държавен секретар на САЩ Джон Кери потърси нови възможности за деблокиране на турско-израелските отношения и успя да изтръгне публично извинение от израелския министър-председател Натаняху по повод деветте турски жертви на кораба „Мави Мармара” на 31 май 2010 г.. Предстоят преговори за компенсации на близките и семействата им.
Третият проблем е свързан с размразяване на преговорния процес с Европейската комисия, както и активните контакти с държави членки на ЕС. Само в последните три месеца бяха реалзирани символични посещения на Ердоган и Давутоглу в северноевропейски и балтийски страни. Едновременно с това бяха изтръгнати признания от френска и германска страна за изключителната роля на Турция в Европа.
Към този интензивен преговорен процес трябва да добавим постоянните консултации и контакти на високо равнище с Русия. Всички различия в позициите на двете държави по сирийската криза не доведоха до криза в двустранния диалог, а двустранната търговия и руските инвестиции в енергийната сфера потвърдиха стратегическия характер на тези отношения с огромно влияние върху Черноморско-Кавказкия и Каспийския региони.
Една карта, публикувана във в. "Миллиет" на 23 март, предизвика емоционални коментари в българските медии. За съжаление в тях рядко присъстваше сериозен анализ, който темата за регионалната и глобална роля на Турция във второто десетилетие на ХХІ век изисква настойчиво. Защото репликата на Ахмет Давутоглу от 23 април не е невинна шега.
