Ако през 1916 г. нашите предшественици не бяха преминали от Юлиянския към Григорианския календар, Новата 2013 година щяхме да отбележим след близо две седмици и днешните равносметки – обществени и лични, щяха да бъдат преждевременни.

Но тъй като календарът с името на римския император Юлий Цезар е заменен сравнително отдавна с този на папа Григорий ХІІІ, налага се да се съсредоточим върху българската действителност. За България месеците преди парламентарните избори са истинското „политическо” време, дори и за тези, които категорично не желаят да определят себе си като „политически животни”.

Днес една от възможните опасности е интелектуална България е да пропусне това време и да го елементаризира или най-малкото да го предаде в ръцете на социолози, социални психолози и политолози. Най-голямата изненада ще бъде, ако открием поне няколко оригинални тези в предстоящите им медийни прояви. Шегувам се, разбира се, днес, в навечерието на Нова година, вярата в доброто трябва да ни пази от крайни съждения.

Това налага още сега, шест месеца преди началото на кампанията, да формулираме въпросника към властта, към дясната и лява опозиция, към интелектуалното братство и към избирателите.

За Българското Възраждане, в което се налага да вярваме, защото винаги след Кърджалийското време на грабеж, мъка и жертви, идва Възраждането – днес има няколко решаващи въпроса.

Първият: Коя е „златната формула”, която съчетава европейското наднационално пространство с националната идентичност и култура?

Очевидно е, че всяка следваща стъпка на Европейската комисия и Европейския съвет отнемат традиционни национални прерогативи на властта – бюджетната рамка или контролът върху националните банки и ги заменят с еврорамки и евроконтрол. Това прави големите държави още по-силни и изтласква малките и средните в полето на периферийни спорове и национални приумици. Примерът с „твърдата” българска позиция по определянето на начална дата за преговори с Република Македония е емблемата на тази тенденция. За това и в някои статии и форуми за ЕС вече се използват определения като „Еврорайх” например.

Тогава въпросът би следвало да бъде: Кои пет национални приоритета ще отстояват следващите български правителства в периода до 2020 година в наднационалните органи на съюза?

Защото икономическата емиграция на поколението, родено след промените от 1989 г. и първо опознало „посткапитализма” в България и в Европа, вече нанесе непоправими поражения върху националната ни сигурност в по-близка или по-далечна перспектива. Това поколение не вярва на определенията за „чуждия инвеститор” като благодетел за държавата ни, отнася се с насмешка към разговорите за „европейската ценностна система” и не приема етикетите за „вечните ” приятели или за „вечни” врагове на българската нация.

Това поколение няма илюзиите на своите предшественици, което не значи, че няма идеали. Между впрочем – националното достойнство заема едно от първите места в техния по-широк мироглед.

Вторият въпрос: Поколението, родено след 1989 г., има голям шанс да възприеме българската история като единно цяло, а не като „светли” и „тъмни” периоди. Защото историческото ни битие е мястото на традиционен сблъсък, който интелектуална България не желае да изостави.

Върху националната ни история мародерстват различни политически „джуджета” – както от „ляво”,така и в „класическото дясно”.

Много често именно историческото битие на нацията се оказва най-удобния повод за да бъде спестено на избирателите идейното безсилие от първото десетилетие на 21 век. Когато погледът на „водачите” на нацията не се простира по-далеч от следващата парламентарна седмица, на помощ идва историята. Едни и същи позиции, рендосвани медийно преди година-две, сега се освежават и поднасят като вълнуващо откровение.

Колкото по-яростно се спори по тези теми – толкова по-бледи са предлаганите тълкувания. Парадокс? Не, просто политическа технология.

Третият въпрос: Илюзията на числата. Това не е „откритие” на политиците от 2012 година, но в много отношения те го съживиха и преродиха .

Километрите на „магистралите”, процентите съотношения в държавния бюджет, броят на жертвите на катастрофи, фалитите на фирмите в отделни периоди, размерът на спестяванията и равнището на пенсиите – всички тези числа се предлагат като решения, без дори да се напомни, че много от тях вече няма да се повторят. Категорията историческо време е трайно презряна и неглижирана в българския политически речник.

Числата се оказаха онова свидетелство за успех, което българското общество очевидно отказва да признае на българските политици. Защото размерът на пенсиите в периода 2005 – 2009 г. може действително да е увеличил с 80 %, но в същото време „Коефицентът Джени”, който измерва социалното разделение между „бедни” и „богати”, е достигнал такива стойности, които трябва да шокират всеки политик, определящ се като „ляв”. Българската социална инфраструктура днес вече регресира националното единство и националното съществуване, след като над половината от българите живеят на границата на социалното изключване!

Четвъртият въпрос: Годините на управлението на правителството на Бойко Борисов доказаха единствено пълната еклектика на идеи, програми и управленска философия. Аргументацията, с която премиер и министри защитават бюджетния консерватизъм, свръхконцентрацията на власт, безумните преходи по сектори, като енергетика, екология, външна политика, вътрешна сигурност, само потвърждават тази еклектика .

Борисов е символ на тази еклектика, която кой знае защо се определя като решаваща мярка за политически успех, като своеобразно продължение на някаква „национална” политическа традиция и континуитет .

Борисов не е предпоставка за успеха на политическия проект ГЕРБ, той е следствие на обезформената и обезсилена българска политическа, социална, демографска и етнонационална карта. Това обстоятелство, в условията на драстична икономическа и финансова криза, само ще усилва деструктивните процеси в цялото поле от специфични интереси.

Борисов и ГЕРБ могат да бъдат победени на предстоящите парламентарни избори единствено след пълен разрив с еклектиката, която днес характеризира „лява България”.

Очевидно е, че само самостоятелният и автентичен ляв политически проект може да предложи европейски и национален баланс, с който се изпреварва времето, а не се влачи България след него.

Никакви електорални и парламентарни сметки „с кого ще правим коалиия след 7 юли 2013 година” няма да добави и един глас повече за БСП. Подкрепа може да се очаква след категоричния сигнал на българското общество – единственият успех, който ще признаем е първото място по брой на подадени гласове и брой на депутатски мандати. Всичко останало ще бъде предпоставка за национален регрес с драматични последствия.

Сериозният ляв проект още днес може да бъде формулиран в няколко тези:

не приемаме социалната катастрофа, която преживя България в последните 20 години;не приемаме числото 0,39 на Коефициента Джени за 2011 година за България ;не приемаме обезлюдяването на огромни територии в страната;не приемаме невежеството на няколко поколения българи като даденост;не приемаме икономическата емиграция като единствен изход за поколението, родено след 1989 година;не приемаме изчерпаните либерални данъчни политики;не приемаме деинтелектуализацията във всичките й форми;не приемаме срамните форми на васалитет в областта на националната сигурност и външната политика!

С края на еклектичните тълкувания на съвременните глобални процеси, „класическото ляво” в България може да се окаже в решаваща позиция през Новата 2013 година. Каузата е налице, доброволците са достатъчно, настроението може да добави липсващото самочувствие!

На всички приятели на Поглед.инфо желая весела новогодишна нощ и слънчева първоянуарска сутрин!

Честит празник !